Р. Л. Стайн
Не поглеждай под мивката! (7)

7

— Кет, всичко е уредено — усмихна ми се мама на следващата сутрин, когато влязох в кухнята за закуска.

— Какво е уредено? — запитах сънено.

— Партито за рождения ти ден утре! — отвърна тя и бързо ме прегърна. Мама много си пада по прегръдките. — Забрави ли? — запита ме изненадано. — От седмици планираме рождения ти ден!

— Моето парти! — възкликнах радостно аз. — О, нямам търпение!

Седнах на масата пред купичка зърнена закуска и чаша портокалов сок.

Партитата за рожден ден са наистина голяма работа в нашето семейство. Мама винаги поръчва голяма торта. А поканите и украсата ги прави сама.

Тази година й помогнах за поканите. Изрязахме ги от лилав картон и ги надписахме с розов блестящ флумастер.

Обикновено партито за моите рождени дни е с някаква тема. Миналата година темата беше „Направи си пица“. И беше страхотно. Приятелите ми си спомняха за партито седмици след това.

Сега ставам на 12 и реших, че вече съм прекалено голяма за такова парти. Така че мама и татко ще ни заведат — мен и още петима приятели — в аквапарка за целия ден.

Аквапаркът е направо страхотен. Има два басейна с изкуствени вълни, цял куп водни пързалки и Чудовищна преса. Това е увеселителното влакче с най-страшните лупинги, които някога съм виждала!

Колко е страшно ли? Ами, миналото лято Карло се „освободи“ от обяда си след като се повози на Чудовищната преса.

— Това ще е най-хубавият ми рожден ден! — възкликнах, като се усмихнах на мама, седнала на масата срещу мен. Обърнах се към Даниел. — Съжалявам, че не си поканен. Това е само за дванайсетгодишни.

— Не е честно! Защо не може да дойда? — проплака той, пляскайки лъжицата си в купичката с корнфлейкс и пръскайки мляко във всички посоки по масата. — Обещавам да не говоря с никоя от приятелките на Кет. То и без това никоя не иска да говори с мен. Моля ви, вземете ме!

Стана ми криво и се замислих.

Но тогава Даниел напълно пропиля шанса си.

Кръстоса ръце пред гърдите:

— Кет винаги получава каквото поиска — оплака се той. — Дори не иска да ми дава гъбата!

— Онова старо нещо, което Кет намери под мивката ли? — запита изненадана мама. — На кого му е притрябвало!

— На мен! — извика Даниел.

— Ами, аз си го намерих — мое си е. И днес ще занеса моята гъба в училище — съобщих на Даниел.

— Защо? — попита мама.

— Ще я покажа на госпожа Вандерхоф — обясних аз. — Може би тя знае какво е. Сега ми трябва кутия за гъбата.

Прерових шкафовете в кухнята.

— Чудесно! — обявих, като намерих пластмасова кутия, която още миришеше на картофена салата.

С една стара ножица пробих няколко дупки на капака. После изтичах горе за гъбата.

Върнах се в кухнята, сложих здраво затворената кутия на пода и отворих хладилника.

— Мамо — извиках аз, — в кой плик е моят обяд?

— В синия, скъпа — отвърна тя.

Грабнах плика и затворих хладилника.

От пода дочух сумтене. Погледнах надолу.

— Килър, какво правиш, момче? — усмихнах се на клепоухото куче.

Шръф, шръф, шръф.

Душеше кутията.

Гррр, гррр.

Удари пода с лапа и изръмжа.

Пак се започва, помислих си аз.

Килър прилепи уши назад и започна да обикаля кутията, гледайки я подозрително.

И залая.

И лаеше дълго и настървено.

— Килър! Махни се! — извиках аз.

Но кучето беше твърде възбудено, за да ме чуе.

— Мамо, Даниел! — провикнах се аз. — Помогнете ми да махна Килър оттук. Мисля, че иска да изяде гъбата за закуска.

Мама хвана Килър за каишката и го изтегли. Но той продължи да ръмжи на кутията макар и вече отдалече. Тя отвори вратата и го изгони в задния двор.

— Хайде навън, куче, хайде върви! — каза мама внимателно.

После се обърна към мен:

— Какво толкова настърви кучето? Наистина се държи странно. Хайде, тръгвайте да не закъснеете за училище. Че да не заръмжа и аз!

Метнах раницата си на рамо, набързо целунах мама за довиждане и тръгнах след Даниел към вратата.

— Я, виж това! — извика той, като се стрелна през улицата към къщата на Джонсън и застана под техния баскетболен кош. Направи се, че дриблира и подава, а след това направи няколко кръгчета.

— Обзалагам се, че не можеш да скочиш толкова високо — каза той и подскочи, сякаш забива кош.

— Хайде, Даниел — отвърнах му и продължих бързо надолу по улицата. — Ако закъснея, госпожа Вандерхоф ще ме задържи след часовете.

Даниел се затича към мен. Изведнъж очите му се изцъклиха.

— Кет! Внимавай! — изпищя той.

Прааас!

Чух страхотен пукот над главата си. Страшно пращене. Сякаш хиляда души едновременно изпукаха с кокалчетата на пръстите си.

Погледнах нагоре точно в момента, когато огромен сух клон се понесе надолу.

Замръзнах.

Не можех да извикам. Не можех да мръдна.

Не можех да помръдна и мускул.

Щях да се превърна в една смачкана купчина на име Кет.