Дерек Ланди
Царството на злото (44)

43.
„Маунт Темпъл Плейс“ №18

В Града тайно ги вкара един търговец, който дължеше някаква услуга на Серпин. Търговецът беше смъртен и изобщо не се зарадва, че му поискаха да върне услугата, но не изгуби и миг в оплаквания. Свиха се на дъното на каруцата му, която с трясък и тръскане пресече моста О’Конъл и смъртният успя да остане напълно хладнокръвен достатъчно дълго, че след куп приказки то пуснаха през портите. Вътре в Града тримата магьосници крадешком се изхлузиха от каруцата и Серпин ги поведе по задните улички.

Когато се отдалечиха достатъчно от Червените качулки и от стражата, пратиха Валкирия напред да разузнае накъде трябва да се отправят оттук нататък. Край момичето забързано премина мъж, облечен в нещо, което явно беше последният писък на модата в Дъблин-отвъд-стената. Обувките му бяха с остри носове и потракваха по тротоара, ризата му имаше неестествено широка яка, а шапката му беше, честно казано, нелепа. Валкирия избра да пита точно него, защото той очевидно беше затормозен и очевидно бързаше за някъде. Бързащите хора бяха по-склонни да дават отговори, без да задават допълнителни въпроси.

— Извинете, господине, дали бихте ми помогнали?

Мъжът се навъси към нея, но не забави крачка и момичето забърза подире му, за да не я подмине.

— Как? — попита мъжът. — Аз съм много зает човек. Да не мислиш, че този град се управлява сам? Едно ще ти кажа: не се управлява сам. Трябва си здрава работа. Трябват хора като мен.

— Трябва да намеря един човек.

— Опита ли се да го потърсиш? — тросна се мъжът и забърза още повече.

Валкирия изравни крачката си с неговата.

— Нова съм тук, никого не познавам. Търся чичо си.

— Роднина? Стой далеч от роднини. Лоша работа са това, роднините. Моите роднини не могат да ме понасят. Знаеш ли защо? Защото работя здраво. Те ми завиждат. Всички ми завиждат. Всички вечер се прибират у дома при семействата си, а аз? Не и аз. Аз още работя, да, още работя. Затова ми завиждат. Не е лесно човек да е като мен. По-лесно би било човек да е като теб, сигурен съм, макар че дори не те познавам. Познавам себе си, от друга страна, и знам, че трябва медал да ми дадат за работата ми.

— Просто трябва да намеря…

— Да намериш? Да намериш? Защо ти е притрябвало да намираш? Ако търсиш някого, потърси в Кладенеца.

— В какво?

— В Кладенеца. Ти какво, тъпа ли си?

— Не съм сигурна, че знам какъв е този Кладенец.

Мъжът рязко се обърна към нея.

— Не знаеш какво е Кладенецът? Световният кладенец? Не знаеш какво е това? На колко години си?

— Ъм, на седемнайсет.

— На седемнайсет години си и не знаеш какво е Световният кладенец? Къде си била досега? Откъде си въобще? Какво ти има? Тъпа ли си? Малоумна ли си? Или си…? — мъжът рязко млъкна и в продължение на цяла секунда имаше крайно ужасен вид. Валкирия се приготви да измести въздуха, за да го зашемети в момента, в който той закрещи за помощ. Вместо това обаче мъжът й се усмихна. — О, толкова съжалявам! — рече. Изведнъж беше почнал да говори съвсем бавно. — Не исках да бъда груб.

Момичето се намръщи.

— Ъм… няма проблем…

Мъжът наведе глава към нея.

— Различните хора учат нещата с различна скорост. Няма от какво да се срамуваш.

— Моля?

— Не, не, не, аз съм този, който моли за извинение. Аз самият имам дъщеря. Напомняш ми за нея. Тя е на четири годинки.

Валкирия го загледа напрегнато.

— Добре.

— Световният кладенец е едно чудно, чудно нещо — продължи мъжът още по-бавно. — Можеш ли да си представиш една голяма кофа? Можеш ли?

— Кофа — отвърна Валкирия. — Да.

— И вътре в тази кофа, в този Кладенец, се намира цялата информация на света. Всичката е сложена вътре. Всяка написана книга, всеки факт и всяко число. Разбираш ли?

Валкирия си пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Ами да.

— Сега, нещата тук стават малко по-сложнички. Тази кофа се намира, как да ти кажа, навсякъде около нас. Тя е вътре в магията, а магията прониква във всичко на света. Затова, ако искаме да проверим нещо, някой факт или някое число, бъркаме с малките си ръчички вътре в кофата и изваждаме от там онова, което искаме да узнаем.

Момичето продължи да го гледа. Не отвърна нищо.

— Значи — продължи мъжът, — значи ти търсиш чичо си, нали? Как се казва той? Знаеш ли как се казва? Може би мама и тати са ти написали името му на листче?

— Уолдън — отвърна Валкирия и се насили да се усмихне. — Уолдън д’Есаи.

