Дерек Ланди
Царството на злото (6)

5.
Рано-рано в леглото

Валкирия се прехвърли през прозореца на стаята си, като внимаваше да не вдига шум. Отражението й седна в леглото и я погледна със собствените й тъмни очи.

— Ранена си — прошепна й.

— О, да — отвърна Валкирия полугласно. — Физически става дума само за драскотини и синини. Но емоционално? Само почакай да си спомниш всичко, което ми се случи тази вечер. Обърни специално внимание на Джери Хулихън. Образът му ще остане с теб завинаги, повярвай ми. Как са нещата у дома?

Валкирия започна да се съблича, а отражението стана от леглото.

— Няколко съвсем спокойни дни — рече то. — Най-вълнуващото от всичко беше едночасовата лекция на директора относно това, че трябва да вземаме ученето насериозно. Човекът рече, че матурите догодина щели да дойдат по-бързо, отколкото ни се струвало сега.

— Нищо подобно — смръщи се Валкирия. — Ще си дойдат догодина, точно навреме.

— И аз така му казах — кимна отражението. — Не мисля обаче, че на човека логиката му понася, защото не остана никак доволен. Прати ми съветника по професионално ориентиране и жената ме попита каква искам да стана след колежа.

Валкирия прибра черните си дрехи.

— И ти какво отговори?

— Казах й, че искам да стана съветник по професионално ориентиране. Тя се разплака и ме обвини, че й се подигравам. Аз й отговорих, че ако не е удовлетворена от работата си, трябва да се огледа за ново поприще, и й изтъкнах, че вече върша нейната работа по-добре от нея самата. Тя ме наказа.

Валкирия се ухили.

— В какви неприятности ме вкарваш!

Отражението сви рамене.

— Непрекъснато ни напомнят да попълним заявленията за кандидатстване в колеж. Трябваше да избегна това, а единственият начин, който ми хрумна, беше да ме изгонят от час. Измисли ли вече как да се справим с проблема „колеж“?

— Не знам как ще го приемеш, но още не съм. Нашите искат да отида в колеж, а аз не искам да ги разочаровам, но…

— … но колко дълго ще можеш да ги лъжеш? — довърши мисълта й отражението.

— Да. Би било прекрасно да им дам онази Стефани, която искат да виждат, докато в същото време продължавам да си бъда Валкирия, но да не се лъжем, не мога да те използвам вечно, нали така?

— Аз бездруго вече съм активно по-дълго, отколкото което и да било друго отражение на света. Замисълът ми не предполага подобна експлоатация.

— Знам — отвърна Валкирия. — Аз също никога не съм планирала да прекарвам толкова време далеч от нормалния ми живот. Трябва да установя отново контрол над нещата, да съвместя едното и другото съществуване. Ще го направя, когато завърша училище. Мислиш ли, че ще можеш да се справяш още година, година и нещо?

— Не виждам защо не — отвърна отражението. — Напоследък не съм се държало странно, не съм блокирало никакви мои спомени или мисли — нищо от това, за което се тревожехме. Мисля, че вече съм добре. Мисля, че съм се възстановило. Освен това, двете с тебе напоследък се разбираме много по-добре.

— Ами как — рече Валкирия. — Възможно ли е да не се разбирам със самата себе си! Нима не съм най-страхотната компания?

— Така е — усмихна се отражението.

— Особено откакто се разделих с Танит и с Флетчър.

— И с Чайна.

Валкирия не се сдържа и се засмя.

— Господи, останали ли са ми изобщо някакви приятели?

— Скълдъгъри — отвърна отражението. — Гастли, разбира се, не че някога си си говорила с него за нещо друго, освен за дрехи и за това как се удрят хора. И аз.

— Какво повече му трябва на едно момиче? — повдигна вежда Валкирия. Отражението й се усмихна в отговор и влезе в огледалото. Валкирия докосна стъклото и попи спомените му от последните два дни. Отражението в училище. Отражението на масата за вечеря. Отражението си играе с малката сестричка на Валкирия. Все мили спомени. С нищо незабележителни. Така различни от спомените за преживяванията на самата Валкирия през същите тези два дни.

