Дерек Ланди
Смъртта на светлината (72)

72.

Мисията тръгна по план.

Скейпгрейс никога не беше усещал подобно нещо в живота си. Макар стомахът му да не беше в състояние да произвежда ефекта на пеперудените крила, за който беше сигурен, че би трябвало да съпътства един такъв момент, той все пак се чувстваше развълнуван отвъд всякаква мярка при мисълта, че прави нещо толкова важно. Че прави нещо толкова стойностно.

Бияча беше необичайно притихнал, което беше добре, и двамата стояха безмълвно в Залата за наблюдение, докато хората около тях си говореха страшно бързо помежду си.

— Иде — обяви Сарацен Ру.

Чайна Сороуз, най-красивата жена, която Скейпгрейс някога бе виждал, бързо се приближи до холограмата на града.

— Засечена ли е вече?

— Долавящите ни блокират — отговори Ру. — Онези, които бяхме определили да я търсят. Финбар твърди, че съзнанията им се претоварват паралелно с приближаването й.

— Изолирайте Финбар — нареди Чайна. — Също и Касандра. Къде са Джофри Скрутинъс и Филомена Рандъм? Всички трябва да бъдат изолирани.

— Вече изпратих хора при тях — каза Скълдъгъри. — Ще бъдат готови, когато ни потрябват, можеш да разчиташ на това. Къде е Черния секач?

Чайна се озъби.

— Представа си нямам.

Скълдъгъри кимна и погледна към Танит Лоу.

— Танит, току-що беше назначена на позиция телохранител.

— Аз? — попита Танит, ужасена.

— Тя? — попита Чайна, ужасена.

— Примирете се и дерзайте — рече Скълдъгъри. — Колко време има, докато Даркесата стигне тук?

— Предвиждаме не повече от половин час — отвърна Ру.

Скълдъгъри се обърна към Скейпгрейс.

— Готов ли си да тръгваш?

— Готови сме — отговори Скейпгрейс. Оказа се невероятно благодарен, че Бияча идва с него. Не искаше да се заема с това сам, независимо от тежките си приказки. Погледна към Бияча и му каза: — Ти си идиот.

— Благодаря ви, сър — отвърна Бияча.

— Сега Флетчър ще ви отведе в Некрополис — обясни Скълдъгъри. — Ако тичате, ще успеете да стигнете до Пазителя за малко повече от двайсет минути. Каквото и да стане, той трябва да се съгласи да се бие с вас. И независимо от всичко, Вориен, ти трябва да победиш. Разбираш ли?

— Разбирам.

— Ще направим всичко възможно да държим Даркесата далеч от Валкирия за около двайсет и пет минути. Ако се забавиш повече от това, ако се загубите или боят продължи твърде дълго, или ако загубиш, значи всичко ще е било напразно.

— Няма да ви подведа.

— Разчитаме на теб. Светът разчита на теб.

Скълдъгъри протегна ръка. Скейпгрейс я стисна.

Кларабел влетя през вратата и изтича към него.

— Скейпи! Джералд! Вземете ме с вас! Мога да помогна!

— Кларабел, не — отвърна Скейпгрейс.

Скълдъгъри се помести встрани и направи знак на Флетчър.

— Мога да ви лекувам, ако се нараните — настояваше Кларабел. — Ако някое парченце падне, мога да ви ги залепвам обратно. Ще съм полезна!

— Ти си жива — меко рече Скейпгрейс. — Никой жив човек не може да влезе в Некропотус.

— Некрополис — прошепна Бияча.

— Но вие сте единствените ми приятели — каза Кларабел. Плачеше. Сърцето на Скейпгрейс беше загнило парче месо в гърдите му и при все това, се разби при гледката на сълзите й.

Прегърна я.

— Правим това, за да те спасим — рече.

— Моля ви, не отивайте.

— Имаш и други приятели тук.

— Те мислят, че съм странна.

— И аз мисля, че си странна.

