Дерек Ланди
Смъртта на светлината (62)

62.
Почукването на вратата

Флетчър телепортира Валкирия вкъщи.

— Може ли да погледна? — попита той.

Тя постави пръстите върху устните си, отиде до вратата на спалнята и се заслуша. Родителите й бяха долу. Тя се обърна отново към Флетчър, свали якето си и му показа ръката си.

— Еха — възкликна той.

Тя издърпа ръкава на тениската, за да разкрие цялата татуировка. Чисто черни дълги спирали се спускаха от рамото й. Усукваха се около бицепса й, свързвайки се с ъгловати резки, които минаваха по трицепса чак до малко над лакътя. Между тези форми имаше дузина различни драскулки, които от своя страна се раздвояваха, разделяха и съединяваха двете части. Беше символ, съставен от по-малки символи — татуировка, каквато Чайна не беше опитвала да прави до този момент. Беше сигурна обаче, че ще може да сработи.

— И аз мислех да си направя една — рече Флетчър. — Не такова нещо, естествено. Татуировка.

— На какво? — попита Валкирия. — На лицето си? Виждам те с татуировка на собственото ти лице. Би било точно в твой стил.

Флетчър се опита да се усмихне.

— Аха — каза. — Би било. Но всъщност си мислех просто да бъде Стефани, изписано по цялата ръка.

— О — отвърна Валкирия. — Ясно. Ами, да, това е… Слушай, нямахме възможност да си поговорим след… след като тя умря. Много съжалявам за това, наистина.

— Не съжалявай — каза Флетчър. — Аз съм този, който избяга. А когато се стегнах достатъчно, че да мога да се върна, ти преминаваше през Прилива си. Как беше, между другото?

— Болезнено. Нали знаеш как всеки ти разправя, че е болезнено. Трябва да им повярваш.

— О, радост неземна — промърмори той. — Нямам търпение да дойде моят.

— Флетч, ти добре ли си?

Той отново се усмихна, но този път не насила. Беше тъжна усмивка.

— Не знам, Вал. Външно чувствам нормалните неща. Скърбя, липсва ми, мисля, че може би дори съм я обичал. Всичко това го усещам и го мисля. Но от друга страна, вътрешно, се чувствам отвратително. Виновен, сякаш. Заради нещата, които вероятно е чула и си е помислила преди да умре, и за това, което е мислила за мен и… Та имам си нормалното чувство за загуба, а освен тях си имам и тези отвратителни егоистични усещания за аз, аз, аз. И не знам кое е по-силното. А не съм сигурен изобщо дали съм и свестен човек.

— Такъв си, Флетч.

— Но тъгата ми не е изцяло по Стефани. Голяма част е свързана с мен самия.

— Разбира се. Ти я изгуби. Ти изстрада загуба. Трябва да се справиш с това.

Той поклати глава.

— Другите хора не са така. Другите хора са способни да чувстват тъга за човека, който е умрял.

— Ти откъде знаеш? Можеш ли да надникнеш в главите им? Може би всички се чувстват тъкмо по същия начин, когато изгубят някого, за когото ги е било грижа. Искам да кажа, че скръбта сама по себе си е егоизъм и в това няма нищо лошо.

От триъгълното парче метал върху колана на Флетчър се чу леко пиукане.

— Време е да вървя — каза той. — Ще се наложи да следваме един куп сложни упътвания до този ми ти Некрополис. Вярно, ще се телепортираме, няма да ходим пеш, но все пак трябва да пътуваме бавно или ще пропуснем някоя следа или завой, или каквото е там. Скълдъгъри смята, че ще търсим поне ден.

— Тогава по-добре да тръгваш. Благодаря, че ме доведе. — По силата на някакъв импулс, тя го прегърна. — Ще се оправиш — прошепна тя.

Той се усмихна и изчезна.

Валкирия се преобу в дънки и нахлузи една топла блуза. После си пое дълбоко въздух няколко пъти и слезе долу. Родителите й бяха в дневната и си играеха с Алис. Настроението беше необичайно мрачно като за игра.

— Привет — поздрави Валкирия.

— Сте’нии! — извика Алис и се изстреля към нея.

— Не те чух да влизаш — каза майка й. Остана на пода с подвити под тялото крака.

Валкирия вдигна Алис.

— Флетчър ме доведе. Телепортирахме се.

Майка й въздъхна.

— Да. Разбира се.

— Танит ми каза, че поддържа връзка с вас.

Бащата на Валкирия кимна, докато се настаняваше в креслото си.

— Отби се, после ни се обади да каже, че вече си излязла от Прилива си. Правилно го казвам, нали? Прилив?

