Р. Л. Стайн
Не поглеждай под мивката! (21)

21

Дращенето стана по-силно. Очите ме гледаха втренчено.

Жълти очи. Светещи в тъмното.

Чух нещо да се прокрадва по пода. Усетих нещо — топло и пухкаво — да се отърква в крака ми. Дали бяха миещи се мечки? Или плъхове?

Не исках и да знам.

Още нещо се шмугна край мен. Всички започнаха да се промъкват по пода на шахтата. Ставаха все по-неспокойни.

Поех си въздух.

Обърнах се.

Затичах се.

Трябва да се махна оттук, помислих си аз. Трябва да се махна преди да са ме нападнали!

Маратонките ми се подхлъзнаха върху мокрия, хлъзгав под.

— Моля те, Господи, помогни ми да намеря пътя за навън — примолих се аз, залитайки в тъмното.

— Оуу!

Коляното му се удари в нещо твърдо. Извиках и се протегнах да се опра на нещо.

Пипнах дръжката на стълбата.

— Да! Да! — извиках радостно. Пренебрегвайки болката в коляното, сграбчих хлъзгавите дръжки. Нагоре, нагоре към светлината.

— Даниел! Помогни ми! — извиках аз. Даниел се наведе и ме хвана за ръцете. Помогна ми да се измъкна от ужасната дупка.

Легнах на тротоара и почти се разплаках от облекчение.

Даниел се наведе към мен.

— Взе ли го? — запита той нетърпеливо. — Намери ли го?

Изтрих покритите си с мръсотия ръце в дънките.

— Не — казах му аз. — Не беше груулът.

— Трябваше да вляза аз — заяви той. — Със сигурност щях да го намеря.

— Със сигурност щеше да се ужасиш! — отвърнах му ядосано. — Долу има някакви животни. Май плъхове. Десетки.

— Да, бе! — каза той, извъртя очи и въздъхна. — Сега какво ще правим?

Въздъхнах:

— Не се тревожи — ще намерим груула.

— Но как? — извика той. — Не можем дори Килър да намерим. Няма никога да открием една малка гъба.

Не бях виждала Даниел толкова притеснен.

— Даниел, полицията ще намери Килър. Знам, че ще го намерят — казах тихо аз.

— Сигурно не сме я видели тази гъба — каза той без да обръща внимание на думите ми. — Трябва отново да прегледаме навсякъде.

Започнахме отново да търсим. По улицата. По тревата. Зад храстите. Под дърветата.

Почти се бяхме отказали, когато се появи Карло. Вървеше съвсем нормално. Разгледа потрошеното си колело. После се включи в търсенето.

Следобедното слънце бавно се спускаше зад дърветата. Захладня. Свечеряваше се.

Седнах на бордюра, напълно отчаяна.

В главата ми се стрелкаше предупреждението от енциклопедията. Дали е възможно? Може ли да е истина? Дали наистина животът ми приключва утре, ако не открием груула?

— Ето го!

Възторженият вик на Даниел прекъсна страшните ми мисли.

— Ето го! — радостно се развика брат ми. — Виждам го! Виждам груула!