Дерек Ланди
Царството на злото (8)

7.
Историята на Уолдън д’Есаи

Грета Дапъл беше възрастна. Валкирия беше свикнала с възрастни хора — в края на краищата, Скълдъгъри беше някъде над четиристотингодишен — но много рядко й се беше случвало да вижда някой, който да изглежда толкова стар. Грета имаше бяла косица, свита на кок. Беше мъничка и крехка, и приличаше на нещо, оставено твърде дълго на слънце. Седеше в стаята за разпити, скръстила ръце върху чантичката в скута си, и се усмихна на детективите, когато влязоха при нея.

— Госпожице Дапъл — поздрави Скълдъгъри. — Благодаря ви, че дойдохте. Казаха ни, че познавате човек на име Аргедион; това вярно ли е?

— Да, познавам го — отвърна Грета. — Макар че, когато го срещнах за пръв път, името му беше Уолдън д’Есаи. Прекрасен мъж. Имаше най-милите очи, които някога бях виждала. Влюбихме се едно лято. Беше такава любов, която човек трябва да се старае да задържи на всяка цена. Но аз не я задържах, защото бях млада и неопитна. За нищо друго в живота си не съм съжалявала толкова силно.

— Уолдън д’Есаи — промърмори Скълдъгъри. — Не мога да кажа, че някога съм чувал това име.

— Не съм изненадана, детективе: нима хората, чиито имена знаете, не са до един престъпници, терористи и рецидивисти? Уолдън не беше такъв. Той беше пацифист. Това обичах най-много у него. Той вярваше в доброто у хората. Затова и го убиха.

Валкирия се намръщи.

— Той е мъртъв, така ли?

— Ама разбира се. Нали точно затова искате да говорите с хората, които са го познавали? За да разкриете убийството му?

— Точно затова, да — включи се Скълдъгъри. — Просто искаме справедливост. Разкажете каквото знаете.

— Моята магия никога не е била кой знае колко силна — започна Грета. — Тази седмица ще стана на двеста години, но изглеждам като на сто. Магията ми не е достатъчно мощна, че да забавя забележимо стареенето ми. Не, че имам причина да се оплаквам. Живяла съм два пъти по-дълго, отколкото ми се полага, и съм благодарна за това. Но Уолдън беше могъщ и обичаше магията. Не в лошия смисъл. Казваше, че магията е най-красивото нещо в целия свят. Е, всъщност казваше, че най-красивото нещо в целия свят съм аз, но магията беше на второ място — жената се изкикоти тихичко и Валкирия също се усмихна.

— Когато не бяхме заедно — продължи Грета, — той учеше. Четеше. Правеше изследвания. Влизаше задълго в територията на виденията, търсеше отговори. Искаше да открие източника на магията — извора й, да разбере откъде идва тя, как действа. Искаше да знае защо точно Ирландия е Люлка на магията, заедно с Австралия и Африка. Искаше да разбере дали не съществуват и други Люлки, за които не знаем. О, какви открития направи Уолдън само! Какви тайни научи!

Скълдъгъри наклони глава.

— А дали не е споделил с вас някои от тези тайни?

Грета се засмя.

— Няколко. Но не ми е работа да ги повтарям. Отговорите бяха дошли при Уолдън след години и години на търсене: ще ми простите, че нямам намерението да обезценявам постиженията му, като просто избъбря всичко тук пред вас.

— Досадно — обобщи Скълдъгъри, — но напълно разбираемо. Продължете.

— Благодаря ви. В мисленето на Уолдън доминираше следната увереност: той беше сигурен, че истинските ни имена не са източникът на магическите ни сили, но са свързани директно със същинския източник и чрез тях магията достига до нас.

— Откъде идва, че да достигне до нас?

