Дерек Ланди
Смъртта на светлината (56)

56.
Лице в лице

Време за шоу.

Обедното слънце печеше далечно и безразлично над главата й, а Валкирия вървеше по широката улица, като влагаше всички усилия да крачи уверено към Двореца, докато наблюдаваше как хората се разпръсват и всичко наоколо се опразва. Дори Червените качулки стояха настрани. Ловците на чувства с белите одежди я наблюдаваха, но не се и опитваха да надникнат в съзнанието й. Бяха си научили урока, след опита си срещу Даркесата.

Чувстваше се уязвима. Единствената маскировка, от която беше имала нужда, бе смяна на дрехите, а това означаваше, че е оставила своите — черните. Тоалетът, който й дадоха — червен, като на Даркесата, дори не беше брониран. Това не й харесваше. Никак. Трябваше непрекъснато да устоява на порива да протегне ръка назад, за да провери дали Перегрин още е там. Не чуваше дори стъпките му.

Устата й беше пресъхнала. Много й се искаше да оближе устни, обаче се боеше, че това ще издаде колко е притеснена. Не можеше да си позволи да спре театъра, нито за миг дори.

Валкирия спря, постави ръце на хълбоците и се усмихна.

Бяха очаквали Меволент да се появи много преди това. Може би нямаше да дойде. Може и за миг да не е повярвал, че тя е Даркесата. Може някой да я застреля от някой покрив преди Перегрин да успее да я пренесе на сигурно място. Един куршум точно между очите. Дали щеше да се почувства тъпа, тогава, а?

Почти й олекна, когато Меволент се спусна от небето. Почти.

Нито Венгос, нито Вайл бяха с него. Дали бяха твърде заети да измъчват Скълдъгъри и Ревъл, или пък се промъкваха скришом зад гърба й? Искаше й се да се огледа, но не отклони поглед.

— Съжалявам за вчера — високо каза тя. — Хвана ме неподготвена. Да продължим оттам, където спряхме?

Гласът й потрепери съвсем леко, само в началото. Но не й се стори да е забелязал. Надяваше се да не е.

Меволент извади оръжието, изсмукващо магия изпод наметалото си. Валкирия продължи да се усмихва, докато се чудеше дали ще боли.

Лъчът я удари, тя усети горещината му по кожата си, а силата му беше достатъчна, за да я изблъска няколко крачки назад. Но тъй като нямаше магия, която да се изсмуче от нея, тя бързо преодоля първоначалния удар, след което усещаше само леко гъделичкане. Въпреки това, имитира реакцията на Даркесата от преди и се свлече на колене, сякаш е крайно изтощена.

Меволент прекъсна лъча и тръгна напред с широки крачки. Преди да има възможността да я довърши, Валкирия се изправи, почувства ръката на Перегрин по гърба си и изведнъж се озова в другия край на улицата.

— Това ли е всичко? — попита, като успя да докара широка усмивка на лицето си. — Само това ли може?

Меволент вдигна оръжието и отново стреля. Този път, Валкирия само се изсмя, когато лъчът я удари.

Перегрин я премести на три крачки в ляво.

— Малките ти играчки имат ефект върху мен само за кратко — каза. — После се научавам. Адаптирам се. В нашата вселена имаме една раса от същества — казваме им Борги. Те ме научиха на всичко, което знаят за адаптацията към нови оръжия. Не можеш да ме победиш, Меволент. Съпротивата е безсмислена.

Меволент отново стреля и после отново. След всеки изстрел, Валкирия се усмихваше все по-широко.

Той се хвърли към нея, а тя изведнъж се оказа в противоположния край на улицата и го гледаше как пада на земята.

Тя се опита да се изсмее, но излезе само някакво задушено излайване, което тя се надяваше никой да не е чул.

Меволент се обърна към нея. Валкирия вложи всичко, за да изглежда арогантна. След всичките тези години, през които беше арогантна, би трябвало да става по-естествено, отколкото всъщност се получаваше.

— Не съм тук заради теб — рече тя. — Тук съм за Скълдъгъри Плезънт и Ърскин Ревъл. Предай ми ги и ще се махна от тази досадна малка реалност и никога няма да се върна. Имаш думата ми.

Меволент я наблюдаваше изпод шлема си. После пусна оръжието и протегна ръка. За миг постоя така, след което някъде откъм покривите долетя сабя Богоубиец и легна точно в дланта му.

Съвсем неволно, Валкирия посегна назад, търсейки Перегрин с ръка. Пръстите й не напипаха нищо, освен въздух и тя цялата се вледени.

— Тук ли си? — прошепна, като се опитваше да не движи устни. — Ей!

Отговор не последва, нито пък успокоително потупване по гърба. В мига, в който Меволент пусна оръжието, Перегрин се беше измъкнал. Беше сама.

