Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hornet Flight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
VaCo (2021)

Издание:

Автор: Кен Фолет

Заглавие: Полетът на стършела

Преводач: Боряна Даракчиева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Редактор: Ина Тодорова

ISBN: 978-619-193-023-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15380

  1. — Добавяне

Двадесет и четвърта глава

Насред Политигаарден, полицейското управление на Копенхаген, имаше просторен кръгъл вътрешен двор. Той бе обрамчен от аркада с класически двойни колони, които се издигаха на съвършено равни разстояния. За Петер Флеминг този дизайн символизираше реда и правилата, които позволяваха да се извади на бял свят човешката низост. Той често се чудеше дали това е било намерението на архитекта или просто е искал вътрешният двор да изглежда добре.

С Тилде Ясперсен стояха в галерията, облегнати на двойка колони, и пушеха. Тилде беше с блузка без ръкави, която разкриваше гладката кожа на ръцете й. От лактите надолу по тях имаше тънки руси косъмчета.

— Гестапо са приключили с Йенс Токсвиг — каза й Петер.

— И?

— Нищо. — Това го вбесяваше и той разкърши рамене, за да освободи напрежението. — Казал им е всичко, което знае, разбира се. Бил е в Нощна стража, предавал е информация на Паул Кирке и се е съгласил да подслони Арне Олуфсен. Казал също, че целият проект е организиран от годеницата на Арне, Хермия Маунт, която работи в МИ–6 в Англия.

— Интересно — но това не ни води доникъде.

— Точно така. За нещастие Йенс не знае кой се е промъкнал в базата на Санде и няма представа за филма, проявен от Харалд.

Тилде дръпна отново. Петер гледаше устата й. Тя като че ли целуваше цигарата. Вдиша, после издиша дима през ноздрите си.

— Арне се самоуби, за да защити някого — каза Тилде. — Предполагам, че филмът е в този човек.

— Или е още в брат му, или той го е предал на друг. Така или иначе трябва да говорим с него.

— А къде е той?

— В къщата на пастора на Санде, предполагам. Харалд няма друг дом. — Погледна си часовника. — Ще хвана влака след час.

— Защо не се обадиш по телефона?

— Не искам да му давам шанс да избяга.

Тилде изглеждаше притеснена.

— И какво ще кажеш на родителите му? Не мислиш ли, че ще обвинят теб за случилото се с Арне?

— Те не знаят, че съм бил с него, когато се застреля. Не знаят дори, че аз го арестувах.

— Предполагам — отвърна тя със съмнение.

— Както и да е, не ми пука какво си мислят — рече Петер нетърпеливо. — Генерал Браун побесня, когато му казах, че може би шпионите имат снимки на базата в Санде. Един Господ знае какво държат немците там, но явно е много секретно. А той обвинява мен. Ако филмът напусне Дания, не знам какво ще ми се случи.

— Но именно ти разкри шпионския пръстен!

— Почти ми се иска да не го бях правил. — Той хвърли цигарата и я стъпка с обувката си. — Искам да дойдеш на Санде с мен.

Сините й очи го погледнаха одобрително.

— Разбира се, щом имаш нужда от помощта ми.

— И искам да се запознаеш с родителите ми.

— Къде ще отседнеш?

— Знам един малък хотел в Морлунде, тих и чист, мисля, че ще ти хареса. — Баща му имаше хотел, разбира се, но той беше твърде близо до дома му. Ако Тилде останеше там, цялото население на Санде щеше да знае какво върши тя минута по минута.

Петер и Тилде не бяха разговаряли за случилото се в апартамента му, макар че оттогава изминаха шест дни. Той не знаеше какво да каже. Беше изпитал порив да прави секс с нея пред Инге, а Тилде явно нямаше нищо против, споделяше страстта му и като че ли разбираше нуждата му. След това тя изглеждаше притеснена и той я откара до дома й, като я целуна за лека нощ.

Това не се повтори. Вече беше доказал каквото имаше за доказване. На следващата нощ отиде в дома на Тилде, но синът й беше буден, искаше да пие вода и се оплакваше от кошмари, и Петер си тръгна рано. Сега мислеше за пътуването до Санде като за шанс да остане насаме с нея.

Но тя като че ли се колебаеше. Зададе му още един практически въпрос:

— Ами Инге?

— Ще наема болногледачи да се грижат за нея денонощно, както когато отидох до Борнхолм.

— Разбирам.

Тя се вгледа към двора, мислеше, а той се взираше в профила й: малкия нос, извитата уста, решителната брадичка. Спомни си поглъщащата тръпка да я притежава. Със сигурност не можеше да е забравила това.

— Не искаш ли да прекараме една нощ заедно?