— Боя се, че до тези подробности той никога не е стигал пред мен. Говореше за източника като за място, но така и не ми обясни как той се вписва в цялостната му теория. Щеше да ми обясни, ако го бях попитала, ако поне се бях престорила, че разбирам нещо от нещата, които толкова го вълнуваха. Но, както вече казах, аз бях млада и умът ми беше другаде. Постепенно Уолдън се обсеби от мисълта за истинското си име. Вложи цялата си енергия в това да го открие. Отново и отново влизаше в територията на виденията, търсеше ли, търсеше. Отдръпна се от света. Отдръпна се и от мен. Сега знам, че трябваше да се боря за него, да откажа да го пусна да си отиде, но… така и не го направих. Той се отдалечаваше все повече от мен и накрая аз си тръгнах. Не мисля, че през първите няколко седмици след раздялата ни той въобще е забелязал, че ме няма.

— Аргедион е истинското име на Уолдън — бавно изрече Скълдъгъри и Валкирия усети как устата й пресъхва: Уолдън д’Есаи беше като нея — магьосник, който знае истинското си име. Най-опасното нещо на света.

Грета кимна.

— Година след раздялата ни, той се свърза отново с мен. Каза ми, че най-сетне е открил името си, че сега се казва Аргедион и всички отговори са достъпни за него. Но освен името, у него имаше и друга промяна. Вече не беше онзи обсебен фанатик, с когото бях скъсала. Имаше ново име, но иначе отново си беше онзи Уолдън, в когото се бях влюбила. Изпълнен с удивление и радост. Бях толкова щастлива да го видя пак нежен към мен, но бях и притеснена. Само шепа магьосници в цялата ни история са откривали истинските си имена. Не знаех какво ще се случи оттук нататък, не знаех в какво ще се превърне Уолдън. Не, че… Вярвам, ме разбирате… Не, че се страхувах от него, страхувах се от онова, до което може да доведе знанието на името.

Грета замълча за момент, а когато отново заговори, в гласа й се долавяше тъга.

— Не бях единствената, която се чувстваше по този начин. Някак си бяха разбрали за Уолдън и дойдоха на прага ми, задаваха въпроси.

Валкирия се смръщи.

— Те?

— Магьосници. Бяха четирима, трима мъже и една жена, но помня само едно име, името на водача им — Тайрън Ламент^[1]. Жената беше долавяща. Ламент каза, че била получила видение за бъдещето и прочее измишльотини. Честно казано, никога не съм вярвала на такива като нея.

— Но тази долавяща — внимателно допълни Скълдъгъри, — е видяла бъдеще, в което Уолдън извършва нещо лошо?

Грета се развълнува.

— Видяла е едни глупости, това е видяла. Уолдън д’Есаи беше пацифист. Загубил е майка си по насилствен начин, когато е бил още много млад и това го беше белязало много дълбоко: не можеше да понася мисълта да причини болка на някого. Но тази долавяща, тази гадателка, явно била имала малък кошмар, пълен с насилие и смърт, и страдание, и, доколкото разбрах, Уолдън бил причината за тях. Когато четиримата си тръгнаха, аз се обадих на Уолдън да го предупредя, че го търсят. Той ми каза да не се тревожа, че щял да им обясни всичко и те щели да разберат, че той не представлява заплаха. Това беше последният път, в който разговарях с него.

— Мислите, че са го убили?

— Да. Можете ли да ги арестувате?

— Тайрън Ламент изчезна преди трийсет години — отвърна Скълдъгъри. — Ако Уолдън наистина е загинал по същото време, май не е бил единственият.

— Ако четиримата са загинали — каза Грета, — то сами са си виновни. Уолдън никога не би наранил никого.

— Може би не директно — отговори Скълдъгъри, — но напоследък тук си имаме работа с множество необясними феномени, при които хора наред биват ранявани и убити и по всичко личи, че зад тези феномени стои някой на име Аргедион.

— Чакайте. Мислите, че Уолдън е жив? Не. Извинете, но не. Ако Уолдън беше жив, той отдавна щеше да се е свързал с мен. Той е мъртъв. Знам, че е мъртъв.

— Теоретично този факт би трябвало да го държи настрани от всякакви неприятности — заключи Скълдъгъри, — но скромният ни професионален опит отдавна е показал, че смъртта рядко е пречка.