Меволент бавно тръгна към нея, а острието на широката сабя почиваше на рамото му. Оръжието смукач на магия зад него изчезна, взето от невидимия Телепортатор.

Не можеше да избяга. Дори да имаше накъде да бяга, нямаше как да стигне дотам много бързо. Не можеше да се бие. Дори нямаше бронирани дрехи — не че те вършеха каквато и да било работа срещу Богоубийци. Онзи меч щеше да я разсече на две толкова чистичко, че дори се съмняваше острието да се обагри с някаква кръв.

— Спри! — извика тя.

Меволент спря.

Страхът в нея избуя в ярост и се надигна от корема към гърлото й.

— Мислиш, че можеш да ме убиеш ли? — изрева тя и неочаквано дори за себе си тръгна решително напред. — Мислиш, че такъв като теб може да ме убие? Аз съм Даркесата. Живяла съм в кошмарите на хората още преди да съм се родила! Винаги съм била тук! Винаги съм била предопределена да съм тук! Ще убия всеки мъж, жена или дете, всяко животно, растение или организъм в моята реалност и ще го направя, защото мога! Аз съм богиня, жалко малко човече. Аз съм мракът в края на деня. Аз съм студът, който поглъща жегата. Аз съм неизбежното, незначителна дребна жабо. Кой, по дяволите, си мислиш, че си, за да заплашваш мен?

Когато замълча, вече стоеше точно пред него, гледаше го лошо през дупките на шлема му и сериозно съжаляваше, че се е хванала тъкмо на това хоро. Пишкаше й се. Левият й крак трепереше толкова силно, че вече виждаше как ще се строполи всеки момент. За щастие, мечът на Меволент все така почиваше на рамото му. Изглежда вярваше, че тя е онази, за която се представя, че е в състояние да изпълни заплахите си…

Лявата ръка на Меволент се вдигна бавно. Валкирия се насили да я игнорира и да не отклонява поглед. Ръката му докосна лицето й и хвана брадичката й. И най-лекото стисване щеше да разтроши челюстта й, беше наясно с това, но се беше изчерпала откъм идеи и да стои неподвижно и да изглежда крайно вбесена й се струваше най-доброто нещо, което може да направи в тази ситуация.

Усети как я наблюдава дълго време, сякаш надничаше в душата й и претегляше онова, което беше открил вътре. Ако откриеше, че е достатъчно силна, можеше и просто да я пусне. Ако разобличеше слабостта й, щеше да я убие на място.

Ръката му се отдалечи от лицето й.

— Ти не си Даркесата — каза и още докато отстъпваше назад, за да замахне с меча, Валкирия почувства ръце върху гърба си и се оказа в някакво помещение.

Разпозна мястото, мрака и миризмата. Това беше тъмницата под Двореца на Меволент. Сферата-невидимка се прибра и Перегрин я напъха в палтото си. В другата ръка държеше оръжието магосмук.

— Ти се върна за мен — промълви Валкирия с широко отворени очи.

— Разбира се — отвърна Перегрин. — Да не мислеше, че ще те зарежа там? Ние сме добрите момчета, Валкирия.

— Така си е — обади се един глас зад гърба й и тя се обърна, за да види приближаващия се Серпин, зад когото вървяха Скълдъгъри и Ревъл в белезници, ескортирани от група мрачни магьосници. — Ето, виждаш ли? Колегите ти, както обещах. Не съм човек, ако не си спазвам думата. Перегрин, какъв е този чудесен предмет, който държиш в ръка? Да не би, случайно, да е тъкмо оръжието, което очаквах?

Перегрин му го подаде и докато Серпин го оглеждаше най-подробно, Валкирия се втурна към Скълдъгъри.

— Добре ли си? Исках да стигна до теб по-бързо, обаче…

— Успя да ме измъкнеш, когато ти се удаде възможност — отвърна Скълдъгъри. — Няма нужда да се извиняваш.

— Къде е ключът? — попита Валкирия Серпин. — Ключът за белезниците, къде е?

— Уверявам ви, че нямам представа — измърмори Серпин, докато вниманието му беше още изцяло приковано към магосмука, — а и съм сигурен, че не ми дреме. — Удовлетворен, той вдигна очи. — Твоят приятел-скелетът има навика да ме удря, така че ще си остане окован, докато не се приберете вкъщи, което се надявам да стане съвсем скоро. Перегрин, мисля, че е време всички да се омита…

— Нападат ни! — извика един от магьосниците на Серпин, когато Барон Венгос се втурна към тях.

— Оха, това ще бъде голяма веселба — рече Серпин, насочвайки магосмука към Барона.

Той дръпна спусъка и нищо не се случи.

