Дерек Ланди
Смъртта на светлината (13)

13.
Мой приятел. Моя мебел.

Сангуайн мина през стената и пристъпи в тихата кухня. Един мъж седеше на масата. Казваше се Левит. Приказливият — Макси, липсваше. Това можеше да означава две неща — или Танит го беше убила от чисто раздразнение, или Даркесата беше накарала Останката на Макси да се всели в някой друг, с когото искаше да говори. Сангуайн не знаеше какво можеше да е станало с Макси след това. Даркесата най-вероятно го беше убила.

Той продължи напред. Скривалището бързо се превръщаше в най-малко любимото му място за престой. Разбира се, имаше си и своите плюсове. Танит беше там, така че това беше хубаво, макар почти да не говореше с него през цялото време, докато се криеха там. Но му беше достатъчно да е близо до нея. А щом се оженеха, цялото това неловко напрежение просто щеше да се изпари и да ги остави да си живеят спокойно до края на живота им. Ако приемеха, че това щеше да продължи повече от седмица.

И от друга страна минусите.

Даркесата.

Всеки път, щом се върнеше на това място, се налагаше да си вдъхва кураж преди срещата с нея. Хубавото беше, че през последните дни все стоеше в склада и провеждаше отвратителните си малки експерименти. Сангуайн не мислеше, че ще е в състояние да се справи, ако тя тръгнеше да броди из…

По дяволите.

Даркесата беше в дневната, седнала на един фотьойл, сложила крак върху крак. Мъжът на дивана срещу нея щеше да изглежда като нормален колежански преподавател на средна възраст, ако не бяха черните устни и всичките черни вени, които не си правеше труда да скрива.

— Били Рей — рече Даркесата със сияйна усмивка, — позволи ми да ти представя Нестор Тари — новият ми най-добър приятел. Нестор тъкмо ми казваше всичко за работата си в сферата на квантовата механика.

— Така ли? — отвърна Сангуайн и се подпря на касата на вратата, като се опитваше да изглежда невъзмутимо и изобщо далеч от изплашен. — Редови, обикновен, ежедневен разговор за квантова механика, а? Успяваш ли да поддържаш диалога?

— Всъщност — обади се и Тари, — Даркесата е доста наясно с квантовата теория.

— Чета доста — отвърна Даркесата, вдигайки скромно рамене — и на мига усвоявам информацията. Това е талант.

Тари се усмихна.

— Един от многото, както изглежда. Но аз те въведох дотам, докъдето са ми възможностите. Боя се, че отговорите, които търсиш, са отвъд мен.

— Е, кой тогава може да ме отведе по-надалеч?

— Бих могъл да ти дам списък с имена — но списъкът ще е кратък, че дори стана и по-кратък след събитията от последните няколко години. Всъщност, мисля, че следващият ти източник е книга, а не човек. По същество, Хесианският гримоар е сборник от теории за следващите нива на магията. Накъде можем да тръгнем оттук насетне, как можем да разширим познанията си, начините, по които можем да използваме онова, което знаем, за да вникнем по-дълбоко в извора на цялата магия. За съжаление, нямам представа кой притежава книгата в момента, но ако успееш да я намериш, мисля, че може да ти помогне.

— Хесианският гримоар — повтори Даркесата с кимане. — Добре тогава, звучи добре. А след това? Списъкът с имена, който щеше да ми даваш?

Тари вдигна брадичка и раздвижи глава наляво и надясно, обмисляйки молбата, размишлявайки между възможностите.

— Има двама или трима души сред живите, които биха могли да помогнат. Всъщност, човекът, който би могъл да ти помогне най-много, е Уолдън Д’Есаи.

— Аргедион.

Тари кимна.

— Работата му беше просто… беше отвъд който и да било от съвременниците му. Никога не съм го харесвал, винаги съм му завиждал за постиженията. Това е нещо, което никога не бих признал, ако не беше Останката в мен, между другото. — Той се засмя и изглежда не забеляза, че Даркесата не се включи в смешката. — Но умът му беше нещо удивително. Работата му, изследванията му… Дори въпросите, които поставяше в своята сфера, надминаваха отговорите, които имах аз в моята. Ако наистина желаеш да усвоиш до съвършенство това нещо, наречено магия, ако наистина искаш да се докоснеш до безкрайността… бих казал — говори с Д’Есаи. Говори с Аргедион. Но, разбира се, вече е твърде късно.

— Аргедион е жив — заяви Даркесата.

Тари се намръщи.

— Не. Мъртъв е. Скълдъгъри Плезънт го уби, когато…

Даркесата го надговори със спокоен глас.

— Официално, Аргедион загина след сблъсъка с онези свръхзаредени хулигани, които създаде. Скълдъгъри го довърши. Това е историята, която беше пусната да се разпространява.

Тари се изправи.

— Лъжа ли е?

— Не можеха да го убият — рече Даркесата. — Не знаеха как. Затова пренаписаха личността му, убедиха го, че е нормален и го скриха. Дори и аз не знам къде се намира в момента.

Тари замълча за момент.