 

 

Съветът на старейшините никога не се беше събирал на заседание толкова бързо. И тримата на секундата зарязаха всичко друго и се срещнаха със Скълдъгъри и Валкирия в главната зала. Ревъл и Мист носеха официалните си роби, но Гастли тъкмо излизаше от душа и седна на масата по риза с навити до лактите ръкави. Скълдъгъри им резюмира всичко, което бяха научили от Грета Дапъл.

— Значи смятате, че Аргедион е още жив — рече Ревъл, — само че се крие някъде, въоръжен е с неописуемата сила, която е получил, когато е узнал истинското си име, и тази сила му позволява да влиза в сънищата на хората и да им дава магически способности?

— С две думи, да — отговори Скълдъгъри.

— Е, чувствам се раздвоен, да ти кажа. От една страна разследването май напредва бързо, което е радващо. От друга обаче разкритията означават, че някъде сред нас има магьосник, който може да ни ликвидира с едно махване на ръката, а това донякъде ми скапва настроението. Приемам, че Гастли вече е нарушил протокола и ви е разказал за Върховния съвет и крайния им срок?

— Разказа ни — отвърна Скълдъгъри.

— Предлагам да се съсредоточим върху положителното. Едно бързо разрешаване на проблема би ни отървало от чужденците. От каквото и да имате нужда, ще го получите веднага, само кажете.

— Всъщност, затова сме се събрали — почна Скълдъгъри. — Трябва ни Тайрън Ламент.

Ревъл кимна.

— Добре. Дадено.

Скълдъгъри изчака минутка.

— Е?

— Какво „е“?

— Е, какво можеш да ни кажеш за него?

Ревъл се разсмя.

— Аз? Аз го познавах толкова, колкото и ти, тоест слабо. Защо не потърсите досието му?

— Потърсихме го. Папките липсват.

— Липсват, значи? А защо реши, че аз ще знам нещо?

— Защото си Върховен маг — отговори Скълдъгъри. — Имаш достъп до Дневниците на старейшините.

— О — рече Ревъл. — О, вярно.

Скълдъгъри наклони глава по обичайния си маниер.

— Чел си ги, нали? Едно от изискванията да заемаш място в Съвета е да си чел Дневниците на онези, които са били там преди теб.

— Канех се да стигна скоро до това — оправда се Ревъл. — Тъкмо ги почвах, но… Виж, да си старейшина никак не е лесно. Не си доспивам, това известно ли ти е? Късно си лягам, рано ставам. Всеки ден срещи, брифинги, едно-друго. Бих бил страшно доволен да имам няколко свободни следобеда да изчета Дневниците, наистина. Възможността да се поучим от мъдростта на предишните старейшини… Ще бъде чест за мен, която чакам с нетърпение.

Скълдъгъри кимна.

— На брой Дневниците са триста четирийсет и четири.

Ревъл пребледня.

— Сериозно?

— Всеки от тях представлява тежък, подвързан с кожа том, приблизително по хиляда страници. Ситен шрифт.

— Мили Боже.

— Ще ти трябват повече от няколко следобеда, за да ги изчетеш.

— Така излиза — изсумтя Ревъл. — Добре, хвана ме, не съм ги чел тия стари прашасали Дневници. Чудо голямо. Ще стигна и до това. Гастли, ти си ги чел, какво можеш да ни разкажеш за Ламент?

— Ъм — рече Гастли.

Скълдъгъри поклати глава.

— Не и ти.

— Един от Дневниците е на нощното ми шкафче — побърза да каже шивачът. — Започнах го. Наистина. Господи, каква скука. Целият е само разни ужасно остарели думи! Сериозно ли се е говорело така преди?

— Значи никой всъщност не е чел Дневниците — проточи Скълдъгъри. — Това ли се опитвате да ми кажете?

Ревъл и Гастли придобиха глуповат вид. Тогава се обади мадам Мист:

— Аз съм ги чела.

Ревъл се стресна.

— Така ли? И не ви се сториха скучни?

— Доста неща на този свят ми се струват скучни — отвърна мадам Мист с тихия си глас, — но това не означава, че пренебрегвам задълженията си.

