Дерек Ланди
Царството на злото (3)

2.
Дъблинският върколак

Валкирия размаха ръце, вятърът я подхвана и повдигна. Тя леко прескочи оградата на двора и се приземи от другата страна, залитна, но бързо си върна равновесието. После затича през платното, изтласка пак въздуха и се издигна първо до един нисък покрив, после — до втори, вече по-висок. Прескочи разстоянието между него и следващия покрив и задраска нагоре, търсейки удобно място да се хване. Пуфтейки от усилието, най-сетне се изтегли най-горе, претърколи се от другата страна, падна на поредния нисък покрив и остана клекнала там. Затаи дъх в очакване да чуе как вълкът продължава да я преследва.

Но не чу нищо подобно. Вместо това дочу музика.

Приведена ниско, надникна от противоположната страна на покрива. Отвъд улицата хора чакаха на опашка да влязат в ярко осветен нощен клуб, смехът им се смесваше с дълбокия басов тътен, който дънеше от заведението. Валкирия допусна, че на един кръвожаден върколак, на когото са измъкнали първото за вечерта ядене под носа, клубът щеше да изглежда като покана за пир.

А ето го и него, скрит в мрака на малка уличка точно срещу клуба. Момичето го проследи как се придвижва съвсем бавно, ту показвайки се, ту скривайки се отново в сенките. Момичето се засили, изтича до ръба на покрива и вятърът я повдигна високо над паркиралите коли. За да прескочи пропастта под себе си, й трябваше още една опора, от която да измести въздуха, но в крайна сметка се приземи точно там, където искаше. Изтича по поредния покрив и надникна надолу. Вълкът беше точно под нея. В този момент упойващата пушка щеше да свърши идеална работа.

Пръстът й потрепна. Ако използваше сенките сега, трябваше да е сигурна, че ще нанесе смъртоносен удар. Всичко по-слабо от това щеше само да разяри вълка, може би дори да го провокира да разкъса неколцина от хората наоколо. Но Валкирия не искаше да го убива. Не и по този начин. Не и ако имаше други варианти.

Вълкът се хвърли напред през улицата.

Валкирия изруга, скочи и полетя към него, нагласяйки в движение посоката на полета, така че да е сигурна, че под този ъгъл ще пресече пътя на чудовището. Няколко души вече пищяха, момичето се сниши съвсем и цяла се сви на кълбо, преди да се сблъска с вълка. Ударът й изкара въздуха, тя падна и се просна на платното. Чу писъци и крясъци, ококорени лица, после видя светлината на фаровете, а след това един автобус блъсна вълка, наби спирачки, изпързаля се в полукръг, задницата му се изви и перна здраво и Валкирия.

Тя за пореден път тази вечер отхвърча назад и целият свят наоколо потъна в тишина.

После момичето се тресна в земята. Шумът нахлу с пълна сила в ушите й, тялото и отскочи и се преметна, твърде бързо, за да спре веднага. В момента Валкирия осъзнаваше единствено, че брадичката й е притисната в гърдите, а ръцете й са покрили главата.

Което беше добре. Означаваше, че още не е умряла.

Премятането се забави и тя използва инерцията, за да скочи на крака. Слава Богу, автобусът не се беше преобърнал. Беше спрял диагонално насред улицата, край него тичаха хора и си крещяха един на друг. Валкирия беше скрита от очите на всички беше паднала доста далеч от суматохата, надолу по тъмната улица. Мислите й се завръщаха една по една, докато съзнанието й бавно се проясняваше. Спомни си козина и остри зъби. Нещо ръмжеше точно пред нея.

А, да. Върколакът.

Не го виждаше. Всичко между нея и светлините на нощния клуб до спрелия автобус тънеше в непрогледен мрак. И точно в мрака се прокрадваше вълкът. Валкирия заслони очи с ръка, но напразно. Светлините на клуба бяха твърде ярки. Мракът беше твърде дълбок.

Ръмженето се усили. И се приближи.

Все още замаяна, Валкирия кривна наляво, сви между две спрели коли и чу скоковете на вълка зад себе си. Затича, отдалечавайки се от нощния клуб и хората пред него, впрегна последните си сили, но от умора едва успяваше да се разминава навреме със стълбовете на уличните лампи. И тогава вълкът се хвърли върху нея. Двамата се претърколиха, момичето и вълкът, челюстите на звяра се сключиха около дясната й ръка. Зъбите му не можаха да пробият подсилената тъкан на куртката, но болката беше силна и Валкирия изкрещя. Вълкът започна да разтърсва глава, момичето риташе с всички сили, но звярът беше клекнал отгоре й и й тежеше твърде много.

