Кен Фолет
Полетът на стършела (31)

Тридесета глава

Хермия забеляза Петер Флеминг на ферибота.

Видя го да се обляга на перилата и да се взира в морето, и си го спомни — мъжа с червеникав мустак и хубав костюм от туид на пристана в Морлунде. Без съмнение имаше пътници от Морлунде, които продължаваха към Копенхаген като нея, но този мъж й се стори смътно познат. Заради шапката и очилата не можа да се сети, но накрая изрови от паметта си името му — Петер Флеминг.

Беше го виждала с Арне, в щастливите дни. Двамата били приятели от детинство, но после се скарали заради скандала между семействата им.

Сега Петер беше ченге.

Още щом си спомни това, тя осъзна, че вероятно я следи. Усети тръпката на страха като леден вятър.

Нямаше време. Пълнолунието беше след три дни, а тя още не беше намерила Харалд Олуфсен. Ако вземеше филма от него тази нощ, пак не беше сигурно, че ще стигне у дома навреме. Но нямаше намерение да се отказва — заради Арне, заради Дигби и заради всички мъже, които рискуваха живота си, за да спрат нацистите.

Но защо Петер не я беше арестувал досега? Тя беше британски шпионин. Какво целеше той? Вероятно същото като нея — искаше да открие Харалд.

Когато фериботът стигна до пристанището, Петер се качи с нея във влака за Копенхаген. Щом потеглиха, тя тръгна по коридора и го видя в купе първа класа.

Върна се притеснена на мястото си. Положението се влошаваше. Не можеше да заведе Петер при Харалд. Трябваше да се отърве от него.

Имаше достатъчно време да измисли как да стане това. Влакът закъсня много и стигна в Копенхаген в десет вечерта. Когато влезе в гарата, тя вече беше готова с плана. Щеше да иде в парка „Тиволи“ и да му се изплъзне сред тълпата.

Когато слезе от влака, огледа перона и видя, че Петер слиза от вагона на първа класа.

Хермия тръгна с нормален ход по стълбите, мина през преградата за билети и излезе от гарата. Смрачаваше се. Паркът „Тиволи“ беше на няколко крачки от гарата. Хермия тръгна към главния му вход и си купи билет.

— Затваряме в полунощ — предупреди я продавачът.

Бе идвала тук с Арне през лятото на тридесет и девета. Беше по време на фестивал и петдесет хиляди души изпълниха парка, за да гледат фойерверките. Сега градината бе тъжна версия на самата себе си — като черно-бяла фотография на купа с плодове. Алеите още се виеха очарователно между лехите с цветя, но приказните светлини в короните на дърветата бяха изключени и пътеките се осветяваха от специални слаби крушки, съгласно наредбите за затъмняване. Бомбеното укритие до Театъра на Пантомимата допълнително допринасяше за мрачната атмосфера. Дори оркестрите звучаха приглушено. Но Хермия бе смаяна най-вече от факта, че тълпата изобщо не е гъста и тя лесно можеше да бъде проследена.

Спря и се престори, че гледа един жонгльор. Озърна се назад. Видя Петер близо зад нея, купуваше си халба бира от една сергия. Как щеше да се отърве от него?

Тръгна сред тълпата около откритата сцена, на която играеха някаква оперета. Проправи си път между хората и излезе от другата страна, но когато се обърна, Петер пак беше зад нея. Ако продължеше така, той щеше да се усети, че се опитва да се отърве от него. А тогава щеше да я арестува.

Вече беше изплашена. Обиколи езерото и стигна до открит дансинг, където голям оркестър свиреше фокстрот. Поне стотина двойки танцуваха енергично и много народ ги гледаше. Хермия най-сетне усети старата атмосфера на „Тиволи“. Щом забеляза един хубавец да стои сам настрани, тя бе озарена от вдъхновение. Отиде до него и се усмихна широко.

— Бихте ли танцували с мен?

— Разбира се! — той я взе в прегръдките си и се понесоха. Хермия не беше добра танцьорка, но се справяше с умел партньор. Арне беше превъзходен, стилен и изкусен. Този мъж беше уверен и решителен.

— Как се казвате? — попита той.

За малко да му каже, но се усети.

— Агнес.

— Аз съм Йохан.

— Много се радвам да се запознаем, Йохан, танцувате прекрасно — озърна се назад към пътеката и видя Петер да се взира в танцьорите.

Внезапно музиката рязко спря и всички започнаха да аплодират оркестъра. Няколко двойки слязоха от дансинга, други се качиха.

— Още един танц? — попита Хермия.

— С удоволствие.

Тя реши да му се довери.

— Вижте, един ужасен мъж ме следи и се опитвам да се отърва от него. Нека се приближим към другия край на дансинга.

— Колко вълнуващо! — той се обърна да огледа зрителите. — Кой е? Онзи дебелак с червеното лице.

— Не. Мъжът със светлосивия костюм.

— Виждам го. Хубавец е.

Оркестърът превключи на полка.

— О, боже — изпъшка Хермия. Полката беше трудна, но се налагаше да опита.

Йохан беше специалист и улесни нещата. Освен това не се затрудняваше и да води разговор.

— Мъжът, който ви притеснява, непознат ли е?

— Срещала съм го преди. Отведете ме до другия край, до оркестъра — точно така.

— Да не ви е гадже?

— Не. След минутка ще ви оставя, Йохан. Ако хукне след мен, бихте ли го спънали или нещо подобно?

— Както желаете.

— Благодаря ви.

— Мисля, че ви е съпруг.

— Нищо подобно — вече бяха близо до оркестъра.

Йохан я завъртя към края на дансинга.

— Или пък вие сте шпионка, а той е полицай, който се надява да ви залови, докато крадете военните тайни на нацистите.

— Нещо такова — рече тя весело и се изплъзна от ръцете му.

Слезе бързо от дансинга, заобиколи естрадата на оркестъра и навлезе сред дърветата. Тича по тревата, докато не се озова на друга пътека, после тръгна към един страничен изход. Озърна се назад, Петер го нямаше.

Излезе от парка и забърза към гарата от другата страна на улицата, точно срещу централната гара. Купи си билет за Кирстенслот. Беше развълнувана — отърва се от Петер.

Освен нея на перона стоеше само една хубава жена с небесносиня барета.