— Ами добре — обади се Скълдъгъри. — Поне един човек тук да си е свършил работата. Какво можете да ни разкажете?

Мадам Мист го изгледа през воала си.

— Нищо — отвърна.

— Ламент никъде не се споменава?

— Споменава се, но не мога да ви кажа в каква връзка. Само старейшините могат да знаят информацията, съдържаща се в Дневниците.

— Е, на Скълдъгъри и Валкирия можем да кажем — намеси се Ревъл.

— Не. Не можем.

Гастли седна по-напред на стола си, за да вижда мадам Мист по-добре.

— Да, можем. Заслужили са си това право.

— Не ние решаваме — отвърна Мист. — Такова е правилото.

— Нарушаваме го — рече Ревъл. — Днес това правило е нарушено. Аз съм Върховен маг, аз решавам. Това правило повече не съществува. Разкажете на детективите какво пише в Дневниците.

— Ако искаме да нарушим някое правило, трябва първо да гласуваме това. Не е необходимо единодушие. Обикновено мнозинство е достатъчно.

— Щом гласуваме, ще се окаже, че аз и Ревъл сме срещу вас — въздъхна Гастли. — Защо ви е гласуване, при положение че сте сигурна как бихме гласували аз и Върховният маг? Какъв е смисълът?

— Такива са правилата, старейшина Биспоук.

— Добре. Всички, които са за това да съобщим на Скълдъгъри и Валкирия какво пише в Дневниците, да вдигнат ръка — Гастли и Ревъл вдигнаха ръце. — Ето. Два на един. Ние печелим. Сега, бихте ли била така добра, кажете ни: какво пише в Дневниците на старейшините за Тайрън Ламент?

— Тайрън Ламент е бил детектив при Мериторий — отвърна Мист. — Експерт в научната теория и практика на магията.

— Това и така си го знаех — обади се Скълдъгъри.

— С него работели и други, но техните имена не се споменават, нито пък се посочва точният им брой. Ламент и колегите му представлявали специализирано звено за възможно най-безшумно справяне със заплахи от глобален характер. Мериторий и старейшините от онова време неизменно хвалят Ламент и хората му, но не навлизат в никакви подробности относно възлаганите им мисии. Появяват се кратки бележки, споменаващи някакви класифицирани арести в началото на кариерата на Ламент, но и тук подробностите се губят.

— Ами Аргедион? — попита Валкирия. — Той споменава ли се?

— Не. Не пише нищо и за изчезването на Ламент и групата му.

— Значи просто са се изпарили от лицето на земята — обобщи Скълдъгъри — и никой от старейшините дори не си е направил труда да драсне един ред по въпроса. На мен ми се струва, че Ламент и хората му са били екип за изпълнение на мокри поръчки, също както бяхме ние, Мъртъвците, или Групата за екстремни мерки на Гилд, само дето са действали в мирно време. Вършили са мръсната работа. Тръгнали са да ликвидират Аргедион и резултатът от това им начинание е бил заличен от официалните документи. Мериторий го е прикрил.

— Сефте — промърмори Гастли.

— Но това не означава ли, че Аргедион е мъртъв? — попита Валкирия. — Ако Ламент и хората му са тръгнали, но са се провалили, Мериторий щеше да изпрати някой друг да свърши работата. Например теб. Но не го е направил.

Скълдъгъри кимна.

— Това навярно означава, че мисията е била изпълнена успешно.

Ревъл се размърда на мястото си.

— Значи, ако всички, които са знаели нещо за тази мисия, са мъртви към днешна дата, какво можем да направим ние?

— Може би не всички са мъртви — парира Скълдъгъри. — Ламент може и да е бил убит, навярно и някои от хората му също, но според мен можем да сме сигурни, че с имало поне един оцелял, който се е върнал, за да докладва на Мериторий.

Валкирия го изгледа.

— Значи трябва да установим кои са били другите в групата на Ламент. Как ще го направим?

Скълдъгъри нахлупи шапката си.

— Ако искаш да разбереш кои са били приятелите на един човек, кого трябва да попиташ?

Валкирия се усмихна.

— Враговете му.