Момичето си легна и погледна часовника. Пет сутринта.

Като никога рано-рано в леглото.

 

 

Валкирия се събуди, но не отвори очи, а предпочете вместо това да се носи още малко из блажения мрак. Обичаше леглото си. Беше спала в други легла с различна степен на удобство, но нейното си легло в нейната си стая определено държеше първенството. Беше по-малко, отколкото навярно беше практично, по-тясно, матракът не беше толкова твърд, колкото би желала, имаше една пружина точно под бедрото й, която заплашваше да се забие в кожата й при всяко обръщане, но ако ставаше дума за цялостно усещане за пълноценен сън, нейното си легло категорично беше най-доброто.

Момичето се обърна по гръб и най-сетне си позволи да отвори очи. Таванът до насрещната стена беше леко вдлъбнат. Когато беше малка, на това място бяха накачени сума ти картинки и снимки с кончета и те бяха първото, което Валкирия виждаше сутрин. Момичето измъкна крак изпод юргана и полека го опъна точно срещу мястото, където преди бяха стояли картинките. Сега то беше празно. Никакви кончета. Чайна Сороуз веднъж беше споменала, че може да отидат двете да пояздят някой път и Валкирия беше чакала с нетърпение тази уговорка. Но това беше преди Елиза Скорн да им разкаже за участието на Чайна в убийството на съпругата и детето на Скълдъгъри — част от биографията си, която Чайна винаги беше успявала да премълчи.

Валкирия лениво посегна към телефона си, за да види колко е часът. Когато екранчето светна, момичето се изстреля от леглото с ругатня на езика. Навлече халата си, разтвори вратата със замах и изхвърча надолу по стълбите, нахълта в кухнята и се насочи директно към мюслито в шкафа.

— Добро утро — я поздрави майка й, която хранеше Алис.

— Закъснявам! — отвърна Валкирия и грабна млякото от хладилника. — Будилникът на телефона не е звъннал! Защо не ме събуди?

— О, предполагам, че трябваше — отвърна майка й и пъхна поредната лъжичка в отворената устичка на бебето. — Но после ме разсея очарованието на сестра ти, после — и очарованието на баща ти, а след това мернах отражението си в тостера и се доразсеях от собственото си очарование, така че теб напълно те забравих. Каква лоша майка съм аз! Лоша, лоша майка.

— Но аз вече съм изпуснала автобуса! Ще можеш ли да ме закараш до училище?

— Ами още съм по нощница.

Валкирия спря, както беше вдигнала лъжица мюсли към устата си.

— Или… нали знаеш… мога да си остана вкъщи днес. Ще си уча тук. Имам няколко контролни, за които да преговарям…

— Не знам — отвърна майка й с подозрение в гласа. — Да си останеш вкъщи? Да не ходиш на училище? Да не ходиш на училище в събота?

Валкирия пусна лъжицата обратно в купичката.

— Моля?

Майка й се усмихна широко.

— Ами събота е, Стеф. Можеш да си спиш, колкото поискаш.

Валкирия затвори очи и притисна с пръсти основата на носа си. Два комплекта спомени и нито единият не си беше дал труда да я осведоми за този незначителен факт.

— Преуморявам се — реши момичето. — Работя твърде много в училище. Трябва да намаля ученето, например да спра да пиша домашни. Трябва да мина на тридневна работна седмица, сериозно!

— Поради някаква причина — отвърна майка й — не виждам как ще стане това. Може би трябва просто да опиташ да обръщаш внимание на календара.

Валкирия се намръщи.

— Това едва ли е начин да намаля натоварването — рече с пълна с мюсли уста.

Входната врата се отвори, баща й влезе и остави пълната с покупки торба на масата.

— Великият ловец-събирач победоносно се завърна — обяви той. — Донесох на женските си вестници, прясно мляко и хляб. Вестника го гоних бая време, но млякото и хлябът нямаха никакви шансове срещу мен.

— Браво, мили — похвали го майката на Валкирия.

Таткото на Валкирия седна.

— Освен това намерих ново гадже за Стефани.