— Точно така.

— О, хубаво. Каза, че те е боляло страшно много.

— Не беше толкова зле.

— Разказа ни много за това какво правят магьосниците — каза майка й. — Истории. Разказа ни за един човек, който може да накара хората да повярват на всичко, което им каже.

— Това е Джофри.

— Можеше да помолиш този Джофри да ни промие мозъците, нали? Да ни накара да забравим за цялата тази работа с магията.

— Да — отговори Валкирия. — Обмислях го. Но не исках да ви лъжа повече. Просто е твърде тежко. Твърде сложно. Мисля, че имате право да знаете. Никой друг не смята така, между другото. Ако имаш смъртно семейство, е общоприета практика да ги държиш в неведение възможно най-дълго.

— А после какво?

— После си тръгваш. Измисляш си някаква история или изчезваш, или инсценираш смъртта си…

— Искали са да инсценираш смъртта си?

Валкирия се поколеба.

— Магьосниците живеят по-дълго от другите хора. Живеят стотици години. Ако светът не свърши през следващите няколко дни и ако аз оцелея, вероятно ще изглеждам на осемнайсет, докато не стана поне на четиридесет или петдесет.

Очите на майка й бяха пълни със сълзи, когато се изправи.

— Никога ли няма да пораснеш?

Валкирия се усмихна.

— Вече съм пораснала, мамо. Просто ще старея наистина бавно оттук нататък. Ще съм най-младоликата четиридесетгодишна, която познаваш.

— Ще изпуснеш нормалния живот.

— И какво му е толкова хубавото на нормалния живот? Ще бъда силна, във форма и здрава векове наред. Ще живея необикновен живот.

— Ако можеш да наречеш това живот. Ами къде остава това да срещнеш някого? Да се влюбиш? Да имаш семейство?

— Пак мога да го направя.

— Но ние няма да сме там, за да го видим. Ще продължим да остаряваме. Ще умрем, а ти ще продължиш нататък и няма да ти остане никой. Няма да видим как ще се задомиш. Искаме да имаме внуци, Стеф.

— Мамо, не си честна.

— Ти не си честна. Става дума за нещо повече от теб самата. Когато Алис порасне достатъчно, какво ще си помисли? Тя като теб ли ще бъде?

— Като мен?

— С магия — отвърна майка й, което прозвуча сякаш казва мръсна дума.

— Не знам — отговори Стефани, почувствала внезапна болка. Нежно остави Алис на пода. — Може би. А може би не. Но няма нужда да й казваме.

— А когато осъзнае, че кака й не остарява или види сестра си да лети наоколо с метла или да прави заклинания, или каквото там правите, няма да поиска да се включи във веселбата?

— Мамо, не разполагам с всички отговори.

— Когато се роди, исках да си специална. Разбира се, че го исках. Всяка майка го иска. Всеки родител. Моля те, Господи, нека детето ми да бъде най-умното и най-красивото, и най-доброто във всичко. Нека има всички предимства на света. Но има и една друга мисъл, която се спотаява под другата. И тя е, моля те, моля те, нека детето ми бъде обикновено. Нека бъде просто достатъчно умно и достатъчно красиво, и достатъчно специално, за да има онова, което пожелае и да е щастливо.

— Необичайните хора са аутсайдери, Стеф. Избягват ги. Наричат ги с какви ли не имена. Мразят ги, боят се от тях и не ги разбират. Аз просто исках да си щастлива.

— Аз съм щастлива.

— Дез, чувствай се свободен да се включиш. Не смей да ме оставиш сама в това нещо.

Бащата на Валкирия замълча малко повече и тя знаеше, че подрежда мислите си под някакъв ред в главата. Когато беше готов, заговори:

— Мисля, че е чудесно.

Валкирия вдигна поглед.

— Не може да говориш сериозно — рече майка й.

— Не искам дъщеря ми да рискува живота си повече от теб, Мелиса. Но тя прави тъкмо това. Тя рискува живота си за другите. Това е удивително. То е… вдъхновяващо. Когато беше малка, никога не искаше да й чета приказки за принцеси, нали помниш? Казваше, че е зарината до шия с тези истории от детските, от играчките и от книжките за оцветяване… искаше тя да оцветява картинки на астронавти и футболисти и да й чета истории за приключенци и луди учени. Спомни си — въпреки всичко, което направихме, тя все пак премина през розовия етап, където всичко е свързано с принцеси? Отегчи се от това доста бързо, нали?

— Да не съм съгласна с гледната точка на обществото за това какви трябва да са момичетата, е едно, Дез, и то е хубаво. Но това? Това е лудост.