— Хесианският гримоар — каза. — Това би трябвало да ти помогне да го откриеш.

— Как?

— Ти дълбоко разбираш енергията, Даркесо. Твоето разбиране може би дори надминава моето.

— О — отвърна Даркесата, — така е.

Бърза искра на раздразнение премина по лицето на Тари. Сангуайн го забеляза. А щом той го беше забелязал, то тогава Даркесата със сигурност беше видяла. Бързата искра на раздразнение най-вероятно току-що беше подпечатала смъртната присъда на господин Тари.

— Но щом веднъж прочетеш тази книга — продължи Тари, — ще знаеш как да откриваш и да проследяваш енергия. Аргедион откри истинското си име, също като теб. За всички намерения и цели, той свети като фар — стига да знаеш как да го търсиш.

— Хесианският гримоар звучи като отговор на всичките ми молитви — каза Даркесата. — Благодаря ти, Нестор. Беше много полезен.

Тари се изправи, но се поколеба. Най-накрая доби кураж и попита:

— Мога ли да дойда с теб? Искам да кажа — като откриеш Аргедион. Ще ти трябва Останка, която да се всели в него, нали? За да проговори? Бих направил всичко за възможността да надникна в ума му. Той е… удивителен.

— Така е — отвърна Даркесата. — Но ще се наложи да използвам другата ми Останка да влезе в него. Нещо се отегчих от теб.

Тари пребледня, от което черните му вени изпъкнаха още повече.

— Какво?

— Току-що сгреши в отношението си към мен — обясни Даркесата.

— Аз… съжалявам. Поднасям извиненията си. Не съм искал да…

— Вината не е твоя — заяви Даркесата и се изправи. — Вината е моя. Сигурно просто съм твърде чувствителна. От няколко дни изучавам квантова механика и… знам ли. Всеки вид критика или… как беше думата?… Раздразнение, които се демонстрират, са просто… повече са, отколкото съм готова да понеса точно сега.

Тари се отдръпна назад.

— Не бях раздразнен. Не бях, кълна се. И никога не бих те критикувал. Никога. Обемът, който си научила за толкова кратко време, е безкрайно, безкрайно впечатляващ.

Даркесата присви очи.

— О, хич не обичам покровителско отношение.

Тя вдигна ръка и Тери експлодира в едно нищо.

Сангуайн отскочи от изненада. Никаква кръв, никакво месо, никакви кости. Нищо.

— Ето — рече Даркесата, отново усмихната, — сега вече се чувствам толкова по-добре.

— Какво му направи? — попита Сангуайн. — Къде е?

— Още си е тук — отвърна Даркесата, а пръстите й все още си играеха с въздуха. — Атомите му са пръснати из цялата стая. Странно е, нали? Групираш атомите и Нестор има тяло. Разделяш ги и се налага да питаш къде е изчезнал. Мога да го събера отново, ако искаш.

— Можеш ли да го направиш?

— Разбира се. Така мисля. Да събираш нещата обратно е доста по-трудно от това да ги разделяш, но ще се постарая.

Даркесата прехапа долната си устна, докато се концентрираше. Мина миг и тя стисна юмрук, а Тари се появи отново, първоначално мъгляво, а после ясно. Олюля се със стъклен поглед и падна на колене.

— В шок е — обясни Даркесата — или пък е зеленчук. Мозъкът е трудна работа. Виждам как се изгражда наново тялото, виждам къде пасва нервната система, но за мозъка май ми трябва повечко практика. Искаш ли да седнеш?

Сангуайн я изгледа.

— Моля?

— Да седнеш — рече тя. — Искаш ли стол? Изглеждаш уморен.

Преди да успее да отговори, тя махна с ръка и Тари отново експлодира в нищо. Този път, когато стисна юмрук, обаче, се появи стол.

— Ето на — каза Даркесата.

— Ти… да не би… да го превърна в стол току-що?

— Да, така стана — ухилено отвърна Даркесата. — Атомите са си атоми. Всичко опира до това какво правиш с тях и как ги подреждаш. Човек се превръща в стол. Столът се превръща в чаша вода. Но все си е Нестор, де. Още е тук. Не съм го убила.

— Превърна го в мебел.

— Просто друга форма, която може да приеме човек.

— Ще се наложи да не се съглася за това с теб, Даркесо. Той е мъртъв. Ти го уби. Къде са спомените му? Личността му? Къде са всички неща, които го определят?

Даркесата наклони глава.

— Нищо от тези неща не ни определя, Били Рей. Спомените се губят. Личностите могат да бъдат променени. Онова, което сме, истинската ни същност, е нашата енергия. Ако исках да го убия, просто щях да го направя.

Тя щракна с пръсти и столът се изпепели в черни пламъци.

— Ето — рече Даркесата. — Сега доволен ли си? Нестор е мъртъв. Всяка последна следа от него. Атомите му, енергията му — няма ги. Вече не можем да го върнем обратно. Ето така убиваш някого, Били Рей. Изтриваш го от съществуването. Спираш биенето на сърцето, отрязваш мислите, превръщаш някого в нещо… това нищо не означава. Съзнанието не означава всичко. Да не би да си по-ценен от един камък, само задето имаш съзнание? Не, не си.

