Дерек Ланди
Смъртта на светлината (30)

30.
Прошка

Валкирия Каин се погледна в огледалото. Бавно потупа с пръст по стъклото, докосвайки отражението си. Отново тя. Пак си беше тя. Повече никакво надничане през очите на Даркесата. Никаква борба да се задържи в собственото си съзнание. Личността, която виждаше в огледалото, беше личността, която е. Усещането беше странно, но добре дошло.

Влезе Ревъри Синекдох.

— Облечена си — каза.

Валкирия вдигна якето си и го нахлузи.

— Да. Трябва да се прибера вкъщи. Не съм си била у дома от… известно време. Можеш да ме пуснеш, нали?

Синекдох се поколеба.

— Е… добре. Ако Долавящите са те изчистили…

— Направиха го — потвърди Валкирия. — Ръчкаха из главата ми цял следобед, за да се уверят, че не е останала и следа от Даркесата. Или че не им разигравам някакъв двоен блъф. Заключиха, че пак съм си аз.

Синекдох се усмихна.

— Хубаво. Резултатите от тестовете ти са готови и ще си доволна да научиш, че си в неестествено идеално здраве без видими странични ефекти.

— Даркесата държеше да ме поддържа в топ форма — отвърна Валкирия. — Оттук нататък май ще става само по-зле.

Синекдох се усмихна отново, но това беше професионална усмивка, такава, която безмълвно демонстрираше колко е заета, и наистина, ако нямаш повече въпроси, просто се налага да се върне при пациентите, които имат нужда от помощ.

— Сама ще намеря изхода — каза Валкирия.

Синекдох кимна, врътна се на токовете на практичните си обувки и излезе.

Валкирия напусна Медицинското крило. Докторката беше права — чувстваше се страхотно. Силна и енергична, и отпочинала. Тялото й беше храм. Умът й, обаче, представляваше стара съборетина насред гората. Покривът течеше. Духаше от всички дупки. Вратите не се затваряха както трябва, чуваха се шумове от тавана, а под прага имаше нещо умряло.

Съзнанието й имаше нужда от помощ.

Откри останалите в библиотеката на Северната кула. В Убежището имаше четири библиотеки, но тази беше най-малката и най-малко използваната. Векс седеше с крака, вдигнати върху масата срещу Сарацен. Грейшъс и Донегън претърсваха лавиците и, съдейки по настъпилия смут, ровенето за копия от книгите, които бяха написали, не беше никак успешно. Стефани и Флетчър седяха заедно в ъгъла и тихо си говореха. Никаква следа от Скълдъгъри или Дей Мейбъри.

Сарацен я забеляза пръв. Всички останали се обърнаха.

— Привет — рече тя.

— Хайде, влизай — каза Векс. — Вземи си стол.

Валкирия направи няколко крачки, но не седна.

— Искам да ви благодаря — започна тя. — Спасихте ме от… самата мен и ме спряхте да направя неща, от които никога, ама никога нямаше да съм в състояние да се върна. Рискувахте животите си и съм ви толкова… благодарна.

— Грижим се за нашите хора — отвърна Векс.

— Веднъж Мъртвец, винаги Мъртвец — добави Сарацен.

Стефани се изправи.

— Трябва да се извиниш на Дей — каза.

Флетчър също се надигна, протегна ръка към нея, но тя се дръпна.

— Не, тя трябва да се извини. Дей вече няма нито един брат, благодарение на нея.

— По-полека — меко каза Флетчър.

— Няма нищо — отвърна Валкирия. — Права е. Разбира се, че трябва да се извиня на Дей. Трябва да се извиня на всички. Включително на вас. Опитвах се да намеря начин да обясня, но… не знам. Гледах веднъж един филм. Татко ме накара да го гледам. Беше уестърн, а аз не харесвам уестърни.

— Как се казваше? — попита Грейшъс.

— Не помня.

— А кой играеше? — попита Донегън.

— Онзи тип, нали се сещате. Един висок и нонстоп гледа хората така, сякаш всеки момент ще ги застреля. Беше ченге в онзи другия филм, беше нарекъл оня другия тип боклук и го беше накарал да се сети колко пъти е стрелял от пистолета си, понеже им изгубил бройката.

— Клинт Ийстуд — рече Грейшъс.

— Аха — отвърна Валкирия. — Както и да е, та имаше в тоя уестърн една сцена и един друг каубой, облечен целият в черно, дето трябваше да си вземе пистолета.

— Лий Ван Клийф — заяви Грейшъс. — В края на „За няколко долара повече“.