— Уолдън д’Есаи — повтори мъжът. — Добре. Дай ми само момент и ще проверя — усмихна й се и очите му станаха стъклени и безизразни. Ако се окажеше, че Уолдън живее в Града, Валкирия се приготви да се престори на особено тъпа. Ако се окажеше, че не е жив, се приготви да изглежда разстроена. — А, ето го. О, чичо ти е важен човек. Той отговаря за канализацията, знаеш ли? Градът щеше да е едно много миризливо място, ако нямаше хора като чичо ти Уолдън.

— Той къде живее?

Мъжът помълча още миг, после се усмихна.

— Намерих го. Живее на „Маунт Темпъл Плейс“ номер осемнайсет. Това е чак на другия край на Града. Не смятам, че ще можеш да идеш дотам пеша — после се изкикоти. — Искаш ли да ти спра такси?

Валкирия кимна и двамата отново закрачиха.

— Добра идея.

— Имаш ли пари?

Момичето се закова на място. Проклятие.

Обърна се към мъжа и той й подаде няколко монети.

— Ето, заповядай. Това трябва да е достатъчно, че да стигнеш до чичо ти Уолдън, а и да ти остане ресто за сладолед. Обичаш ли сладолед?

Валкирия промърмори нещо под нос.

Мъжът цял грейна и махна с ръка на една от преминаващите карети. Водачът се отклони от въздушния поток и спря пред тях.

— „Маунт Темпъл Плейс“ осемнайсет — нареди му мъжът, а момичето се настани вътре. — Кажи „здрасти“ на чичо си от мен. И го поздрави за отличната работа, която върши по канализацията!

— Обещавам — отвърна Валкирия, отпусна се назад, каретата се издигна във въздуха и се върна в потока. Когато завиха зад ъгъла, момичето се приведе напред и потупа водача по рамото.

— Бихте ли отбили за момент, моля?

Той се подчини, миг по-късно вратичката на каретата се отвори и Скълдъгъри и Серпин също се качиха. Каретата тръгна пак, а момичето се вторачи в Серпин.

— Защо не използва Кладенеца, за да разбереш къде е Уолдън?

— Веднага щяха да ме засекат — отвърна той. — Световният кладенец, ама ха, всички си мислят, че е само начин за споделяне на информация, но всъщност е просто поредният метод на Меволент да следи всички.

— Кладенецът? — попита Скълдъгъри.

— Магически интернет — отвърна Валкирия.

— Аха.

Стигнаха до „Маунт Темпъл Плейс“ осемнайсет. Беше двуетажна къща на хълм, с архитектура, идентична с тази на всички къщи наоколо. Огледаха набързо мястото.

— Системата за сигурност на д’Есаи е значително по-сложна и надеждна, отколкото тази на когото и да било от съседите му — отбеляза Скълдъгъри. — Ще ни трябват часове, за да я пробием, а ако Уолдън вече е на път към къщи като всичките си съграждани, вероятно разполагаме с минути.

— Системата сама ще се деактивира, когато Уолдън си влезе у дома — рече Серпин. — Ако някой от нас му отвлече вниманието непосредствено след като той е затворил вратата зад гърба си, другите двама ще имат възможност да се промъкнат в къщата през задния вход. Тъй като мен всички ме познават, няма как аз да го заговоря.

— Аз ще го разсея — обяви Валкирия.

Двамата магьосници отидоха да дебнат отзад, а момичето остана да се навърта по улицата отпред, стараейки се с всички сили да не изглежда подозрително. Никой не й обърна внимание. После видя Уолдън д’Есаи да се изкачва нагоре по хълма и даде сигнал на другите да се приготвят, като, според уговорката, прокара ръка през косата си. Уолдън я подмина, отвори входната си врата и тогава момичето го повика:

— Господин д’Есаи?

Мъжът се обърна.

— Да, здравейте. Мога ли да ви помогна?

— Надявам се — отвърна Валкирия и се усмихна. — Казвам се Валкирия Каин. Мога ли да поговоря с вас за момент?

— За какво?

— За работата ви.

Уолдън се усмихна.

— И защо млада дама като вас се интересува от поддръжката на канализацията?

— Честно? Примамва ме блясъкът на славата.

Уолдън се засмя.

— Бихте ли ми казали за какво всъщност искате да си говорим?

— Въпросът е… личен.

Уолдън я погледа мълчаливо, после каза:

— Съжалявам, не смятам, че мога да ви помогна.

— Вие единствен можете да ми помогнете.

— В такъв случай ме бъркате с някого. Съжалявам.

После си влезе и затвори вратата. Валкирия остана на място. След няколко секунди вратата отново се отвори и Серпин й махна да влезе.

Къщата беше обзаведена с вкус и сигурно би била чиста и подредена, ако не беше буквално затрупана с книги и тефтери. Уолдън седеше сковано на едно кресло, явно любимото му. Оглеждаше се уплашено.

— Вземете, каквото искате. Не струва много, но ви давам думата си, че няма да се обадя на властите.

— Не сме дошли да те обираме — рече Скълдъгъри и фасадното му лице се усмихна кротко.

Валкирия вдигна няколко книги от пода и ги разлисти.