Серпин разтръска оръжието.

— Работи, по дяволите.

— Измъкни ни оттук — нареди Скълдъгъри, всички се хванаха и преди Валкирия дори да успее да си помисли нещо, отново бяха в малкото риболовно селце в другия край на страната.

— По дяволите, защо не искаше да се задейства? — крещеше Серпин, избутвайки всички от пътя си. Опита се да стреля в небето, завъртя се, прицели се в Перегрин и пак нищо не стана. — Защо не работи?

— Може да не работи, защото ти не знаеш как да го пуснеш — предположи Валкирия. — Може да не е толкова просто, като да дръпнеш спусъка. Сега си като дете, което си е получило играчката в коледното утро и я захвърля, само защото не е проработила от първия път.

— Че от къде на къде, по дяволите, децата ще получават играчки в коледното утро? — попита Серпин. — А вие защо сте още тук? Нямате ли си измерение, където да се прибирате?

— До срещата ни с маневриста има още двадесет и шест часа — отговори Скълдъгъри.

— Е, това е много дразнещо, нали? Направете си услуга и стойте далеч от пътя на всички ни. — Той метна оръжието към хората си. — А вие. Накарайте това да проработи. Ще бъда в покоите си. — Той се отдалечи, докато викаше името на Хармъни. Тя се показа от една врата и избърза подире му със сърдита физиономия.

Перегрин подаде малко ключе на Валкирия.

— За белезниците — рече. — Предполагам, че срещата ви с Маневриста е насрочена в Роърхейвън? Когато решите да тръгвате натам, просто ме намерете.

— Ще го направим — отвърна тя. — Благодаря.

Перегрин и останалите магьосници се разпръснаха. Валкирия игнорира Ревъл и отключи оковите на Скълдъгъри.

— Добре ли си? — попита.

— Добре съм — отвърна Скълдъгъри, оправяйки ръкавелите си. — Много полезно е това оръжие, дето току-що го откраднаха.

— Така е — рече Валкирия. — Казва се магосмук.

— Това е техническият термин, тъй ли?

— Аха.

— Знаеш ли… сразяването на Даркесата би било доста по-лесно с него.

Тя кимна.

— Тъкмо си мислех същото нещо. Но Серпин няма да ни позволи така лесно да го вземем. Вече им взехме Скиптъра от тяхната реалност. Да вземем и…

— Как изобщо издържаш да говориш с него? — попита Ревъл с глас, от който се процеждаше отвращение.

Скълдъгъри бавно се обърна към него.

— Моля?

— Серпин — каза Ревъл. — Стотици години онова, което те движеше, беше да заловиш този човек. Това движеше всички ни. Преследвахме го надлъж и нашир по целия свят, за да го накараме да си плати за всичко. Той изби приятелите ни, Скълдъгъри. Той изби и твоето…

Скълдъгъри се придвижи и изведнъж стояха толкова близо един до друг, че периферията на шапката на скелета опираше в челото на Ревъл.

— Знам какво стори Нефариан Серпин — тихо и кротко каза Скълдъгъри. — А Нефариан Серпин, който изби всички тези хора, е мъртъв.

— Човекът е един и същ.

— В много отношения — да. Но Серпин, който току-що си тръгна, не е онзи, който уби приятелите ни. Носих тази ярост в себе си достатъчно дълго. Оставих се да ме промени. Наистина ли искаш отново да се върна към нея?

Ревъл се поколеба.

— Той е врагът.

Скълдъгъри не му отговори. Нямаше нужда. Ревъл направи крачка назад и извърна очи.

Скълдъгъри отново се обърна към Валкирия.

— Серпин смята, че има двадесет и шест часа, през които да параноясва. Само че ние можем да си вземем магосмука, да свием няколко коня и да стигнем до Роърхейвън за десет — тъкмо навреме за истинската ни среща със Сигнет.

Валкирия се усмихна.

— Подлец си ти.

— Когато се налага.

 

 

Чакаха около два часа да им падне възможност. Вече се стъмваше. Валкирия, отново със старите си черни дрехи, стоеше на стража. Ревъл — до нея. Ръцете му все още бяха в белезници, но шоковата палка чакаше на гърба й напълно заредена. Ако пробваше нещо, щеше да е подготвена. Минутите минаваха.

Скълдъгъри се показа на прага, а оръжието беше омотано в одеяло. Не размениха нито дума. Бързичко се придвижиха през селото. Стигнаха до обора.

— Спрете.

Валкирия замръзна. Тя се обърна много бавно, забеляза, че и Скълдъгъри и Ревъл правят същото, докато Серпин се приближаваше към тях. Зад него следваше отряд магьосници, въоръжени с пушки и автоматично оръжие.

