Р. Л. Стайн
Не поглеждай под мивката! (8)

8

— Оооооох! — изпълнена с ужас въздишка се откърти от гърлото ми.

Усетих, че някой силно ме блъсна отзад.

Силата ме запрати на земята.

Паднах потресена и гледах как огромният клон се носи към земята, пращейки и чупейки се.

Падна на няколко стъпки от мен.

Докато се опитвах да се изправя, кутията с гъбата падна от ръката ми. Малкото същество се търкулна на тротоара.

— Спасих те! — извика Даниел. — Трябва да си ми много задължена!

Почти не го чух.

Гъбата. Виждах единствено гъбата.

Ишшш-уууу, ишшш-уууу.

Дишаше по-силно, по-бързо и по-дълбоко, отколкото я бях чувала досега.

Ишшш-уууу, ишшш-уууу.

Туптейки с малкото си сърчице. Направо подскачайки по земята от вълнение.

Туп-туп. Туп-туп.

Много странно. За малко не загинах от падащ клон. А гъбата изглеждаше наистина въодушевена.

Сякаш се радваше на злото, с което се разминах на косъм.

Сякаш моето нещастие я направи истински щастлива.

 

 

— Госпожо Вандерхоф! — извиках, втурвайки се в класната стая. — Трябва да Ви покажа нещо!

Госпожа Вандерхоф е голям мозък. На практика знае всичко за всичко.

Много е умна. И ни води на страхотни екскурзии. На Хелоуин ходихме в един страховит стар театър, за който се смята, че е обитаван от духовете на умрели актьори.

Но госпожа Вандерхоф е също и много строга. Който се халосва или говори в час, остава след часовете през цялата седмица.

Има и още нещо. Тя няма никакво чувство за хумор. Никога не съм я виждала да се усмихва.

— Вижте това, госпожо Вандерхоф — изстрелях аз и пъхнах гъбата под носа й. — Намерих го под мивката в кухнята на новата ни къща. И когато Даниел се опита да го вземе, си удари главата. А баща ми си помисли, че съм го блъснала и… и…

Госпожа Вандерхоф ме погледна над металната рамка на очилата си.

— Кет, шшшт — остро ме сряза тя. — Сега започни отначало — бавно и ясно.

Поех дълбоко въздух и започнах отначало — от деня на преместването ни до падането на клона.

— И казваш, че то пулсира и диша? — запита госпожа Вандерхоф, като ме гледаше съсредоточено.

— Да! — възкликнах аз.

— Дай да видя — каза тя и аз й подадох кутията.

С известно колебание, тя пъхна ръката си вътре и извади гъбата.

— Олеле! — въздъхнах разочарована. Гъбата изглеждаше суха и смачкана.

Не дишаше. Не пулсираше.

Госпожа Вандерхоф ме изгледа.

— Кет, какво значи всичко това? — раздразнено каза тя. — Това е най-обикновена кухненска гъба.

После направи физиономия.

— Мръсна при това!

— Грешите! — извиках пискливо и отчаяно, защото толкова исках да ми повярва. — Много повече от гъба е. Живо е. Има очи — вижте! Погледнете!

Госпожа Вандерхоф ме изгледа с присвити очи и поклати посивялата си глава.

— Аха, добре — въздъхна тя. Наведе главата си и заразглежда гъбата по-отблизо. Прокара пръсти по набръчканата й повърхност.

— Въобще не разбирам за какво говориш — каза накрая ядосано и ми махна да си отида на мястото. — Това нещо няма очи. И не е живо. То е една мръсна, изсъхнала стара гъба.

Госпожа Вандерхоф заби поглед в мен.

— Ако това е шега, Катрина, не я схващам. Въобще не я схващам.

— Но… — започнах аз.

Госпожа Вандерхоф вдигна ръка.

— Нито дума повече — нареди ми тя. Подаде ми гъбата, като я пусна в ръката ми сякаш е някакъв боклук.

Коремът ми изкъркори от разочарование.

Какво друго можех да й кажа, за да я убедя?

Рязък удар с линия по бюрото й прекъсна мислите ми.

— Ще ви върна тестовете по математика от миналата седмица — обяви госпожа Вандерхоф на класа.

Всички изпъшкаха. Изненадващият тест по степенуване беше огромен провал за всички ни.

— Успокойте се! — скара се госпожа Вандерхоф.

Протегна се към бюрото си да вземе листата с тестовете и… прищипа пръстите си в чекмеджето!

Стенейки от болка, тя изхлипа:

— Пръстите ми! Оооо, мисля, че си счупих пръстите!

Все още бях до бюрото й. Стиснала ръката си, тя се обърна към мен:

— Помогни ми, Катрина. Трябва да отида при сестрата.

Отворих й вратата на стаята. После я придружих до лекарския кабинет.

— Какво е станало? — госпожа Туичъл, училищната сестра, скочи от бюрото си и притича към нас. Бялата й колосана престилка шумолеше при всяко движение. Сестрата помогна на госпожа Вандерхоф да седне удобно.

— Пръстите ми — изпъшка госпожа Вандерхоф, стискайки зачервената си подута ръка. — Смазах ги с чекмеджето на бюрото!

— Добре — успокоително каза госпожа Туичъл. — Ще сложим лед и ще съобщя на директора да изпрати заместник в класа.

— Благодаря — изстена госпожа Вандерхоф, обръщайки се към мен. — Вече може да се върнеш в клас. Благодаря ти.

За какво ли?

Където и да ида тези дни, помислих си аз, все се случва някой да пострада, при това тежко!

Тъжно се затътрих обратно към класната стая на шести „Б“.

— Кет! Кет! — чух някой да ме вика.

Даниел тичаше откъм библиотеката, почти препъвайки се във връзките на обувките си. Направо връхлетя върху мен.

— Намерих го! — извика той без дъх. — Намерих гъбестото същество! В една книга! Знам какво е!