Валкирия се задави с мюслито, а майка й вдигна рязко глава.

— Какво си направил?

— Знам — отвърна бащата на Валкирия. — Впечатлени сте. Пращате ме за хляб, аз се връщам с момче. Е, не буквално. Това би било странно. Дори за мен.

— Татко — закашля се Валкирия, — какви си ги свършил?

— Срещнах Томи Бойл в магазина — отвърна татко й. — Знаеш го Томи Бойл, нали? На моите години? Малко по-нисък, един такъв рус? Носи тия особени блузи тип поло. Хайде сега, познаваш го. Виждала си го в квартала. Той е от Нейвън, говори с истински нейвънски акцент. Женен е за онази жена с кестенявата коса, дето винаги е с ония обувки. Познаваш го.

— Нямам представа за кого ми говориш.

— Е, как така да нямаш представа — настоя татко й. — С русата коса.

— Татко, не го познавам.

— Познаваш го. Не знам как иначе да го опиша. Мелиса, ти как би го описала?

Майката на Валкирия пъхна поредната лъжичка в устата на Алис.

— Има само една ръка.

— О, да, вярно, ръката му.

Валкирия го зяпна.

— Защо не почна с ръката? Не е ли тя най-отличителната му черта?

Татко й придоби объркан вид.

— Ама косата му наистина е руса и винаги е облечен в поло. Каквото и да е времето навън, все поло носи.

Валкирия се отпусна назад на стола си.

— Така, хубаво, сетих се, Томи Бойл. Виждала съм го из града. Е, и? Той какво отношение има към въпроса с гаджетата ми?

— Ами той има син. Аарон се казва. Много приятно момче. На твоята възраст е. Томи рече, че Аарон никога не си е имал приятелка, а аз рекох, че няма да е лошо тогава да излезе на среща с теб, така че Томи ще го доведе на гости да се запознаете.

— О, Дезмънд — обади се майката на Валкирия. — О, Дезмънд, не.

— Какво? Какво лошо има? Само ще ги запознаем, не сме уговорили сватбата! Може да се харесат.

— Върви да им се обадиш — отвърна Валкирия — и кажи, че цялата работа се отменя.

— Не мога да го направя, Стеф. Не е възпитано. Просто се виж с момчето. Поприказвайте си. Никакво напрежение.

— Ама как никакво напрежение, бе, татко! Огромно напрежение даже има! Не мога да повярвам, че си направил такова нещо!

Баща й скръсти ръце.

— Не виждам защо и двете толкова се разстройвате. Мислех, че ще се зарадваш. Не си имала приятел след Флетчър и като нищо един ден ще се прибереш с някакъв странен тип под мишница и ще кажеш, Здрасти, мамо, здрасти, тате, това е моето ново гадже. И нали после ние ще трябва да го опознаваме и да свикваме с него, и да се чудим как да се убедим, че е свестен. Кой знае що за момче ще ни доведеш? Флетчър беше по-голям от теб, така че като нищо следващият да е още по-голям, да има татуировки и пиърсинг и да кара мотоциклет или нещо такова. Не искам да излизаш с момчета на по повече от двайсет години. Твърде си малка за тях. Видях Аарон Бойл и момчето е добро, Стефани. Скромен, любезен, от ония момчета, с които не бих се притеснявал да те пусна, защото с всичките тия техники за самозащита, дето ги владееш, спокойно ще можеш да го смачкаш с една ръка.

— Обади се на Томи — обобщи Валкирия — и откажи гостито.

— Ами, Стеф…

— Дез — обади се майка й, — знам, че правиш това, защото обичаш Стефани и искаш всичките й гаджета да се отнасят с нея с уважение, но това не зависи от нас. Ние трябва да имаме доверие в дъщеря си и да вярваме, че тя ще преценява хората край себе си възможно най-правилно.

Образът на Сийлън изскочи в съзнанието на Валкирия, но тя го натика обратно с помощта на грамадна мисловна сопа.

— Но Аарон е чудесно момче — изскимтя татко й. — И не мога да се обадя на Томи. Просто не мога. Не му знам телефона.