— Знаех си, че не мога да ви се доверя — каза Серпин. — Знаех си, че ще се окаже твърде изкушаващо. Идвате тук, предизвиквате неприятности, после си изчезвате с нещо, което принадлежи на нас. Е… този път няма да стане. Този път се провалихте. Предайте го.

— Защо? — попита Скълдъгъри. — И без това май не успявате да го подкарате.

— Ще го подкараме — увери го Серпин. — А и да не успеем, така да е. Само че няма да го вземете с вас.

— Искаме само да го вземем назаем, наистина. После веднага ви го връщаме.

— Пусни го в краката си или ще издам заповед и тримата ще станете на пух и прах.

Скълдъгъри бавно постави оръжието на земята, после се изправи с ръце във въздуха.

— Ако ви видя още веднъж — заяви Серпин, — ще приема, че сте тук, за да се опитате да откраднете още нещо и ще се отнасям с вас като с врагове. Сега може да се разкарате.

Валкирия и Скълдъгъри се отдалечиха от магосмука, като поведоха Ревъл със себе си. Валкирия очакваше Серпин да издаде команда за стрелба всеки един миг, но след като стана ясно, че е изгубил интерес, тя се отпусна. Гледаше го как дава знак на един от магьосниците си да вдигне оръжието. Вместо това, друг човек в дрипаво палто и качулка, се приближи, за да го вземе. Тя зърна лицето му, намръщи се и тръгна обратно.

— Валкирия — повика Скълдъгъри, но тя не му обърна внимание, пристъпи по-близо и надникна под качулката, докато магьосникът се навеждаше да вдигне оръжието. Беше небръснат, а устните му бяха изпънати в усмивка. Всъщност, цялото му лице беше някак изпънато, приличаше на маска, сложена твърде стегнато. Магьосникът вдигна глава и тя видя чернотата, която бликаше от празните очи; разбра, че това наистина е маска — лице, изрязано от главата на друг човек.

— Лорд Вайл! — извика тя, а Вайл се изправи — филизи от сенки разкъсаха дрехите му и се изстрелваха към изненаданите магьосници. По бронята му затанцуваха куршуми — някои отскачаха, други се абсорбираха навътре, а Серпин ругаеше и се изтегляше назад, като залиташе насам и натам, за да се измъкне от някоя сянка, която заплашваше да му отсече главата.

Скълдъгъри сграбчи ръката на Валкирия и те побягнаха към прикритието, зад което се бе снишил Ревъл. Свистяха куршуми, фучеше огън, цвърчеше енергия, крясъци, примесени с викове, докато накрая не остана само звукът на умиращи хора. Валкирия се надигна да погледне. Навсякъде лежаха проснати тела и само Вайл и Серпин бяха останали прави.

От дясната ръка на Серпин струеше червена енергия и срещаше лъча от мрак, извиращ от юмрука на Вайл. Първоначално двубоят изглеждаше равностоен, но колкото по-дълго наблюдаваше, толкова повече Валкирия забелязваше постепенното напредване на тъмнината, а Серпин вече изглеждаше на ръба на силите си. Беше блед, потеше се, а ръката му трепереше.

Тя забеляза магосмука. Вайл го беше изпуснал или пък някой му го беше изскубнал от ръката — така или иначе, оръжието отново беше на земята. Тя си припомни как изглеждаше то в ръцете на Меволент, как го държеше той. Точно преди да дръпне спусъка, лявата му ръка се беше стегнала около дулото. Може би това беше номерът. Може би единственото, което трябваше да се направи, беше да се активират символите.

Краката на Серпин поддадоха и той се свлече, червената енергия се разтваряше във въздуха, а сенките отскачаха от рамото му. Той изстена, просна се на земята, а сенките на Вайл се изостриха.

След това Вайл започна да се колебае. За него Нефариан Серпин беше човекът, убил жената и детето му, човекът, виновен за превръщането му от Скълдъгъри Плезънт в Лорд Вайл. Валкирия беше сигурна, че убийството на такъв човек беше свързано с това останалите да оценят момента.

Валкирия изскочи от укритието си, грабна оръжието и още докато го насочваше, Вайл вече се беше обърнал, запращайки сенчесто острие насреща й.

Каквото се случи после, се разви бавно. Магосмукът избръмча леко в ръката й и тя го усети как се активира, почувства лъча, готов да се изстреля напред. Сенчестото острие долетя като камшичен удар, улови оръжието точно през средата, на косъм от показалеца на Валкирия. То се разцепи, докато се мъчеше да изстреля лъч, от него изригна светлина и изпълни погледа на Валкирия.

Не осъзна, че е изхвърлена назад. Не осъзна, че Вайл залитна. Не осъзна, че тя самата се разпищя. Осъзнаваше само болката, а това беше достатъчно.