Джери Уайкоф, Барбара Юнел
Как без крясъци и шамари да приучим детето на дисциплина (15)

„Хипер“ активност

„Джон е толкова хипер! — възкликна баба му, след като й се наложи да се грижи два часа за малкия си внук. — Той не седна нито веднъж, дори когато трябваше да се нахрани!“ Майката на Джон беше чувала да се използва терминът хипер, преди някой да опише с него собствения й син, и дори самата тя го бе използвала веднъж-дваж. Но когато майка й започна да се оплаква от поведението на внука си, не можеше да не си зададе въпроса: „Дали Джон е нормално, живо дете, или пък е хиперактивен?“

Клинично диагностицирани като хиперактивни са деца, които непрекъснато шават, стават от местата си, тичат или се катерят прекалено, трудно им е да си играят кротко, постоянно искат да ходят, да развиват някаква дейност и мъчно си затварят устата. Те бълват отговори още преди да е завършен въпросът, който им се задава, имат проблем да изчакват реда си и прекъсват или досаждат прекалено на околните. Тъй като това поведение често обрисува средностатистическото дете в предучилищна възраст, е изключително трудно да се лепне етикет за хиперактивност на всеки малко по-активен малчуган. За да се постави такава диагноза, трябва да се направят клинични тестове, но дори те не са определящи за детското поведение. Ако наблюдавате четири от гореспоменатите симптоми да се проявяват при детето ви в продължение на поне шест месеца, бихте могли да се обърнете към специалист по хиперактивност, който ще ви помогне да разберете разликата между „хипер“ активно и хиперактивно дете и да се справите и с двата типа поведение.

Забележка

Хиперактивността се смята за част от по-широко смущение, отнасящо се до т.нар. Разстройство с дефицит на вниманието и хиперактивност (РДВХ), което протича в три форми: РДВХ — преобладаващо разсеян тип; РДВХ — преобладаващо хиперактивен/импулсивен тип; и РДВХ — преобладаващо смесен тип. Всички форми на РДВХ са трудни за диагностициране, преди децата да достигнат същинската предучилищна (шестгодишна) възраст, когато за първи път от тях се изисква да седят мирно или да концентрират вниманието си за по-дълги периоди, да работят, без да напускат местата си и да запаметяват определен материал, върху който ще бъдат изпитвани по-късно. (Виж Приложение II.)

Предпазване от проблема

Предлагайте по-спокойни дейности

Ако детето ви постоянно тича, вместо да ходи, и крещи, вместо да говори, го въвличайте в по-спокойни дейности, за да овладеете набраната от него скорост. Например играйте кротка игра, четете му книжка или си определяйте време, в което да си шепнете, за да му покажете, че спокойно прекараните периоди могат да бъдат много освежаващи.

Изследвайте собственото си ниво на активност

Предава ли се хиперактивността по генетичен път? Изследванията показват, че когато даден родител е диагностициран с хиперактивност, е твърде възможно и детето му да бъде хиперактивно. Вгледайте се в собствения си живот: винаги ли седите на стол, бързо ли говорите, ритъмът ви винаги ли е забързан. Ако нивото ви на енергичност е високо, ако сте от типа хора, които вечно преследват някакви цели, ако от собствената ви „хипер“ активност зависят успехът и щастието ви, тогава детето ви просто може да е наследило вашия вроден темперамент. Тъй като децата са велики имитатори, понижаването на нивото на вашата активност моментално би се отразило и на поведението на рожбата ви.

Избягвайте „хипер“ активната телевизия

Когато детето ви е в непрестанно движение, развлеченията му не трябва да протичат по този начин. Агресивните телевизионни програми моделират поведение, което вие със сигурност не желаете да му вменявате. Изключете телевизори, за да изключите поне един източник на шум и „хипер“ активност, който не желаете да населява къщата ви. Вместо това пуснете кротка тиха музика и съблюдавайте типа телевизия, подходящ за състоянието на детето.

Разрешаване на проблема

Как трябва да се постъпи

Постоянно се опитвайте да забавяте темпото

Дайте възможност на детето си да ходи, а не да бяга от точка А до точка Б. Кажете му: „Покажи ми как да ходя от кухнята до спалнята. Знам, че можеш да го направиш. Когато ходиш, вместо да бягаш, няма да се нараняваш толкова.“ Постепенно увеличавайте броя на разходките до максимум десет при всяка серия с упражнения.

Разнообразявайте дейностите

По-живите и енергични деца превключват като мухи без глави от една дейност на друга и не са в състояние да седят на едно място. Дайте на „хипер“ активното си дете множество възможности за тихи игри, като му кажете: „Можеш да оцветяваш на малката масичка, да поиграеш с пластилин и кухнята или пък с конструктора си в твоята стая. Ще навия часовника и, докато той звънне, ще вършиш само едно нещо. После ще избереш какво друго да правиш.“ Като му предоставяте множество опции, му позволявате да задоволи нуждата си да е заето с нещо, без да ви кара да го разсейвате.

Упражнения

Вашето енергично дете се нуждае от конструктивни отдушници, чрез които да удовлетворява нуждата си да се движи. Винаги щом имате възможност, го оставяйте да тича на воля в парка или в двора, или бъдете сигурни, че учителките в детската градина или детегледачките правят това. Въпреки че е възможно да се изкушавате да го запишете на някакви силови спортове, защото повечето му приятелчета от квартала ги практикуват, имайте предвид, че навлизането на детето прекалено рано в света на спорта може да нарани подрастващото му тяло или да го накара да „прегори“ прекалено бързо, още преди да е достигнало десет години. Малките деца имат нужда непрестанно да зареждат двигателите си с гориво, без да бъдат хванати в капана на организираната състезателна среда.

