Дерек Ланди
Смъртта на светлината (68)

68.
Пясъчния часовник

Горе на балкона Флетчър и Рийт наблюдаваха как Скълдъгъри пристъпва на площада точно в центъра на Некрополис. Там стоеше и го чакаше поредният човек в некромантска роба. Под качулката, както и при останалите, лицето беше порцеланово.

Скълдъгъри се приближи.

— Имаш ли име, или имена?

Порцелановото лице се усмихна.

— Знаят ме като Пазителя. Аз съм последното изпитание.

Скълдъгъри кимна, огледа се, после върна погледа си върху Пазителя.

— Минавам през теб и активирам символа, нали така?

— По същина, да. Но, разбира се, е и много повече от това.

— Е, естествено, че е така — Скълдъгъри наклони глава. — Да не разчитам, че ще ми кажеш какво точно си ми приготвил, нали?

— Истинското разбиране идва по-късно.

— Истинското разбиране обикновено е така.

Пазителят отново се усмихна.

— Ти си воин.

— Когато се налага.

— Ти си човек на насилието.

— Когато трябва.

— Смяташ ли, че това е подходящ отклик спрямо света около теб?

— Насилието? — попита Скълдъгъри. — Насилието никога не е отговор, докато не остане единственият отговор.

Поредната порцеланова усмивка.

— Думите ти са предпазливи.

— Просто са добре обмислени. Ако можех да спася света с думи, щях да го направя. Щях да сложа оръжие и да говоря, докато кокалите ми не се превърнат в прах. Но думите са за разумните хора. А доста често, онези, които срещам, са далеч от разумните.

— Ръцете ти са изцапани с кръв.

— Такива са, за да не се налага други хора да цапат своите — отговори Скълдъгъри.

— Но не това е причината да се биеш. Биеш се, защото боят е единственото, което ти е останало. Биеш се, защото ти доставя удоволствие.

— Какво търсиш? — попита Скълдъгъри. — Да проникнеш в душата ми? Искаш да ме шокираш така, че да призная някоя мрачна малка тайна, която съм крил през всичките тези години? Току-що разговарях със същества, които твърдяха, че са духовете на приятелите ми, призракът на жена ми… Видях детето си. След всичките тези години, видях отново лицето на детето ми. За днес ми стигат шокиращите случки. Ако ще се бием, давай да действаме. — Скълдъгъри вдигна юмруци. — Имам си живи, при които трябва да се връщам.

— Така да бъде — отвърна Пазителят. — Ако ти надвиеш, можеш да активираш Мериинския символ, а мощта, която се черпи от извора на всичката магия, ще се влее в онзи, които носи символа, ще му даде велика сила и ще го пази от рани, докато не падне и последната песъчинка.

Скълдъгъри отпусна ръце.

— Извинявай, какво?

Пазителят посочи към центъра на площада, където от земята се издигаше един пиедестал. Когато спря, от самия пиедестал се надигна пясъчен часовник.

— Щом активираш Мериинския символ, пясъчният часовник ще се преобърне и пясъкът ще потече.

— За колко време? — попита Скълдъгъри и се приближи да огледа пиедестала. — Това количество пясък… изглежда, че ще свърши за около, колко… малко повече от двайсет минути?

Пазителят кимна.

— Всъщност, двадесет и три.

Скълдъгъри отново го погледна.

— Значи, ако сега се бия с теб и победя, а символът се активира, Валкирия ще бъде неуязвима само двайсет и три минути от момента, в който съм те надвил?

— Да — потвърди Пазителят, видимо учуден от въпроса. — Двадесет и три минути неуязвимост и сила е доста щедро, по наше мнение.

Скълдъгъри вдигна очи, а Флетчър имаше чувството, че гледа лошо към Рийт. Той отново се фокусира върху Пазителя.

— Има ли начин да го отложа? Да активирам символа и неуязвимостта да започне, когато ни трябва?

— Боя се, че това не е възможно. Проблем ли има?

— Има — рече Скълдъгъри. — Това не ни върши работа.

— Боя се, че няма друг начин.

Скълдъгъри го загледа.

— Трябва ли да се бия с теб точно сега? Точно в този момент?

Порцелановите вежди се вдигнаха лекичко.

— Ами… не, предполагам, че не.

— Може ли да се върна?

— Това е крайно необичайно — каза Пазителят, — но да. Изпитанията ще се възобновят, едва когато е приключила крайната битка.

— Значи мога да стигна директно дотук и няма да има кой да ме спре?

— Съвършено точно.

— Значи тъкмо това ще направя.

Пазителят се поклони.

— Ще очаквам завръщането ти.

Скълдъгъри се обърна и погледна нагоре към балкона.

— Прибираме се в Роърхейвън.