— Това е тъкмо каквото искаше за нея.

Майката на Валкирия изглеждаше шокирана.

— Да не твърдиш, че вината е моя?

— Не е ничия вина, Мелиса. Никой не е виновен. Няма нищо нередно в това, което тя прави. Тя е герой. Наша работа е да я подкрепяме.

— Не мога да подкрепям дъщеря си да живее подобен живот. Не можеш да очакваш това от мен. Боже, Дез, тя ще се убие някъде!

— Тя се бори, за да спаси всички ни.

— Нека някой друг да го прави! — извика майка й, а Алис се разплака. — Има много хора с магически сили, които се разкарват наоколо! Нека те да се оправят!

— Не става така и ти го знаеш.

Майката на Валкирия вдигна Алис.

— Ако нещо се случи с нея, Дез, ако бъде ранена, ако… Ако дъщеря ни умре, никога няма да ти го простя.

Притиснала здраво Алис към себе си, тя излезе от стаята. Бащата на Валкирия само я гледаше.

— Направи всичко възможно да не умреш, кифличке — тихо каза той. — Само тя знае как да пуска миялната. — После тръгна след нея.

 

 

Валкирия си легна рано тази вечер. Искаше да се обади на Скълдъгъри, за да обсъдят разговора, но той беше някъде далеч в търсене на Некрополиса. Можеше да се обади на Танит, но установи, че се колебае. Макар Останката да я нямаше, макар Танит да си беше старата тя, Валкирия не можеше лесно да игнорира изминалите две години.

Тогава точно осъзна, че човекът, с когото имаше нужда да поговори, вече го нямаше и тя плака за Стефани и накрая заспа.

Следващата сутрин започна в тишина. Валкирия се събуди рано, кошмарите не я оставяха да заспи, но стана късно, почти по обяд. Навлече халата си върху чифт къси гащи и тениска. Стоеше насред стаята си и слушаше родителите си долу. Дори не знаеше кой ден е. Дали беше уикенд? Дали беше неделя? Не искаше да се спуска на долния етаж. Не искаше да установи, че родителите й не си бяха говорили цяла вечер. Родителите й никога не се караха. Никога не беше имало напрежение във въздуха.

Тя излезе от стаята. Вратата към стаята на Алис беше отворена, а Алис спеше в креватчето си. Валкирия не можеше да се стърпи. Погледна към сестра си и се усмихна. Малката й сестричка винаги я караше да се усмихва.

Слезе долу. Някой почука на вратата и тя отиде да отвори, затягайки колана на халата си. Босите й крака потънаха в бодливите връхчета на килимчето с надпис „Добре дошли“ пред прага, а ръката и се насочи към заключалката и я врътна надясно. Дръпна вратата и се усмихна любезно в леко очакване. Усмивката не изчезна, дори когато видя Дей Мейбъри да стои отпред.

Стопи се, когато я удари, обаче. Докато залиташе назад, от носа й шурна кръв, в очите избликнаха сълзи, а устата се отвори, за да… какво? За да проклина? Да извика? Да заплашва? Така и не разбра, понеже той вече беше влетял в коридора заедно с нея, беше я награбил и я запрати към вратата на дневната. Тя се отвори с трясък под напора и Валкирия се просна върху един фотьойл. Чу как майка й тревожно извика, чу трополене на стъпки и вдигна глава точно навреме, за да види как ръката на Дей се сблъсква с челюстта на майка й. Майка й се свлече.

Валкирия избута фотьойла от пътя си и се хвърли към Дей. Той отби ръцете й, като държеше пръстите й далеч от очите си, а тя продължи с удар с глава, който, както осъзна твърде късно, вече беше очакван. Лакътят му се стовари върху бузата й, пред очите й проблеснаха светлини, а той се откопчи от хватката и я остави да се удари в стената от набраната инерция. Рамото й размести няколко семейни снимки. Едната — в тежка рамка, падна право върху крака й. Тя не забеляза.

Баща й дотича и се хвърли директно към Дей, който го наблюдаваше как се приближава и се отмести точно в последния момент, като преметна Дезмънд Еджли през коляното си и го хвърли на килима. Дей се наведе, удари го три пъти и таткото на Валкирия остана да лежи.

Стаята се въртеше, а Валкирия се изправи рязко. Затича към натрапника, но коленете й се огънаха без предупреждение, залитна настрани и падна върху масичката за кафе. Дей мина покрай нея. Наблюдаваше го с разфокусиран поглед. Той се качи горе.