Пусни ме вън, каза гласът в главата на Валкирия.

Ръката й щеше да се счупи всеки момент. Вълкът буквално щеше да я изтръгне от рамото. Некромантският пръстен беше безполезен, ръката, на която го носеше, трябваше да е свободна, за да може да управлява движението на сенките. Момичето се опита да измести въздуха, но болката замъгляваше съзнанието й. Не можеше дори да диша под тежестта на притисналия я вълк.

Пусни ме вън.

Вълкът пусна ръката й и посегна към гърлото й, но момичето се дръпна рязко встрани, загреба сенките, заостри ги като кинжали и ги прекара през гърдите на звяра. Вълкът се дръпна с вик, момичето измести бързо въздуха, блъсна звяра и го събори. Той обаче на секундата скочи на крака и пак атакува. Валкирия се хвърли назад и се изпързаля по покрива на една паркирана кола. Цялата кола се разтресе, когато вълкът се блъсна в нея. Момичето с труд се изправи на крака на покрива и използва въздуха, за да се издигне над главата на чудовището. Падна отвъд поредната ограда, скочи на крака и затича, а след това видя Скълдъгъри, който се носеше към нея в шеметен полет.

Валкирия се гмурна надолу, скелетът профуча над главата й и се сблъска с вълка зад гърба й. Вълкът го отхвърли, Скълдъгъри се претърколи и отново се изправи на крака, стиснал в ръка упойващата пушка, но в следващия момент се подхлъзна на нещо в тъмното. Падна, вълкът веднага скочи отгоре му и някакъв предмет изтрака настрани по асфалта.

Упойващата пушка — изкривена до неузнаваемост.

Блесна огън и вълкът зави от болка, а Скълдъгъри с олюляване се надигна от мрака. Шапката му я нямаше, фасадното лице — също. Костюмът му беше на парцали и дори на оскъдната светлина Валкирия видя дълбоките резки, останали върху гръдния му кош. В ръката си скелетът стискаше револвера.

Вълкът изръмжа. Скълдъгъри се обърна.

Звярът се втурна право към него. Скелетът вдигна другата си ръка, за да укрепи стрелящата и да подсигури мерника си.

— Стреляй! — викна Валкирия. — Стреляй!

В последния момент обаче Скълдъгъри пусна револвера, приклекна, рязко свали и двете си ръце надолу и стена от въздух смаза върколака и го притисна към платното. Звярът се преметна, пролая изненадано, но в следващия миг Скълдъгъри се изправи отново и вдигна ръце към небето. Върколакът също изхвърча и падна. Заизвива се и се помъчи пак да стане, но отново падна, а скелетът крачка по крачка пристъпваше към него и го удряше с въздуха пак и пак, докато най-сетне колона от изместен въздух се стовари странично върху звяра и го запрати твърде надалеч.

— Мътните го взели! — кресна Скълдъгъри и клекна. Докосна с пръсти земята до краката си, платното под него започна да се напуква и издува. Малко остана скелетът да изгуби равновесие, но в последния момент парчето асфалт, върху което беше стъпил, се изстреля напред като дъска за сърф, земята под него се кривеше и диплеше като истински вълни, и скелетът се понесе право към вълка, който отново идваше на себе си. Валкирия грабна повредената пушка, изтръгна упойващата стреличка от дулото и с помощта на въздуха я прати право в протегната ръка на скелета. Миг по-късно Скълдъгъри се сблъска с върколака и заби стреличката в рамото му.

Вълкът изрева, замахна страшно и Скълдъгъри отлетя нанякъде, но упойката вече беше започнала да действа. Вълкът залитна, разтърси глава и се подпря на близката стена. Погледна Валкирия и понечи да тръгне към нея, но направи само три крачки, краката му се подкосиха и той рухна. Остана да лежи с оплезен език, дишащ тежко, лапите му бяха толкова натежали, че не можеше да ги помръдне. Очите му се затвориха, дишането му стана по-дълбоко и съществото заспа.

Скълдъгъри се изправи на крака.

— Победа — каза едва чуто.

 

 

Когато Ед Стайнс се събуди, беше завързан за едно легло в някаква странна стая, а странни хора го бяха наобиколили и го гледаха. На Валкирия почти й дожаля за него.

— Здрасти — рече синьокосото момиче до нея. — Аз съм Кларабел. Искаш ли да бъдем приятели?

На лицето на Ед се изписа пълно объркване.

— Здрасти, Ед — обади се Валкирия, преди нещата да са станали наистина странни. — Казвам се Валкирия. Това е Кларабел. Тя е медицинска сестра, един вид, и ще се грижи за теб.

Кларабел закима.