— Както и да е — рече Валкирия. — Та него го накараха да си вземе пистолета и последва дълга, дълга пауза, понеже онзи тип, който му каза да си го вземе — шерифът, беше въоръжен и беше готов да стреля.

— Чакай — обади се Донегън. — Това не може да е „За няколко долара повече“. Ел Индио не беше шериф.

— Почти съм сигурна, че беше шерифът — настоя Валкирия. — Другият каубой беше в затвора. Шерифът беше онзи от „Супермен“, а каубоят беше от „Хари Потър“.

Флетчър се намръщи.

— Хари Потър е бил в уестърн?

— О, Боже — обади се Стефани. — Филмът е „Непростимо“, ясно? Може ли да я оставите най-сетне да стигне до същината на онова, което иска да каже?

Валкирия продължи.

— Та значи шерифът кара един друг тип, трети вече, май беше в онзи филм с Елвис и Тони Сопрано и Брад Пит, дето се излежаваше на дивана и беше много нервен, но както и да е, шерифът го кара да даде пистолета на каубоя и казва на каубоя да дръпне спусъка, да го застреля и да избяга. Та значи каубоят протяга ръка да го вземе, но не знае дали е зареден или не, а пичът от „Супермен“ само стои и го чака да вземе пистолета. Обаче този от „Хари Потър“ не може и затова си сяда. После шерифът, онзи от „Супермен“, взима пистолета и го отваря и от него изпадат сума ти патрони и този другият си вика „Леле, можех да му видя сметката“.

— Грешката е моя — рече Стефани. — Същина няма.

— Беше страх — продължи Валкирия. — Страхът, че ако помръднеш, другият насреща ще те застреля. Сякаш само те чака да го направиш, сякаш е нагласил всичко така, че да сгрешиш и когато грабнеш пистолета, той ще се окаже празен, а отсреща ще получиш само куршум.

— Това си мислех, че ще стане. Даркесата ме избута настрани толкова… толкова цялостно, че бях… бях едно нищо. Бях дребна и незначителна и безсилна и сякаш едва успявах да се задържа, сякаш бях спряла да се съсредоточавам и бях спряла да съществувам. А тя сякаш ме наблюдаваше и ми даваше много възможности да подам глава, само за да я отсече.

— Трябваше да бъдеш по-силна — заяви Стефани.

— Трябваше — кача Валкирия. — Но не бях. Предадох се. Беше огромна, невероятно огромна грешка, но се предадох. Просто беше адски трудно да се справя с всичко, което се случваше. Трябваше да продължа да се боря. Моментът, в който се предадох, просто ме избута на една страна и можех само да гледам, нищо друго. Е, да гледам и… Когато Даркесата правеше онези неща, убиваше онези хора, сякаш бях аз, макар да не бях. Някак си… е трудно да го обясня.

— Разбираме — каза Грейшъс. — Като Джийн Грей и Силата на феникса. Всички разбираме.

— Нямам никаква идея какво значи това — обади се Векс, — но разбираме, Валкирия. Наистина. Всички сме виждали на какво е способна Даркесата. Да бъде в главата ти, като част от теб, трябва да е било… трудно.

Стефани се изсмя гърлено.

— Извинявайте, това ли е? И сега ще я оставим на мира? Тя изби много хора.

— Ти уби братовчедка ми — отговори Валкирия.

— И никой няма да ми позволи да го забравя, изглежда — отвърна Стефани. — Само че всички тук се държат така, сякаш никога повече няма да повдигнат въпроса за лекото ти „хързулване“ към Тъмната страна.

— Всички сме правили грешки — обади се Скълдъгъри иззад Валкирия. Тя се обърна и го видя застанал до Дей Мейбъри.

— Някои повече от другите — продължи Скълдъгъри. — Дългият живот означава повече време да работиш за изкуплението си. Сега всички имаме втори шанс. Валкирия отново е с нас, а Даркесата представлява просто няколко разбеснели се мисли на хоризонта. Няма Даркеса, няма Апокалипсис. Бъдещето, което трябваше да предотвратим, е предотвратено. Победихме.

Валкирия погледна Дей.

— Съжалявам за онова, което направих.

— Не беше ти — отвърна Дей. — Дийкън не беше кой знае какъв брат, но все пак ще ми липсва. А когато го правя, ще хвърлям вината само и единствено на гърба на онази, която го уби — Даркесата. Не върху теб.

Валкирия кимна веднъж, със сълзи в очите.

Скълдъгъри плесна с ръце.