Тя се обърна към него с усмивка.

— Разбира се, че искам. Най-добре да ида да си събера багажа.

* * *

На следващата сутрин Петер се събуди в хотел „Ойстерпорт“ в Морлунде. „Ойстерпорт“ беше уважаван хотел, но собственикът му, Ерланд Бертен, не беше женен за жената, която се наричаше госпожа Бертен. Ерланд имаше съпруга в Копенхаген, която не искаше да му даде развод. Никой в Морлунде не знаеше това, освен Петер Флеминг, а той го разбра по случайност, докато разследваше убийството на Якоб Бертен, който не беше роднина на хотелиера. Петер се погрижи Ерланд да научи, че е разбрал за истинската госпожа Бертен, но иначе запази тази информация за себе си, защото знаеше, че тайната му дава власт над Ерланд. Сега можеше да разчита на неговата дискретност. Каквото и да се случеше между него и Тилде в хотел „Ойстерпорт“, Ерланд нямаше да каже на никого.

Така или иначе те все пак не спаха заедно. Влакът закъсня и пристигна посред нощ, много след последния ферибот за Санде. Изморени и изнервени след вбесяващото пътуване, те се регистрираха в отделни единични стаи и поспаха няколко часа. Сега трябваше да се качат на първия ферибот сутринта.

Петер се облече бързо, после отиде да почука на вратата на Тилде. Тя тъкмо си слагаше сламена шапка и я нагласяше пред огледалото над камината. Той я целуна по бузата, не искаше да й разваля грима.

Тръгнаха към пристанището. Един местен полицай и германски войник поискаха личните им карти, когато се качиха на ферибота. Тази проверка беше нещо ново. Петер предположи, че е допълнителна мярка, наложена от немците заради интереса на шпионите към Санде. Но можеше да се окаже полезна и за него. Той показа полицейската си значка и ги накара да записват имената на всички посетители на острова през следващите няколко дни. Щеше да е интересно да разбере кой ще дойде на погребението на Арне.

* * *

От другата страна на канала ги чакаше файтон от хотела. Петер каза на кочияша да ги откара право в дома на пастора.

Слънцето се подаваше над хоризонта и сияеше в малките прозорчета на ниските къщи. През нощта беше валяло и по твърдата трева на пясъчните дюни блещукаха капки. Лек бриз къдреше повърхността на морето. Островът като че ли се беше пременил в най-новите си дрехи за посещението на Тилде.

— Какво красиво място — рече тя. Той беше доволен, че й харесва. Сочеше й забележителностите, докато пътуваха: хотелът, къщата на баща му — най-голямата на острова — и военната база, станала цел на шпионския пръстен.

Щом наближиха къщата на пастора, Петер забеляза, че вратата на малката църква е отворена и от нея се носеше звук на пиано.

— Сигурно е Харалд — каза той. Сам чу вълнението в гласа си. Нима щеше да е толкова лесно? Изкашля се и заговори с по-дълбок и по-спокоен глас: — Да проверим, какво ще кажеш?

Слязоха от каретата.

— Кога да се върна за вас, господин Флеминг? — попита кочияшът.

— Чакай тук, ако обичаш.

— Трябва да взема и други клиенти…

— Просто чакай!

Кочияшът измърмори нещо под нос.

— Ако не си тук, когато изляза, си уволнен — каза Петер. Човекът се намуси още повече, но не възрази.

Петер и Тилде влязоха в църквата. Пред пианото в дъното седеше висок човек. Беше с гръб към вратата, но Петер разпозна едрите плещи и голата глава. Това беше Бруно Олуфсен, бащата на Харалд.

Петер се смръщи от разочарование. Нямаше търпение за този арест. Трябваше обаче да внимава и да не действа прибързано.

Пасторът свиреше бавен химн в минорна гама. Петер се озърна към Тилде и видя, че тя изглежда тъжна.

— Не ставай глупава — прошепна той. — Старецът е твърд като желязо.

Химнът свърши и Олуфсен започна друг. Петер нямаше намерение да чака.

— Пасторе! — извика той силно.

Пасторът не спря да свири веднага, а довърши фразата, като позволи на музиката да изкънти още миг в църквата. Накрая се обърна.

— Младият Петер — каза той с безизразен глас.

Петер беше шокиран от вида на пастора, изглеждаше остарял. Лицето му бе набраздено от тревога, а сините му очи бяха изгубили ледения си блясък. Петер се съвзе от изненадата и каза:

— Търся Харалд.

— Не съм си помислил, че идваш да изкажеш съболезнованията си — отвърна хладно пасторът.

— Той тук ли е?

— Това официално разследване ли е?