Тя трябваше да проясни главата си. Беше зашеметена. Равновесието й беше нарушено. От носа й течеше кръв. Съвсем скоро щеше да припадне. Мозъчно сътресение? Може би. Ако беше мозъчно сътресение, най-лошото, което можеше да направи, беше да изгуби съзнание. Тя се концентрира, вдиша през устата, като се стараеше да изостри мисълта си. Горе се чу някакво движение. Дей търсеше нещо. Какво ли търсеше?

Скиптъра.

Валкирия се изправи. Шумът от ровенето горе беше престанал. Беше го открил. Пред очите й вече се беше прояснило. Тя отново държеше контрола.

Грабна ръжена от камината, тъкмо когато Дей слезе по стълбите. Изтича в коридора, замахнала към главата му. Той остана спокоен. Защо беше толкова спокоен? Тя забеляза раницата на рамото му — раницата със Скиптъра. В ръце носеше спящата красавица, малкото бебе Алис.

Валкирия замръзна, ужасена до безкрайност.

Дей я срита в стомаха толкова силно, че тя се изметна назад. Удари се в стената и отскочи от нея, падайки на ръце и колене, след което се сви на топка. Обзе я ужасяваща паника, кошмар, от който не можеш да си поемеш дъх.

Насили се да отвори очи, успя да помести схванатото си тяло така, че да може да вижда през входната врата, където Дей отваряше колата на майка й. Движеше се със спокойствие, породено от притеснително неестествена увереност, постави Алис в бебешкото столче и се захвана да закопчава коланите.

Стиснала зъби, Валкирия с последни сили стегна тяло. Мускулите й крещяха, молеха се да се свият, но тя изправи гръб, изви го назад и успя да всмукне глътка въздух. Беше й лошо, чувстваше се слаба, замаяна, ужасена и отчаяна, претърколи се, избута се от земята и се изправи с ръжен в ръка.

Удовлетворен, че е обезопасил Алис успешно, Дей нежно затвори вратата така, че да не я събуди и постави чантата със Скиптъра на навигаторското място. Заобиколи колата и когато се озова на мястото, най-близо до къщата, Валкирия се втурна към него. Той я видя в последния момент, наведе се, за да избегне ръжена, но тя продължаваше да напада, блъскайки рамото си в гръдния му кош. Той се претърколи върху колата, ръженът се стовари върху предното стъкло и го напука, а Дей сграбчи китката на Валкирия. Тя пусна оръжието и замахна със свободната си ръка към очите му. Дей изруга и направи няколко олюляващи се крачки встрани от колата, за да си проясни погледа.

Тя откъсна лента от халата си, преметна я през главата му изотзад и затегна хватката. Дей се давеше, пръстите му се впиваха в собственото му гърло, докато се опитваше да освободи примката. Валкирия го задърпа назад, като затягаше все повече, като теглеше ядно. Той започна да рита с пети и се засили назад, а задната част на главата му се блъсна с все сила в лицето й.

Двамата паднаха на земята, а лентата от халата се изгуби някъде насред бясната схватка. Лицето й беше изтръпнало по онзи начин, който подсказваше, че в следващите мигове ще я връхлети болката. Тя усети ръцете му по себе си, докато я издърпваше нагоре. Изсули се от ръкавите на халата и го остави да стои с дрехата в ръце. Извъртя се, обхвана с ръце тила му и подскочи, забивайки коляно в слънчевия му сплит. Продължи така, отрупвайки го с ритници, както я беше учила Танит, не го пускаше, не му даваше и миг да се съвземе.

Стъпи на земята с десния крак и глезенът й поддаде, а в този момент Дей се задейства. Лявата му ръка се промъкна над рамото й, стисна я за гърба, а дясната ръка се стрелна надолу, под краката й, така че да я хване за късите панталони. Внезапно Валкирия се озова във въздуха, той я преобърна, тя се вкопчи в него, но нямаше как да го спре от това да паднат напред.

Стовариха се върху алеята, Дей се озова отгоре и за втори път за по-малко от минута, тя отново остана без дъх. Лежеше и стенеше, отворила очи и мигаща. Дей я погледна изотгоре, а черните вени играеха под кожата му.

— Добър опит — рече, изправи се и се изтупа. Валкирия го хвана вяло за глезена. Той погледна надолу към ръката й и бавно вдигна крак. Хватът й се изплъзна и ръката й падна на земята. Той й се усмихна лекичко и стовари крака си отгоре.

Валкирия се изправи, крещейки, притиснала счупените пръсти към гърдите, а Дей се върна до колата, седна зад волана и излезе на задна от алеята. Виковете й се бяха превърнали в хлипове, когато той се отдалечи.