— Добре, край с речите. Призракът на Даркесата, понеже отказвам да я наричам свободна единица, е все още някъде там. Моя задача, а също и на Валкирия, е да я следим, докато не се разсее съвсем. Флетчър, ти отведи Стефани у дома — заслужила си е почивка от цялата тази лудост. После обратно тук. Издирването на Останките продължава. Ако някой се намери в свободна минутка, колкото и невероятно да звучи, може да дадете едно рамо в лова на доктор Най. Избягало е от затвора рано тази сутрин с помощта на неизвестна личност или личности. Най не е непосредствена заплаха обаче, така че си гледайте приоритетите. Да се захващаме.

Столовете застъргаха по пода, хората се заизправяха, а Скълдъгъри постави ръка на гърба на Валкирия и двамата излязоха първи.

Отиде с него до колата. Мигове по-късно Бентлито излезе от ярко осветения паркинг и потъна в мрака на роърхейвънските улици.

— Преди да стигнем, накъдето сме тръгнали — обади се тя, — може ли да се отбием в Хагард? Не съм виждала семейството си от, нали знаеш, от сто години и искам само да ги нагледам и… Просто не мислех, че някога отново ще мога да ги видя.

— Ние отиваме в Хагард — рече Скълдъгъри. — Щях да помоля Флетчър да те заведе, но исках да си поговорим, без да има някой наоколо. Как си?

Валкирия облегна глава назад и затвори очи.

— Добре съм — каза. — Аз съм… добре. А вероятно не би трябвало. Би трябвало да съм травмирана. Когато бях Даркесата, извърших всички онези ужасни неща. Убивах. Изтривах хората от лицето на земята. Не мога да виня нея за това. Аз бях. — Тя се обърна да го погледне. — Обаче сега, когато я няма, сега, когато отново контролирам нещата, всички тези колебания и страхове, и лоши мисли… те просто се изпариха. Всичко, което ме водеше към това да се предам, да й позволя да вземе връх… изчезна, няма го. Нищичко не остана. Това не е ли велико?

— Да — отвърна Скълдъгъри. — Велико е.

— Тогава защо го казваш сякаш е пределно ясно, че не е?

— Защо мислиш?

— Не знам, не съм теб, нали? — Тя наблюдаваше улиците, по които минаваха. — Предполагам, че може да е, защото смяташ, че това е някакъв вид потискане. Не съм готова да се изправя пред всичко, което съм сторила, затова избутвам лошото настрани. Това ли е?

— И ако е това?

— Тогава предполагам, че няма да мога да го потискам твърде дълго, преди да се сгромоляса върху ми.

— Готова ли си за това?

— Вероятно не — призна тя. — А ти готов ли беше, когато свали бронята на Лорд Вайл?

Скълдъгъри помълча.

— Не — каза сетне. — Все още оправям кашите, след всичко, което направи той.

— Но ти си прекарал пет години в смърт и разрушение. Аз — само няколко седмици.

— Мислиш, че продължителността има някакво значение? Хората умираха така или иначе. Ще се чувстваш точно както се чувствах и аз. Но ти си по-силна от мен. Може да успееш да се справиш по-добре от мен.

— Знаеш ли — каза Валкирия, — дори и за скелет, може да бъдеш наистина мрачен. Преди водехме толкова яки разговори, където се обиждахме на воля през цялото време. Дали не можем да се върнем към тях, моля?

— Разбира се — отвърна Скълдъгъри. — В момента, в който ми кажеш какво е другото нещо, което не е наред.

Усмивката на Валкирия беше на път да се изпари, но тя успя да я задържи.

— Размяна — рече. — Ти ми казваш как си разбрал, че това не бях аз, а аз ще ти кажа какво не е наред.

Скълдъгъри вдигна рамене.

— Дребни работи. Малки движения. Едва забележими изражения на лицето. Едно голямо нещо.

— О?

— Даркесата така и не поиска да се прибере вкъщи.

Валкирия се замисли над това.

— Хм.

— Сега е твой ред — рече Скълдъгъри. — Какво има?

Тя не бързаше. Дъвчеше устна. Стомахът й се преобръщаше. Не искаше да го казва. Не искаше да го казва на глас. Да го каже на глас означаваше да признае ужасната, ужасна истина.

— Когато изритахте Даркесата — рече тя, — тя ми взе всички лоши чувства и ужасните ми мисли със себе си и… взе още нещо.

— Какво?

— Магията ми — каза Валкирия, като го гледаше. — Взе ми магията.