Дерек Ланди
Царството на злото (40)

39.
Принуда

— Мътните да го вземат — рече Скълдъгъри.

Валкирия вдигна поглед. Китана и Дорън си стояха здрави и прави. До главите им във въздуха висеше по един куршум и се въртеше бавно.

— Здравейте, деца — обади се отгоре Аргедион. Плуваше във въздуха.

Махна с ръка и действието на сферата-невидимка престана. Балонът невидимост изчезна, но Китана и Дорън вече изобщо не се интересуваха от скелета и тийнейджърката до него. Взираха се с обожание нагоре, сякаш пред тях се беше изправило личното им божество.

— Това си ти — прошепна Дорън.

— Здравей, Дорън — каза Аргедион. — Здравей, Китана. Съжалявам, че чак сега се срещаме лично. Трябваше ми малко време да свикна обратно с усещането да бъда свободен човек. Здравей, Скълдъгъри. Здравей, Валкирия.

Скълдъгъри прибра пистолета.

— Гордееш ли се с тях? — попита. — Дошли са тук, в училище, за да избият всички, които им се мернат пред очите. Ако си се надявал, че си им дарил някакво просветление, опасявам се, че трябва да те разочаровам.

— Млади са — отвърна Аргедион. — Ще се научат.

— А междувременно ще убиват и рушат. Ти не беше ли пацифист? Ако е така, значи трябва да цениш всеки един човешки живот. Как можеш да допуснеш това да продължи?

Аргедион се усмихна.

— Защото виждам разликата между един живот и много животи. Както и разликата между няколко живота и всички животи на света. Децата се учат, изследват света, опитват докъде се простират ограниченията му. Още търсят себе си.

— Търсенето и изпробването на ограниченията приключи. Сега им трябват правила.

— Нямам желание да ги ограничавам с тесногръдия светоглед и закостенелия морал на западнала цивилизация.

Скълдъгъри поклати глава.

— Трябва да поемеш отговорност за делото си.

— Поемам пълната отговорност — отвърна Аргедион. — Пълната духовна отговорност. Малките грешни на растежа са без значение. Как не разбираш? Погледни ги само. Те са красиви и със своите недостатъци. Просто са проект в развитие.

— Майната ти, Аргедион, проектът ти не работи! Защо не го приемеш? Искаше да издигнеш човечеството на ново ниво като му дариш магически сили, но погледни само какво причиняваш. Та те са убийци.

— Точно като вас двамата.

— Ние сме правили грешки, но сега се опитваме да постъпваме правилно.

— Искаш да кажеш, че вече сте си взели поука. Допускали сте ваши собствени грешки, убивали сте и сте рушили, но сега вече се борите на страната на доброто. Кое точно ви кара да мислите, че тези две деца няма да последват примера ви?

— Няма, защото са психопати.

— А Лорд Вайл не е психопат? А Даркесата се вписва перфектно в обществото? — засмя се Аргедион. — Май-май за вас двамата важат едни правила, а други — за всички останали хора.

— Не можеш да позволиш тези да си учат уроците за сметка на убити невинни жертви.

— Всяка загуба на живот е печална, но и необходима. Тези деца са бъдещето. Нужна им е свобода, за да правят грешки и да израстат до зрелостта си.

— Точно тъй — обади се Дорън. На устните му отново се беше появила презрителна усмивчица. — Остави ни да израстем, господин Скелет.

— Ако искаш наистина да ги обучиш — рече Скълдъгъри, — предай ги на Убежището. Ние ще ги тренираме, ще ти научим да управляват силите си.

— Ще ги затворите в килии — отвърна Аргедион, — както бяхте затворили мен, защото умирате от страх. Защото не разбирате тези деца и не можете да ги контролирате. Съжалявам, Скълдъгъри. На никого от вас не може да се има доверие.

— За Бога, не можеш просто да ги пуснеш да си вървят!

Аргедион погледна надолу към Китана и Дорън.

— Вървете си — рече. — Скоро ще се срещнем пак.

Отне им няколко секунди, докато разберат какво става и хукнат, но когато го сториха, момчето и момичето се заляха от смях като малки деца. Китана прати на магьосниците въздушна целувка от вратата.

Скълдъгъри не помръдна.