— Но и ти си странен, така че няма значение. Джералд, моля те.

— Съжалявам — не отстъпи Бияча. — Но ако можем да се върнем, ще го направим. Понеже сме семейство, Кларабел. Винаги ще се връщаме при семейството си.

Кларабел скри лице в дланите си.

— Не ме оставяйте…

Скейпгрейс направи крачка назад. Хвана ръката на Бияча, а после Флетчър хвана неговата.

— Сбогом — промълви Скейпгрейс и не успя дори да мигне, когато се озоваха някъде другаде, на ново място. В пещера, на най-долното стъпало на мраморно стълбище, което гледаше към един град.

— Влезте оттук — показа им Флетчър. — Имате си карта, нали?

Биячът я вдигна.

— Да, имаме.

Флетчър кимна.

— Ако оцелея след това нещо, и ако вие оцелеете след него, ще се видим пак. Късмет и на двама ви.

Изчезна.

Скейпгрейс и Бияча. Сами в Града на Мъртвите.

— Тъжно ми е — сподели Бияча.

— Млък — изръмжа Скейпгрейс. И хукна да бяга.

 

 

Изгубиха се четири пъти, благодарение на неумението на Бияча да разчита карти. Въпреки това, се справиха по-бързо, отколкото се очакваше и стигнаха площада на Некрополиса за деветнайсет минути.

Там ги чакаше висок мъж в черна роба. Лицето му приличаше на жива порцеланова маска.

— Вие не сте онзи, когото очаквам — продума Пазителя.

— Скълдъгъри не можа да дойде — отвърна Скейпгрейс. — Изпрати ме на негово място.

— И мен също — добави Бияча.

— Него не го е пращал — поясни Скейпгрейс. — Но аз съм тук, за да се изправя срещу последното изпитание. Ще се бориш ли срещу мен?

— И срещу мен — добави Бияча.

— Не бих могъл — отговори Пазителя. — Вие сте смели, и двамата, щом сте дошли. Но онзи, който започне изпитанията, трябва да завърши изпитанията.

— Каза ми да не приемам „не“ за отговор — настоя Скейпгрейс.

Пазителя се усмихна леко.

— Трябва да сте голям герой в очите му, за да ви прехвърли тази отговорност.

— Аз не съм герой — отвърна Скейпгрейс. — Аз съм просто човек, който беше жена, която беше мъж. Казвам се Вориен Скейпгрейс и съм тук, за да…

— Кралят на Зомбитата?

Скейпгрейс се смръзна. Най-сетне, успя да промълви:

— Ъъ… чували сте за мен?

— Това е Некрополис — каза Пазителят, — Градът на Мъртвите. Разбира се, че съм чувал за вас. От векове не беше имало Крал на Зомбитата. Присъствието ви е чест за нас.

Скейпгрейс зачака края на вица.

Бияча го побутна и прошепна:

— Май говори сериозно.

— Ако скелетът ви е помолил да го заместите — продължи Пазителя, — то за нас ще бъде привилегия да встъпим в двубой с вас.

Скейпгрейс примигна.

— Значи… значи можем да се бием?

— И двамата? — попита Бияча. — Срещу вас?

Пазителя се поклони.

— Ако това е вашето желание. Моля, изберете оръжията си.

От земята с грохот се надигна една колона. От нея висяха мечове, ножове, боздугани и копия. Скейпгрейс погледна Пазителя, който стоеше с миролюбиво изражение на порцелановото си лице, невъоръжен и любезен, и избра бляскав извит меч. Бияча си избра два по-малки меча. Колоната отново загромоли и потъна в земята.

Размахвайки заплашително меча си, Скейпгрейс пристъпи към Пазителя.

— Да започваме ли?

— Непременно — отвърна Пазителя и в ръцете му се материализира най-грамадният меч, който Скейпгрейс някога беше виждал.

— Оле — промърмори Бияча. — Майчице мила.