Учете детето да разпуска

Когато го научите, че е добре да отпуска тялото си, неговият мотор ще намалява оборотите си и то няма да се чувства толкова екзалтирано. Помогнете му да се откаже от постоянните си пориви да върши по-бързо повече неща, като му внушавате това с благ и нежен тон, като го търкате по гръбчето и му обяснявате колко спокойно и отпуснато се чувства тялото му.

Търсете помощ

Ако „хипер“ активността на детето ви застрашава здравето му, плаши околните и възпрепятства адекватното опознаване на света, се консултирайте със специалист, за да определи той причините за наднорменото ниво на активност. (Виж Приложение II.)

Какво не трябва да се прави

Не прибягвайте до наказания

Когато „хипер“ активното ви дете случайно се блъсне в безценната ви ваза, поемете дълбоко въздух и кажете: „Съжалявам, че избра да тичаш, вместо да ходиш. Сега трябва да се упражняваш да ходиш из къщата и аз знам, че можеш да го направиш. После заедно ще почистим счупеното.“ По този начин постигате крайната си цел — да научите детето да ходи, вместо да тича, да уважава имуществото ви и да носи отговорност за действията си.

Не го затваряйте вкъщи

Вашето живо и енергично дете се нуждае от ежедневни невъзможности да играе на открито, така че като го застопорите вкъщи или в стаята му, е възможно да се сблъскате с два проблема: 1) неговата „хипер“ активност ще се раздуе до краен предел, 2) то само ще се научи да бъде хипер вкъщи, а не навън.

Не се осланяйте само на медицинската намеса за разрешаване на проблема

Да разчитате на професионалното лечение, означава да не научите детето на самоконтрол. От друга страна, дайте възможност на специалист да прецени дали действително детето ни с „хипер“, преди самите вие да се заемете да решавате до какви лекарства или до какви поведенчески похвати трябва да се прибегне, за да се разреши този проблем.

Дивият Итън

Когато Джейн и Ръсел Андерсън отидоха на родителска среща в детската градина, изобщо не останаха изненадани от коментара на г-ца Шарън, че петгодишният им син е прекалено активен. „Дори още като бях бременна с него, той ме будеше през нощта — толкова беше неспокоен и див — каза й Джейн. — Когато Ръсел е извън града, аз позволявам на Итън да спи при мен и положението е същото. Почти не мога да спя, защото той е страшно буен. Той никога не ходи, винаги тича. Същият е като баща си.“ Джейн сложи длан върху коляното на съпруга си, което беше в постоянно движение още от момента на започването на родителската среща.

„Да, бях буйно дете — сви лицето си в гримаса Ръсел. — Мама често трябваше да идва в училище, за да ме отървава, защото вечно имах неприятности, задето не можех да стоя на едно място, говорех или вършех нещо глупаво. Наложи се да вземам лекарства, за да ме укротяват. Смятате ли, че състоянието на Итън се нуждае от медицинска намеса?“

„Е, не мисля, че е чак такъв проблем, че да прибягваме до лекарства, но не е зле да му се обърне внимание — каза им г-ца Шарън. — Когато догодина тръгне на училище, ще ви се наложи да работите в по-сериозно сътрудничество с преподавателката му, за да разберете дали трябва да се направи нещо повече. Междувременно ето ви списък с неща, които можете да направите, за да го укротите малко, както и най-добрите места, където можете да отидете, за да се прецени състоянието му. Ние смятаме, че децата трябва да преминат прецизни прегледи за диагностициране на състоянието им, преди да се пристъпи към медикаментозно лечение.“

Джейн и Ръсел отнесоха списъка вкъщи и започнаха да работят с Итън. Няколко пъти дневно те прекарваха времето кротко, като четяха приказки или слушаха тиха музика. Отначало момчето не можеше да стои на едно място за повече от 50–60 секунди, но постепенно спокойните му състояния започнаха да достигат десетина минути. Освен това, откакто учителката му препоръча да се ограничи достъпът му до телевизионното насилие, мама и татко наложиха ембарго върху голяма част от любимите програми на сина си, които той обичаше да гледа и да имитира — от класическа борба до всевъзможни бойни изкуства. Появи се и ново семейно правило: „Когато си вкъщи, трябва да ходиш. Бягането е за навън.“ Но за да научи Итън това правило, бяха нужни упражнения. Налагаха му се няколко серии от по няколко минути дневно, тъй като това беше нещо ново за него.

„Но какво от това, че бягам? Защо да не тичам, като ми се тича?“ — противеше се той. Джейн се усмихна на въпроса на сина си. Тя си спомни как помагаше на Ръсел да забавя хода си, след като една нощ се бе препънал в лампата, опитвайки се да стигне до кухнята и да се върне преди телевизионната реклама да е свършила.

„Защото е против правилото да не се бяга из къщата — отвърна тя. — Бягането е за навън, където имаш достатъчно пространство и няма да се блъскаш в мебелите.“

Джейн започна и серия от прости релаксиращи упражнения със сина си преди лягане. Тя търкаше гърба му, докато кротко му говореше: „Чувстваш се спокоен и отпочинал. Усещаш стъпалата си тежки и уморени. Краката ти, коремът, гърба ти, ръцете и дланите ти — всички се чувстват удобно и много отпуснати. Цялото ти тяло е отпочинало и топло. Съзнанието ти е спокойно и ти е комфортно и уютно. Сега, Итън, любов моя, помисли си как ще си легнеш сивеем спокоен и ще заспиш дълбоко и непробудно до сутринта.“

Постепенно Итън стана по-спокоен и по-тих, дори някак по-малко активен. За него невинаги беше лесно да стои мирен, но той работеше, за да преодолее тези състояния заедно с родителите си и учителката си от детската градина, което му помогна да се подготви да направи мек преход към по-слабо активния свят на „голямото училище“.