— Много ме бива по разните медицински работи. Миналата седмица имахме един пациент и аз го прегледах, и той имаше всички симптоми на бубонна чума, и аз го излекувах.

Валкирия я изгледа.

— То това наистина се оказа бубонна чума?

— О, да. Е, доктор Най го погледна и рече, че на човека просто му се е забила тресчица в пръста, но пък аз я извадих тресчицата, така че… Пак се брои, че съм го излекувала. Само почакай да видиш доктор Най, Ед. Ще се влюбиш в него, особено ако обичаш големи, високи, плашещи неща.

Ед изскимтя и обърна глава към Валкирия.

— Какво… какво става с мен?

— Какво си спомняш?

— Спомням си теб. Помня, че… О, Господи, помня, че исках да те изям…

— Да — отвърна момичето. — Колкото по-малко говорим за това, толкова по-добре.

— Полудявам, нали?

Кларабел се засмя. Имаше толкова хубав смях.

— О, ние тука всичките сме луди, Ед — отбеляза и се измъкна от стаята.

Вместо нея влезе Скълдъгъри, облякъл сив шлифер върху разкъсания костюм и с ново фалшиво лице. Не искаше Ед съвсем да откачи от страх, особено ако не беше напълно наложително.

— Здрасти, Ед — рече детективът. — По-добре ли се чувстваш? Със сигурност изглеждаш по-добре.

— Кои сте вие?

— Ние сме експерти в тази област — отвърна Скълдъгъри. — Искаме да ти помогнем.

— Да ми помогнете? Че аз съм върколак!

— Забелязах. За щастие, надяваме се, че това е само временна фаза. Мисли за него като за неразположение. Като за болест. Отключилият се у теб доскоро дълбоко спящ твой върколашки ген е просто симптом, индикиращ истинския проблем, и макар положението ти в момента да е до известна степен необичайно, ти съвсем не си единственият засегнат. Има и други, нормални хора като теб, проявяващи нечовешки сили в различна степен. Ти обаче си един от малцината с ясно съзнание в момента. Повечето от останалите бяха поставени в състояние на безсъзнание. Затова смятам, че можеш да ни помогнеш. Трябва просто да отговориш на няколко въпроса. Ще се справиш ли?

— Д-да.

— Браво на теб — похвали го Скълдъгъри. — Напоследък случвало ли ти се е нещо необичайно?

— Да.

— И какво беше то?

— Превърнах се във върколак.

— Нещо друго освен това? Да си срещнал наскоро някой нов човек? Да си бил в чужбина или да си ходил на място, на което не си бил никога преди…?

Ед поклати глава.

— Всичко си беше нормално. Животът си ми беше такъв, какъвто винаги е бил. Е, освен това, че се разделих с приятелката ми преди няколко месеца. Мислите ли, че тя… ме е проклела?

— Тя беше тази, която сложи край на връзката ви, нали?

— Не — изстреля бързо Ед. — Беше по взаимно съгласие. И двамата… заедно решихме, че… споделяхме общото мнение, че тя заслужава повече, така че…

— В такъв случай — каза Скълдъгъри — силно се съмнявам тя да те е проклела. Нещо друго необичайно случвало ли ти се е? Без значение колко тривиално ти се вижда?

— Не. Всичко си беше нормално. Освен сънищата.

Скълдъгъри наклони глава на една страна.

— Така.

— Ами аз просто… Започнах да сънувам един мъж, облечен в бяло. Името му беше Аргедион. Стори ми си необичайно, защото обикновено не помня сънищата си, но Аргедион се е запечатал съвсем ясно в главата ми.

— Какво искаше този мъж?

— Имаше подарък за мен. Така каза. Беше толкова внимателен, нежен и благ и каза, че има за мен един прекрасен подарък. Седмици наред се явяваше в сънищата ми и ми повтаряше да се подготвя за Лятото на светлината, а последния път, когато го сънувах, протегна ръка и в нея държеше една такава блестяща, ярка енергия, посегна и я сложи в гърдите ми. После се усмихна и каза, че по-късно ще се върне да си я вземе обратно. Оттогава не съм го сънувал. Мислите ли, че това има нещо общо със случилото се с мен?

— Странни хора, които ти дават като подарък енергия, а скоро след това ти се превръщаш в считано за отдавна изчезнало свръхестествено същество? Бих казал, че възможността това да има нещо общо със случилото се с теб е доста голяма, Ед.

Оставиха Ед в съмнително вещите ръце на Кларабел и тръгнаха към изхода на лазарета. В коридора Скълдъгъри махна фасадната татуировка. Черепът му беше още малко поомърлян от подмятането из дъблинския прахоляк.

— Как са смъртните в отделението за наблюдение? — попита момичето.