— Не биваше да постъпваш така.

— Когато всичко свърши — отвърна белият магьосник, — ще разбереш решението ми.

И изчезна.

 

 

Секачите пристигнаха и запечатаха училището. Скълдъгъри захвърли Шон Макин в каросерията на един от бусовете им и затръшна вратата. С Валкирия изчакаха Джофри Скрутинъс и Филомена Рандъм да пристигнат и им обясниха положението. А положението беше лошо. Активираха апарат, който да блокира всички комуникации в района, но няколкостотин тийнейджъра току-що бяха избягали от училището, бяха се пръснали кой знае къде и сега със сигурност трескаво разправяха преживелиците си, така че новината положително се разпространяваше.

После детективите се прибраха в Убежището и завариха Гастли пред стаята за разпити, в която бяха затворили Шон Макин.

— Положението е лошо — отбеляза шивачът.

— Наясно сме — отвърна Скълдъгъри.

— Бърнард Сълт снове насам-натам и лае въпроси с такъв тон, сякаш очаква да му се отговаря. Цяла сутрин успявам да избегна среща със Стром, но Ревъл май няма същия късмет. Какво се надяваме да измъкнем от тоя Макин?

— Къде се укриват дружките му. Не можем да си позволим да губим повече време. Останалите двамца знаят, че ще разпитваме Шон, така че едва ли ще се задържат дълго на едно място.

Гастли кимна.

— Ще пратя първо Елси да си поговори с него. Може би тя ще успее да провокира доброто у него, преди аз да вляза да го сплаша.

Валкирия и Скълдъгъри влязоха в помещението, съседно на стаята за разпити и кимнаха на магьосника, седнал пред мониторите за наблюдение. Загледаха Шон, седнал до масата за разпити с много уплашен вид. Вратата се отвори и при него влезе Елси О’Брайън. Беше пълно момиче в черни дрехи, с дебела очна линия и пиърсинг на устната. Лицето й беше мило, но изглеждаше разтревожена. Нервна.

Шон я изгледа злобно.

— Трябваше да се сетя, че ще си тук.

— Всичко е наред — отвърна Елси. — Вече няма страшно.

Шон се свлече надолу в стола.

— Тъй ли? Ще ги накараш ли да ме пуснат?

— Искат само да ти помогнат.

Момчето се разсмя. Гаден смях.

— Да ти приличам на човек, на когото помагат в момента? Аз съм в килия. И белезници ми бяха сложили.

— Шон, трябва да знаеш, че онова, което вършеше, беше лошо.

— Такава страхливка си.

— Моля те, нека просто…

— Моля те, нека просто! — изимитира я той подигравателно. — Имаш ли представа колко дразнещ глас имаш, невежа крава такава? И видът ти е кравешки, казвал ли съм ти? Дебела си и грозна като крава. Не мога да те понасям, когато ми се усмихваш. Приисква ми се да повърна.

Вратата се отвори отново и Шон млъкна. В стаята за разпити влезе Гастли.

Момчето прибра крака под себе си и се загледа в ръцете си върху масата, а Гастли си придърпа стол. Седна точно срещу Шон.

— Хайде сега — рече, — да си поговорим кой е грозен, Шон.

Шон преглътна тежко.

— През годините е имало хора, които са наричали мен грозен. Ти какво смяташ по въпроса?

Шон почти незабележимо сви рамене, тотално ужасен.

Гастли се приведе напред над масата.

— Аз грозен ли съм, Шон?

— Вие… имате белези.

— Те правят ли ме грозен?

— Аз не… Аз…

— Да?

— Не. Не ви правят грозен.

— Не съм грозен значи. А красив ли съм?

Шон кимна.

— Най-красивият мъж на света ли съм?

— Да.

— Така си и знаех — обърна се Гастли към Елси. — Тоя хал хабер си няма какви ги дрънка.

На устните на Елси трепна лека усмивка, а Гастли се обърна отново към Шон.

— Тя се опитва да ти помогне, идиот! Тя сама помоли да дойде при теб, да си поговорите, да те убеди. Защото никой друг не искаше да ти се притече на помощ. Да чуваш случайно тълпата хора, която се натиска в момента пред вратата, изпълнена с желание да влезе тук и да ти се притече на помощ?