— Защо питаш? Да не би Харалд да се е забъркал в нещо?

— Разбира се, че не.

— Радвам се да го чуя. Той в къщата ли е?

— Не. Не е на острова. Не знам къде е.

Петер погледна Тилде. Това беше разочарование — но от друга страна, бе знак, че Харалд е виновен. Иначе защо ще изчезва?

— И къде е според теб?

— Отиде си.

„Арогантен както винаги. Но този път на пастора нямаше да му се размине“, помисли си Петер с наслада.

— Големият ти син се самоуби, защото го заловиха като шпионин — каза той рязко.

Пасторът потрепна, сякаш го бяха зашлевили.

Петер чу как Тилде ахна до него и осъзна, че е шокирана от жестокостта му, но продължи:

— Малкият ти син вероятно е виновен в подобно престъпление. Не си в позиция да се надуваш и да се правиш на важен пред полицията.

Гордото лице на пастора изразяваше болка и уязвимост.

— Казах ти, че не знам къде е Харалд — каза той бавно. — Имаш ли други въпроси?

— Какво криеш?

Пасторът въздъхна.

— Ти си член на моето паство и ако дойдеш при мен за духовна подкрепа, няма да те отпратя. Но няма да говоря с теб по никакъв друг повод. Ти си арогантен и жесток и толкова безполезен, колкото може да бъде едно Божие създание. Махай ми се от очите.

— Не можеш да гониш хора от църквата — тя не е твоя собственост.

— Ако искаш да се молиш, добре си дошъл. Иначе се махай.

Петер се поколеба. Не искаше да се остави да го изхвърлят, но знаеше, че е победен. След малко хвана Тилде за ръка и я изведе навън.

— Казах ти, че е проклет.

Тя изглеждаше разстроена.

— Мисля, че човекът страда.

— Сигурно. Но дали каза истината?

— Явно Харалд се укрива. Което означава, че вероятно филмът е у него.

— Значи трябва да го намерим — Петер обмисляше разговора. — Чудя се дали баща му наистина не знае къде е.

— Пасторът лъгал ли е някога?

— Не, но може да е направил изключение, за да защити сина си.

Тилде махна с ръка.

— И без това няма да измъкнем нищо повече от него.

— Съгласен съм, но важното е, че сме на прав път. Нека опитаме с майката. Тя поне е от плът и кръв.

Тръгнаха към къщата. Петер насочи Тилде към задната врата. Почукаха и влязоха, без да чакат отговор, както беше обичайно на острова.

Лизбет Олуфсен седеше до кухненската маса и не правеше нищо. Петер никога не я беше виждал да бездейства: тя все готвеше или чистеше. Дори в църквата вършеше нещо, оправяше столовете, вадеше псалтири или ги събираше, пълнеше котела с торф, за да се стопли голямата зала през зимата. Сега седеше и се взираше в ръцете си. Те бяха напукани и разранени на места като на рибар.

— Госпожо Олуфсен?

Тя извърна лице към него. Очите й бяха зачервени, а бузите — изпити. След миг го позна и каза безизразно:

— Здравей, Петер.

Той реши да подходи по-внимателно с нея.

— Съжалявам за Арне.

Тя кимна леко.

— Това е Тилде, моя приятелка. Работим заедно.

— Радвам се да се запознаем.

Той седна до масата и кимна на Тилде да направи същото. Вероятно един прост, практически въпрос щеше да извади госпожа Олуфсен от унеса й.

— Кога е погребението?

Тя се замисли за миг и отвърна:

— Утре.

Така беше по-добре.

— Говорих с пастора — каза Петер. — Видяхме се в църквата.

— Сърцето му е разбито, но той не го показва пред никого.

— Разбирам. Сигурно и Харалд е ужасно разстроен.

Тя го погледна и бързо сведе очи към ръцете си. Погледът беше съвсем мимолетен, но Петер прочете страх и измама в него.

— Не сме говорили с Харалд — каза тя.

— Защо?

— Не знаем къде е.

Петер не можеше да разбере кога точно го лъже, но беше сигурен в намерението й да го заблуди. Това го ядоса — пасторът и съпругата му, които претендираха за морално превъзходство над останалите, криеха истината от полицията. Той повиши глас:

— Във ваш интерес е да ни сътрудничите!

Тилде сложи длан на ръката му, за да го спре, изглеждаше ядосана. Той й кимна да продължи.

— Госпожо Олуфсен — рече Тилде. — Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но Харалд вероятно е замесен в същата нелегална дейност като Арне.

Госпожа Олуфсен изглеждаше изплашена.

— Ако продължава така, когато го хванем, ще има много големи неприятности.

Старата жена завъртя глава, изглеждаше разстроена, но не каза нищо.

