Р. Л. Стайн
Не поглеждай под мивката! (9)

9

Сграбчих Даниел за ризата.

— Какво е? Какво? — запитах аз. — Трябва да знам!

— Ей! Чакай малко. По-спокойно! — Даниел перна ръцете ми и се отскубна. — Ще ти покажа! — обеща той. — Тук има картинка.

— Къде тук? — попитах.

Даниел огледа фоайето. Наоколо нямаше никой. Бръкна под ризата си, извади една книга и ми я подаде. Голяма черна книга.

Мернах заглавието — „Енциклопедия на чудесата“.

— Картинката ти вътре ли е? — попитах закачливо Даниел.

— Ха-ха! Много смешно — отвърна той и дръпна книгата от мен. — Искаш ли да видиш гъбата си?

— Да, разбира се!

Даниел запрелиства страниците бързо, мърморейки си — „гребъли, грифини, гроки“.

— А, ето го!

Той пъхна книгата под носа ми. Миришеше странно — като на мухъл. Предполагам, че дълго е лежала на рафта в библиотеката.

Даниел ми посочи рисунка на страница 89. Приближих лице до страницата.

Сбръчкана кожа. Малки черни очички.

— Да, прилича на гъбата — възкликнах аз.

Погледнах написаното под рисунката — „Това е груул.“

Груул? Замислих се. Що за дума е това? Продължих да чета: „Груул е древно митично същество.“

— Митично? — извиках аз. — Това значи, че не е истинско — че е измислено! Но то е истинско!

— Чети нататък! — подкани ме Даниел.

„Груулът не яде храна и не пие вода. Вместо това черпи сила от късмета. От лошия късмет.“

— Даниел — запелтечих аз. — Това е странно. Наистина странно.

Той кимна с широко отворени очи.

„Груулът е известен като талисман за злополука. Той се храни от злополуките на хората около него. Силата на груула нараства, когато нещо лошо се случи около него.“

— Тази книга е шантава — промълвих аз. И настървено продължих да чета:

„Лошият късмет преследва до безкрай собственика на груула. Груулът не може да бъде убит със сила или по друг насилствен начин. И човек не може — по никакъв начин — да се отърве от него или да го изхвърли.“

Защо да не може, зачудих се аз.

Следващите редове ми дадоха отговор:

„Груулът може да смени собственика си само когато старият му собственик умре. Всеки, който се опита да се освободи от груула, като го изхвърли или подари, ще умре до един ден.“

— Това е толкова тъпо — възкликнах аз. — Тъпо. Тъпо. Тъпо.

Обърнах се към Даниел и казах тихо:

— Няма такова нещо, което живее от лошия късмет на другите.

— И откъде си толкова сигурна, умнице? — запита ме Даниел.

— Всяко живо същество се нуждае от храна и вода — отвърнах аз. — Ако е живо същество.

— Не съм сигурен — каза Даниел. — Мисля, че книгата не греши.

Погледът ми бе привлечен от рисунка на една друга страница.

— Ей, а това какво е? — запитах аз.

Приличаше на картоф — объл и кафяв. Но имаше уста, пълна с тънки, остри зъби.

Бързо прочетох описанието:

„Ланкс е братовчед на груула. Но е много по-опасен.“

— Гадост! — извика Даниел и изкриви физиономия.

Продължих да чета:

„Щом ланкс се вкопчи в някого, не го пуска, докато не източи и последната му капка енергия.“

Рязко затворих енциклопедията.

— Стига толкова, Даниел. Вземи си тъпата книга! — пъхнах „Енциклопедията на чудесата“ в ръцете на брат ми. — Тези неща са напълно откачени. Не вярвам на нито една дума.

— Мислех си, че искаш да знаеш повече за гъбата — каза Даниел.

— Искам. Но не разни измишльотини — отвърнах му аз.

Знам, че се държах малко гадно с Даниел. И че той просто искаше да помогне.

Но все пак, след всичко случило се, бях малко напрегната.

То си беше цяла поредица от лоши дни — от падането на татко от стълбата до госпожа Вандерхоф, която си прищипа пръстите в чекмеджето на бюрото.

А и мен самата за малко да ме смаже клон от дърво!

Затътрих се по коридора към класната стая. Тъпа книга, измърморих на себе си.

Но в главата ми се прокрадваше и друга мисъл — „Ами, ако книгата казва истината?“

Погледнах към моята гъба, която все още беше в кутията върху бюрото на госпожа Вандерхоф. Пристъпих към нея.

Отново беше влажна. И дишаше. Студените й черни очи се втренчиха в мен.

Полазиха ме студени тръпки и кожата ми настръхна.

— Няма митични същества — прошепнах на съществото. — Няма да повярвам на книгата. Няма!

Гъбата продължи да ме гледа втренчено, дишайки леко.

Вдигнах кутията и ядосано я разклатих.

— Какво си ти? — извиках аз. — Какво?

 

 

Даниел разказа на Карло цялата история по пътя към къщи. Вървях след тях и се опитвах да мисля за други неща. За нещо друго.

— Нарича се груул. И носи лош късмет — обясни въодушевено Даниел. — Нали така, Кет?

— Мисля, че ти носиш лош късмет — срязах го аз. — И в тази книга няма грам здрав разум.

— О, така ли? — извика той и дръпна раницата ми.

— Тези книги не ти трябват, нали? — опита се да ме подразни той. — Ти си толкова умна, че знаеш повече от енциклопедията.

Подскачайки по улицата с раницата ми, Даниел зави по Мейпъл Лейн.

— Я, мама е навън! — извика той, изненадан. Затича се.

С Карло забързахме да го настигнем.

Мама стоеше на вратата и ни чакаше. Изражението й беше напрегнато. Изглеждаше притеснена.

— Здравейте, деца. Хайде вътре! — каза тя. Даниел, Карло и аз последвахме мама в кухнята.

— Опасявам се, че трябва да ви съобщя нещо лошо — тъжно започна тя.