— Н-не.

— Не. Именно. Няма тълпа. Но Елси искаше да опита, а ти как й се отплащаш? Тя ни каза, че си добро момче, Шон. Че си свестен. Че не си като Дорън. Дорън е психо. Не си и като Китана. Китана е… нещо съвсем друго. Елси ни каза, че ти само си се поувлякъл леко. Че силата ти е объркала мислите. Права ли е?

— Да.

— Силата ли ти обърка мислите, Шон?

— Да.

— Затова ли уби всички онези хора?

— Аз… Не съм…

— Убил си и неколцина от нашите, там, зад училището. Както и още един магьосник, Патрик Зебек. Той имаше съпруга, това известно ли ти е? Бас ловя, че не. А вие сте го убили.

— Не — отговори Шон. — Аз никого не съм убивал.

— Къде са приятелите ти, Шон?

— Не… Не знам.

— Къде се укриват?

— Не знам, кълна се.

— А къде се укривахте заедно преди?

Шон се поколеба.

— Моля ви… Не искам да…

Гастли стовари юмрука си върху масата и Шон подскочи.

— Тук магията ти я няма, Шон. Тук, вътре, си просто едно най-обикновено момче. Най-обикновено момче, затънало до уши в проблеми. За теб играта свърши. Хванахме те. Наш си вече. Помогни си сам, доколкото можеш, защото тук на никого, освен на Елси, не му пука за теб. Къде се криехте преди?

Шон преглътна.

— В къщата на един приятел — отвърна. — Казва се Морган Руигрок.

— Не си съчинявай имена, Шон.

— Не си съчинява — намеси се Елси. — Познавам Морган. Всички в семейството му са с шантави имена. Знам и къде живее.

Гастли кимна.

— Хубаво. Добре тогава. Това вече е нещо — стана и се обърна да си излезе.

Шон облиза устни.

— Имам ли… право на адвокат?

Гастли отвори вратата и дори не се обърна.

— Тука си имаме хора, които четат мисли, Шон. За какво са ни адвокати?

Валкирия и Скълдъгъри пресрещнаха Гастли и Елси в коридора.

— Елси — рече шивачът, — това е Валкирия Каин, партньорката на Скълдъгъри.

— Здрасти — поздрави Валкирия и стисна ръката на пълното момиче. — Познаваш ли ги това семейство Руигрок?

— Морган им е съученик — отвърна Елси. — Живеят в Стоунибатър, но в момента всичките са в Холандия за няколко седмици.

Гастли кимна.

— Имаме следа — рече. — Не се бавете повече.

Скълдъгъри и Валкирия се обърнаха, но в следващия миг се заковаха на място. Гастли изруга. Към тях крачеше Ревъл, а плътно по петите го следваха Куинтин Стром и Грим. Стром изглеждаше бесен.

— Ти! — заби той пръст в гърдите на скелета. — Искам да говоря с теб.

— Наистина нямам време за разговори.

— Ще намериш! — озъби се Стром. — Защото си умирам да разбера защо сте влезли в онова училище, без да дочакате подкреплението?

— О, я стига — прекъсна го Валкирия, като усети, че и нейният гняв минава границата. — Ако бяхме изчакали десет минути, кой знае колко щеше да се влоши положението? Да, някакви приказки се въртят из Интернет, но нали никой не умря? Един учител има няколко синини и толкоз. Това си е един на нула за нас, нали?

— Това е катастрофа — сряза я Стром. — Чисто и просто катастрофа. При съвременните технологии трябва да бъдем изключително бдителни при заглушаването на комуникациите и овладяването на слуховете. Именно това са случаите, които ни тревожеха още от самото начало.

— Ситуацията е под контрол — обади се Ревъл.

Стром се извъртя към него.

— Под контрол? На това викаш контрол? На това? Проявих към вас изключително внимание и такт, защото знам, не е никак лесно да приемете факта, че Върховният съвет ви наднича над рамото. Дори малко се срамувах, че съм тук и ви тормозя. Но сега разбирам, че е трябвало да дойда. Че е било наложително да съм тук.

— Чакайте малко сега…

— Не! — отсече Стром. — Не, няма да чакам! Упълномощен сте и сте натоварен с отговорността да ръководите това Убежище, да прилагате всички правила и закони, а вие се проваляте в тази си задача, при това се проваляте изцяло!