— Няма да разговарям с теб, докато не оправиш тая работа — рече Валкирия и се върна към мюслито.

Раменете на татко й увиснаха.

— Но какво ще стане, ако отида у тях и ми отвори Аарон? Тогава ще трябва да му кажа, че красивата ми дъщеря не иска да има нищо общо с него. Такова нещо ще съкруши крехката му душа.

— Трябваше да помислиш, преди да организираш срещи — отвърна Мелиса. — Докато не отмениш уговорката, аз също няма да разговарям с теб.

Бащата на Валкирия загледа жена си с огромни молещи очи, но тя не му обърна внимание и продължи да се занимава с Алис. До този момент сестричката на Валкирия гукаше тихо, но сега дори и тя млъкна. Това преля чашата. Таткото на Валкирия се изправи.

И тогава на вратата се звънна.

— Не — рече Валкирия.

— А! — отвърна татко й, гледайки часовника си. — Малко са подранили.

Валкирия скочи на крака.

— Казал си им да дойдат тук днес сутринта?

— Томи е зает следобед. Реших, че сутринта е най-добре. Какво искаш да направя сега? Да им кажа да си вървят?

— Да! Кажи им, че съм отишла на езда или нещо такова.

— Че ти не си яздила от години.

— Те не го знаят!

— Аарон ще бъде много разочарован.

— Татко!

Баща й отиде да отвори. Валкирия чу приглушен разговор, а после баща й се върна в кухнята.

— Е, надявам се, че си доволна — рече. — Изгоних момчето и баща му, и двамата бяха много разочаровани.

— Това е положението. Каза ли им, че съм на езда?

— Не, не успях да реша как да им кажа нещо подобно и те да ми хванат вяра. Казах им, че имаш диария.

Валкирия затвори очи.

— Мамо?

— Да, Стеф?

— Убий го вместо мен, моля те.

— С удоволствие, мила.

 

 

Валкирия се върна в стаята си. Провери дали не е получила съобщение на телефона си, после си взе душ. Застана под струята и затвори очи. Бяха минали дванайсет месеца откакто беше скъсала с Флетчър — раздяла, която не беше разбила сърцето й, защото тя беше зарязала момчето, а не обратното. В седмиците след това обаче с изненада беше установила, че Флетчър й липсва. Естествено, липсваха й онези малки неща, които човек има, когато е във връзка, но не това беше най-важното. Липсваше й приятелството.

Горе-долу по същото време отражението беше спряло да дава дефекти, беше започнало да се държи както се полага и Валкирия беше видяла положителните страни на това да продължи да го използва в живота си. Една от тези положителни страни беше фактът, че просто имаше някого, с когото да си поговори, някого, от когото не трябваше да крие нищо. Някого, от когото не можеше да скрие каквото и да било. Усещането беше в известен смисъл освобождаващо.

Но понякога беше и притеснително. Имаше неща, за които Валкирия не искаше да говори, неща, които не смееше да си признае дори пред самата себе си. Неща като Даркесата и това колко добре се чувстваше, когато й позволяваше да я завладее. Отражението обаче не притежаваше чувство за срам, затова говореше за това без задръжки, докато Валкирия не му нареди да си затваря устата по въпроса. Което то и направи, незабавно и без да се чувства обидено.

Валкирия се подсуши, заразхожда се из стаята си с халат, преметнат през лакътя, докато майка й продължаваше да се кара на баща й долу в кухнята, после пристъпи към гардероба и докосна огледалото. Отражението с усмивка прекрачи вън от стъклото. Момичето знаеше, че усмивката му не е искрена, че отражението не може да бъде весело, че то просто върши това, за което е създадено — преструва се — но Валкирия нямаше нищо против.

— Горкичката — рече отражението. — Що за човек е баща ти?

— Той е нещо друго — отвърна Валкирия, докато се обличаше. — Определено не живее в същия свят като всички нас — нахлузи ботушите си и дръпна ципа на куртката. — Готово. Как изглеждам.

— Забележително.

— Не си ли предубедено?

— Възможно е, но дори и при това положение пак си изглеждаш забележително.

Валкирия се засмя и изскочи през прозореца.