— Сериозно четиво за специалист по поддръжка на канализацията — отбеляза. — „Границите на магията“, „Уравнението на съществуването“, „Философия и магьосничество“, „Между боговете и човека: следващото стъпало на човешката еволюция“.

— Интересно хоби си имаш — каза Скълдъгъри. — Как така някой, който очевидно така горещо иска да се занимава с изследване на магията и нейните извори, се е оказал зает с работа в каналите?

— Това е нищо — отвърна Уолдън. — Само няколко книги. Нищо не значат. Моля ви. Ако не искате да ме ограбвате, защо сте дошли? Какво искате от мен?

— И аз досега същото ги питах — отговори му Серпин.

— Уолдън — каза Скълдъгъри и седна на дивана срещу уплашения магьосник, — ние не сме от тук.

— Какво означава това?

— Означава, че не сме от този свят.

— Не… Не разбирам…

Серпин сви рамене.

— Истината ти казват. Знам, че звучи нелепо, но е вярно. Не са от тук.

Уолдън примигна срещу Скълдъгъри.

— Значи… сте… извънземни?

Преди скелетът да отговори, от устата на Уолдън се изля порой от думи:

— О, знаех си! Знаех си! Знаех си, че не е възможно да сме сами във вселената! Когато бях дете, всички ми се смееха, но аз знаех, че съществува още нещо, нещо отвъд този живот, нещо отвъд този свят и неговото ниво на магия, нещо отвъд мелачката на ежедневието и ето ви сега вас, седите срещу мен, истински извънземни същества! Имате ли летяща чиния? Можете ли да ме вземете с вас на нея?

В първия момент Скълдъгъри не намери думи:

— Ъм… — рече.

Тогава се включи Валкирия:

— Не сме извънземни. Идваме от паралелно измерение.

Ентусиазмът на Уолдън секна.

— О.

— Но, ей, виж само — намеси се Скълдъгъри, докосна ключиците си и фалшивото лице се стопи. — Аз съм скелет.

Уолдън кимна, но ни най-малко не се впечатли.

— Хубаво. И защо тогава сте дошли. Имам работа, нямам време да се занимавам с вас.

— Трябва ни помощта ти.

— Защо?

— Не можем да ти кажем.

— Е, прекрасно, няма що.

— Ще ни помогнеш ли?

— Ако ви помогна, ще си тръгнете ли?

— Да.

— Тогава ще ви помогна с най-голямо удоволствие. Но няма да го сторя, ако това означава да се вкарам в неприятности.

— Никакви неприятности няма да има.

— Добре, но първо ми отговорете на един въпрос. Кой е този?

Серпин повдигна вежда.

— Аз ли кой съм?

Уолдън кимна.

— Познавам те отнякъде. Лицето ти ми е познато, но по принцип не съм физиономист. Кой си ти?

— Наричали са ме по най-различни начини през годините, но името ми е Нефариан Серпин.

Лицето на Уолдън се изопна.

— Предателят.

— Да, това е един от начините, по който са ме наричали.

Уолдън се изправи толкова рязко, че събори креслото. Повиши тон.

— Не бива да говоря с теб. Не бива да говоря с него! Не бива да ме свързват с него. Знаете ли какво ще ми се случи, ако Надзирателите на чувствата видят срещата ни в ума ми? Ще ме арестуват. Ще ме изтезават!

— Нищо подобно няма да се случи — отвърна Скълдъгъри спокойно.

— Не знаеш дали няма да се случи! — викна Уолдън в паника. — Обречен съм. Мъртъв съм. Ще ме арестуват!

— Уолдън — спря го Скълдъгъри, — седни. Поеми си дълбоко въздух.

— Не мога! Не мога да дишам!

— Няма нужда да се паникьосваш. Колкото по-скоро ни помогнеш, толкова по-скоро ние ще изчезнем от живота ти.

— Махайте се! — изкрещя Уолдън. — Вървете си! Вървете си, преди да съм извикал Градската стража!

— Най-напред трябва да поговорим.

Уолдън зарови лице в шепите си.

— Моля ви — промълви. — Моля ви, оставете ме на мира.

— След минутка. Уолдън, в нашето измерение положението е извънредно и ти си единственият, който може да ни помогне.

— Защо аз?

— Ще бъда напълно искрен: смятам, че е по-добре да не знаеш отговора на този въпрос. Опитваме се да намалим до минимум ефекта, който всичко това ще има върху теб.

— Какво искате да направя?

— Просто да си спомниш нещо. Трябва да си спомниш един конкретен момент от детството ти. Не става дума за щастлив спомен, Уолдън. Искам да си спомниш деня, в който майка ти е била убита.

— Какво? Това пък какво общо има с вас?

— Твърде дълго е за обяснение. Човекът, който е убил майка ти, ти е казал нещо, нали? След като е извършил престъплението?

Уолдън се вторачи в скелета.

— Откъде знаете това?

— Искам да знам какво ти е казал убиецът.

— Но наистина не разбирам какво…

На вратата силно се потропа.

— Уолдън д’Есаи! — дочу се глас. — Отворете незабавно. Отворете в името на Меволент.

Уолдън пребледня като платно.

— О, не — прошепна.