Един мускул на челюстта на Ревъл рязко изпъкна.

— Вие все още сте гост тук, Върховен маг Стром. Не ме карайте да съжалявам за това, че ви позволих да наблюдавате работата ни.

— Нищо не сте ми позволили! Аз ви позволих на вас! Аз ви позволих да тънете в заблудата, че имате някакъв избор! — Стром пое дълбоко въздух. Когато се овладя, заговори отново. — Вие очевидно сте негоден да заемате поста Върховен маг — обяви, — а и цялото ви трио сте негодни да бъдете старейшини. По силата на властта, дадена ми от международния комитет на Върховния съвет, от този момент нататък аз поемам контрола над това Убежище. Вие сте освободен от поста си.

Никой не помръдна.

Валкирия се беше смръзнала на място, само очите й се местеха трескаво от човек на човек.

Много бавно Грим посегна към вътрешния джоб на сакото си, но в същия миг Скълдъгъри извади револвера си и го насочи право в лицето му.

— На твое място бих размислил — рече скелетът.

Бодигардът вдигна ръце над главата си.

Очите на Стром се разшириха.

— Това, което направихте току-що, е противозаконно.

— Ние командваме тук — отговори му Ревъл. — Да не смятахте, че ще ви паднем на колене и ще ви се подчиним, само защото сте ни заповядали? За кого се мислите, проклет да сте?

— Аз съм Върховен маг, господин Ревъл, и съм заслужил този пост с упорит труд и отдаденост. Вие, от друга страна, заемате този пост, защото не е имало други кандидати.

— Опа! — рече Ревъл. — Това си беше удар под кръста, не мислите ли?

— Никой от вас не притежава необходимите мъдрост и опит, за да се справя със задълженията, които се очаква от него да изпълнява. Може и да не ви се вярва, но ние не дойдохме, за да поемем управлението. Дойдохме, за да помогнем.

— Но сега при все това поемате управлението.

— Вие доказахте, че сте некомпетентни. Погледнете се само какви ги вършите? Държите един Върховен маг на мушка?

— Всъщност, Скълдъгъри държи бодигарда на един Върховен маг на мушка. Което е нещо напълно различно.

— Всички тука май забравяте, че разполагам с трийсет и осем магьосника, верни на Върховния съвет, които в момента са на територията на Ирландия.

— Явно се заблуждавате, че този факт по някакъв начин ни плаши.

— Ако изчезна…

— Да изчезнете? — прекъсна го Ревъл. — Кой говори за изчезване? Не, не. Просто ще влезете в едно много важно и много продължително заседание.

— Не ставайте глупак — отговори Стром. — Не можете да излезете победители от тази ситуация, Ревъл. В момента, в който някой от моите магьосници разбере какво става тук, целият Върховен съвет ще ви връхлети така, че няма да разберете от къде ви е дошло.

— Куинтин, Куинтин, Куинтин… Така, както говориш, човек може да си помисли, че отиваме към война. Това не е война. Това е спор. И като всички възрастни хора, трябва да държим споровете си далеч от децата. Разполагате с трийсет и осем магьосника? Гастли, ние пък с колко килии разполагаме?

— Ако ги затваряме по двама, ще ни стигнат.

— Не влошавайте излишно положението — каза Стром. — Нападение, над когото и да било от нас, ще се тълкува като акт на война.

— Пак тая дума! — изкоментира Ревъл.

— Това е лудост. Ърскин, помисли какво вършиш!

— Чисто и просто, Куинтин, даваме възможност на хората си да си свършат работата.

— Това е отвличане.

— Да не драматизираме. Просто ще те задържим отделен от хората ти, докато разрешим настоящата криза. Скълдъгъри и Валкирия работят по случая. Нима някога са ни разочаровали?

Ревъл се обърна към детективите и се усмихна.

— Гледайте да не ни разочаровате точно сега!

Скълдъгъри леко наклони глава на една страна, обърна се и пое навън, а Валкирия го последва по петите.

— Леле майко — прошепна му, когато завиха зад ъгъла.

— Много си права.