— Без промяна — отвърна детективът. — Беше им направен всеки възможен тест, а после им беше направен по още веднъж. Дотук — нищо. Никаква идея какво може да им е.

— Ед при другите ли ще го сложим?

— Със сигурност ще бъде упоен като останалите. Вече са му приготвили легло.

— Но сега поне имаме някаква следа — нищо, че е от нечий си сън. Леле! Така като го казах, ми прозвуча доста несигурно, какво ще кажеш?

— В смисъл че единствената следа, с която разполагаме, е сън на върколак? — рече Скълдъгъри. — Да, предполагам, че що се отнася до уликите, имали сме и по-стабилни от тази. Но работим с каквото разполагаме, в момента наистина не можем да си позволим да капризничим. Както е тръгнало, едва успяваме да държим нещата все още вън от вечерните новини. Ако не сложим край на цялата тая история, рано или късно, и май по-скоро рано, смъртните ще почнат да виждат разни необясними неща. А този тайнствен мъж от съня на Ед, този Аргедион, може би е именно това, което търсим.

— Имаш ли представа какво е това Лято на светлината? Мислиш ли, че е имал предвид тазгодишното лято?

— Не знам. Но ако се ръководим от традиционния ирландски календар, лятото настъпва на първи май, така че разполагаме с една седмица да намерим отговора.

— Във всеки случай, „Лято на светлината“ звучи като нещо приятно — рече Валкирия. — Може би всичко случило се всъщност предвещава месеци наред много хубаво време, а ако е така, предлагам да не се намесваме и аз да понаправя малко тен.

— Великолепна идея! Хайде да я приемем за наша изходна точка!

Валкирия забеляза, че скелетът притиска с ръка едната страна на тялото си.

— Ти си ранен — каза му.

Скълдъгъри я изгледа.

— Ами нападна ни върколак.

— Ама ти действително си ранен.

— Ти също.

— Нищо особено. Само синини, разтегнати мускули и драскотини, а и вече ме прегледаха. Костите ти са наранени, Скълдъгъри. Защо не отидеш при някой да те излекува? Ще отнеме две минути.

Скълдъгъри се поизправи, докато вървяха по коридора.

— По време на войната с Меволент доктор Най изтезава приятелите ми. Не му искам помощта.

— Тук работят и други лекари, освен Най.

— Но той е единственият, който може да излекува наранявания като моите. Освен това, не съм толкова зле. Ще оцелея, точно както и ти.

— Виж, възможно е да се окажеш такъв инат, че сам на себе си да вредиш. Но, ей, коя съм аз, че да те притискам! Сам си знаеш какво да правиш.

Момичето долови усмивка в гласа на скелета:

— Е, благодаря ти за проявеното разбиране. В замяна ще те закарам до вас. Последните дни бяха много натоварени и довечера ще спиш в собственото си легло.

— Ох, слава Богу! — въздъхна Валкирия. — Не съм виждала нашите от цял век. Междувременно Алис сигурно се е научила да ходи. Вече е на петнайсет месеца. На каква възраст бебетата почват да ходят?

— Зависи от бебето.

— Например бебетата като моята сестричка, онези, наистина много развитите.

— Е, в такъв случай, очаквай да проходи всеки момент.

Валкирия се ухили широко. Излязоха от Убежището, приближиха Бентлито и Скълдъгъри каза тихо:

— Чу ли я отново? Даркесата?

Усмивката на Валкирия изчезна и тя кимна.

— Искаше да я пусна на свобода. Цяла година мина от последната й поява и гласът й става все по-силен. Имаме нужда от план. Нещо, което да я спре, ако отново ме завладее.

Скелетът скръсти ръце, подпря се на капака на колата и потропа по него с облечените си в ръкавици пръсти.

— Искаш да кажеш нещо, което да спре теб — рече.

— Много повече бих желала да ме спреш, отколкото да ме оставиш да извърша онова, което и двамата знаем, че ще извърша. Не искам да убивам никого, камо ли пък родителите ми, сестричката ми или пък теб. Ако този ден дойде и аз изчезна, а Даркесата вземе превес…

Скелетът вдигна ръце.

— Ще измисля нещо! Спокойно.

Валкирия хвърли още един поглед към паркираната наблизо лимузина, до която стояха двама души охрана. Отлична възможност за смяна на темата.

— Да не ни е на гости някой вип?

Скълдъгъри изпуфтя.

— Явно. Някакви са дошли на среща със Съвета. Всичко е скрито-покрито, пълна тайна се пази. Само старейшините знаят за какво е тази среща.

— Но Гастли ще ни разкаже, нали?

— О, не се съмнявам.