— Но все пак наказваш Ърскин Ревъл, задето уби Гастли Биспоук.

— Това е различно — отвърна Даркесата. — Наказвам го, защото съм ядосана.

— Ами приятелите ти? — попита Сангуайн. — Танит или Чайна Сороуз, или Скълдъгъри Плезънт? Привързана си към тях, нали? Цениш ги повече, отколкото цениш един камък.

Даркесата вдигна рамене.

— Всъщност не. Така гледах на нещата преди. Личностите са забавни за известно време, но като се замислиш, а аз наистина мисля за това, те са просто страничен ефект от дейността на мозъка. Нямам предвид, че съвсем не ги оценявам, просто вече не са кой знае какво за мен.

— Значи… значи и тях би превърнала в мебел, така ли?

— Разбира се. А теб мога да те превърна във възглавничка, ако искаш.

— Моля те, недей. Не искам да съм възглавничка.

Тя се разсмя.

— Ако беше възглавничка, нямаше и да разбереш. Какво би пропуснал? Мислите си? Възглавничките не страдат за мислите си, Били Рей. Мислите ти ти се струват много важни сега, но съм тук да ти кажа, че… те не означават нищо.

— Означават нещо за мен.

— Е, сега просто се държиш глупаво. Това, което на практика казваш, е, че твоите мисли означават нещо за твоите си мисли. Това е безсмислен кръг. Иди и си помисли върху това, става ли? На мен също ми отне известно време да достигна до него. Но си научих урока. И не само за това как да смесвам и напасвам атомите, частиците и молекулите и прочее. Други неща. Забавни неща. Нали знаеш за Богоубийците?

— Ъ… да, като Скиптъра…

— Всъщност, не, говоря за меча и за камата и за онези работи, дето с Танит ги откраднахте.

Сангуайн усети как кръвта се източва от лицето му. Тя знаеше. Оле, Боже, тя знаеше. А дори не си беше взел камата с него. Притесняваше се, че тя може да я забележи под якето. Защо, по дяволите, не я взе все пак?

— Да, разбира се — отвърна. — И какво за тях?

— Знаеш ли как са били направени? — попита Даркесата. — Онези четирите? Други Богоубийци са били направени по други начини, разбира се. Скиптърът е бил изработен от Безликите някъде си, но тези четири оръжия са започнали съществуването си като обикновени предмети. Нищо специално не е имало в тях. Но са били оставени в езеро с вода, дълбоко в пещерите под къщата на Гордън Еджли. Каквито и качества да е имала тази вода, накарала е оръжията да попият магия, да придобият способността да убиват богове. Не е ли пленително? Противоречи на всичко, което са ни говорили за това как работи магията. Бих искала да намеря това езеро. Не мислиш ли, че това е пленително?

— Аха — отвърна той. — Много пленително.

— Били Рей?

— Да?

— Изглеждаш нервен.

— Аха. Сигурно съм нервен.

— Мислиш, че ще те превърна във възглавничка, макар че ти казах, че не би имало значение, дори да го направя.

— Затова съм нервен, Даркесо.

Тя се засмя.

— Забавен си. Не знам как не съм забелязала това, докато Валкирия се разпореждаше.

— Може би хуморът ми е вкус, който се придобива.

— Може би.

— Наминах само, за да се уверя, че всичко е, нали знаеш, оки-доки. Всъщност пак излизам.

— О? И къде отиваш?

— Ами навън. Просто навън. Задачки. Ще се върна по-късно, така че… е, хубаво, аз тръгвам.

— До скоро — рече усмихната Даркесата, а Сангуайн отвърна на усмивката. След което излезе и мигом потъна в земята.

Въртеше се, потъвайки все по-дълбоко в мрака. Познатият тътен на движещи се камъни изпълваше ушите му. Даваше му усещане за сигурност. Имаше само шепа хора в света, които можеха да правят това, което правеше той — а сега и още по-малко, след случилото се по време на Войната между Убежищата, а този дребен факт превърна мрака и студа в подслон. Тук долу, никой не можеше да го пипне. Тук долу дори не можеха да го открият.

Но Даркесата можеше. От нея нямаше да може да избяга в недрата на земята, не и ако тръгнеше след него.

Усили скоростта.

Не обръщаше внимание на това колко бързо се движи. Понякога му харесваше да не бърза. Не и тази вечер. Стигна до къщата си в Дъблин и се издигна измежду напуканите, трошащи се дъски на дървения под. Първите краски на залеза осветяваха дома му, не че му трябваше светлина, за да вижда. В малката му къщичка на тихата улица дори нямаше крушки. Никой не знаеше за това място. Нито дори Танит. Единствените хора, които бе водил тук…

— Мръднеш ли, стрелям.

Сангуайн извика и се извъртя.

Скълдъгъри Плезънт седеше в любимия фотьойл на Сангуайн, онзи в ъгъла. Ръката му беше на облегалката. А в нея имаше оръжие.