 

 

Къщата е била чудесна, преди Китана и дружките й да се настанят в нея, макар и само временно. Сега по всички стени зееха избити дупки от енергийните лъчи или просто от удари с юмруци. Валкирия не завиждаше на семейството, което щеше да завари дома си в това състояние. При други обстоятелства щяха да пратят екип да заличи следите, но при цялото напрежение в момента просто нямаха ресурс да се занимават с дреболии.

— Никаква улика за това къде са се преместили — отбеляза скелетът. — Гастли ще опита да измъкне още нещо от нашия затворник, но не смятам, че ще има кой знае какъв успех. Мисля, че ако Шон имаше да ни казва още нещо, вече щеше да ни го е казал.

— Тревожиш ли се?

— Разтревожен ли ти изглеждам?

— Ти никога не изглеждаш разтревожен.

— Това не значи, че не се тревожа.

— Тревожиш ли се за това, че оковаха Куинтин Стром с белезници?

— О — сякаш едва сега се сети скелетът. — За това ли питаш? Хмм. Не знам. Определено сме затънали яко.

— Може ли да се стигне до война.

— Не е изключено.

— Но дали наистина биха започнали война срещу нас? Искам да кажа, войната си е сериозно нещо. Направо огромна стъпка. Така де, война!

— Войната си е война — призна Скълдъгъри. — Напълно си права.

— Наистина ли биха започнали война срещу нас, само защото сме насочили пистолет срещу един Върховен маг, а после сме го затворили, заедно с всичките му магьосници и прочее? Искам да кажа, не е като да сме го убили. Не става дума за ерцхерцога Франц Фердинанд, в края на краищата.

— Надявам се да видят нещата от смешната им страна.

— Тия неща имат смешна страна ли?

— Не знам. Надявам се да я видят и да ни я покажат.

— Колко време според теб ще мине, преди хората на Стром да заподозрат нещо?

— Ревъл сигурно ще успее да блъфира успешно няколко часа — отвърна скелетът, — затова викам да се възползваме максимално от тях. Усещаш ли, че си разтриваш ръката?

Валкирия погледна ръката си и чак тогава почувства пулсиращата болка.

— Опа.

Скълдъгъри я стисна за рамото, а с другата ръка измъкна мобилния си. Валкирия също трескаво започна да пише есемес. Стаята наоколо затрепка.

— Гастли — рече скелетът в телефона. — Маневрираме. Ще се чуем.

И затвори.

Палецът на Валкирия танцуваше върху клавиатурата.

Мамо, батерията ми почти падна! Оставам при Хана да учим и да хапнем пица!! Ще се прибера утре хх.

От пулсирането дланта й трепереше, но успя да натисне ИЗПРАТИ и затаи дъх, докато съобщението се изпращаше.

И тогава сградата, в която бяха, изчезна и двамата се озоваха под открито небе, сред дървета, под процеждащи се между листата слънчеви лъчи. Скълдъгъри я погледна.

— Есемесът замина ли?

Валкирия провери в „Изпратени“, кимна и въздъхна облекчено. Докато пишеше, се зачуди дали не беше наслагала твърде много удивителни, но сега се радваше, че е така. В края на краищата, нищо не крещи „всичко е съвсем наред!“ като удивителните в един есемес.

— Тъй — отбеляза скелетът. — Това, значи, било алтернативната реалност.

Валкирия го загледа, докато той обикаляше наоколо. Господи, колко се радваше, че бяха заедно!

— Хубаво — рече Скълдъгъри. — Трябва да прехвърлим стената и да влезем в Града. Не можем да прелетим — със сигурност има стража, както и най-различни магически системи за сигурност, а за разузнаване наистина нямаме време. Ще ни трябва помощ. Ще ни трябва Съпротивата.

— Ако е останал някой жив от тях — отбеляза момичето. — Последният път, когато ги видях, мряха като мухи.

— Значи най-добре е да започнем търсенето от полето на тази битка — скелетът я прегърна през кръста и двамата се издигнаха във въздуха. — Показвай ми пътя.

— Нали си даваш сметка — рече момичето, — че водач на Съпротивата е Чайна.

— Ясно ми е.

— И нямаш проблем с това?

— Нямам. Освен това, винаги съществува възможността хората на Меволент вече да са я убили.

— Господин Оптимист — промърмори момичето.