— Ако ни помогнете да го намерим, ще направите най-доброто за него.

— Не знам къде е — повтори тя, но не така твърдо.

Петер усети слабостта й. Изправи се, наведе се над кухненската маса и приближи лице към нейното.

— Видях как Арне умира — каза той безмилостно.

Очите на госпожа Олуфсен се разшириха от ужас.

— Видях как синът ти опря пистолета в гърлото си и натисна спусъка — продължи той.

— Петер, недей… — обади се Тилде.

Той не й обърна внимание.

— Видях как кръв и мозък плисват по стената зад него.

Госпожа Олуфсен изкрещя от ужас и мъка.

Петер доволно установи, че е на път да я пречупи, и се възползва от това.

— Големият ти син беше шпионин и престъпник и свърши като такъв. „Тоз, който вади меч, от меч умира“, нали така пише в Библията. Искаш ли същото да се случи и с другия ти син?

— Не — прошепна тя. — Не.

— Кажи ми къде е!

Кухненската врата се отвори рязко и пасторът нахлу в стаята.

— Ти, мерзавецо!

Петер се изправи, стреснат, но предизвикателен.

— Длъжен съм да разпитам…

— Махай се от къщата ми.

— Да вървим, Петер — обади се Тилде.

— Но аз искам да знам…

— Веднага! — изрева пасторът. — Махай се! — И тръгна да заобиколи масата.

Петер отстъпи. Знаеше, че не бива да позволява да му крещят. Той вършеше законна полицейска работа и имаше право да задава въпроси. Но внушителното присъствие на пастора го плашеше, въпреки че под сакото си имаше оръжие, и той усети как започва да отстъпва към вратата.

Тилде я отвори и излезе навън.

— Не съм свършил с вас двамата — рече Петер вяло и излезе заднешком.

Пасторът затръшна вратата в лицето му.

Петер се извърна и изсъска:

— Проклети лицемери. И двамата са такива.

Файтонът ги чакаше.

— Карай към къщата на баща ми — нареди Петер, щом се качиха.

По пътя се опита да прогони унизителната сцена от ума си и да се концентрира върху следващите си стъпки.

— Харалд все трябва да живее някъде.

— Очевидно — отвърна рязко Тилде и той предположи, че е разстроена от случилото се.

— Не е в училището и не е в дома си, няма никакви връзки, освен няколко братовчеди в Хамбург.

— Можем да разпространим негова снимка.

— Трудно ще намерим такава. Пасторът не обича снимки — били знак за суета. Не видя никакви снимки в кухнята, нали?

— Ами снимката от училището?

— Не е според традицията на Янсборг. Единствената снимка на Арне, която успях да открия, беше от армейското му досие. Съмнявам се, че има някъде снимка на Харалд.

— Е, какво ще правим сега?

— Според мен е при някой приятел, не мислиш ли?

— Сигурно.

Тя не го поглеждаше. Той въздъхна. Тилде беше в лошо настроение заради него. Е, така да бъде.

— Това ще е твоя работа — каза той началнически. — Ще се обадиш в Политигаарден. Изпрати Конрад в Янсборг Скуле. Да направи списък с адресите на момчетата от класа на Харалд. После да се обадят на всички, да задават въпроси, да разровят малко.

— Те сигурно са из цяла Дания. Ще ни отнеме месец да ги обиколим. С колко време разполагаме?

— С много малко. Не знам кога Харалд ще намери начин да изпрати филма в Лондон, но той е хитър малък негодник. Ако се наложи, използвайте местната полиция.

— Добре.

— Ако не е у приятел, сигурно се крие при друг член на шпионската мрежа. Ще останем за погребението, за да видим кой ще се появи. Ще проверим всеки опечален. Един от тях трябва да знае къде е Харалд.

Файтонът забави, щом наближи входа на дома на Аксел Флеминг.

— Имаш ли нещо против да се върна в хотела? — попита Тилде.

Родителите му ги очакваха за обяд, но той виждаше, че тя не е в настроение.

— Няма проблем — потупа кочияша по рамото. — Карай към пристана на ферибота.

Известно време пътуваха в мълчание. Когато наближиха пристанището, Петер попита:

— Какво ще правиш в хотела?

— Всъщност мисля, че трябва да се върна в Копенхаген.

Това го ядоса. Конете спряха до пристана и Петер попита:

— Какво ти става, по дяволите?

— Не ми хареса това, което се случи току-що.

— Трябваше да го направим!

— Не съм сигурна.

— Наш дълг е да накараме тези хора да кажат каквото знаят.

— Дългът не е всичко.

Тя беше казала същото и докато спореха за евреите.

— Това е просто игра на думи. Дългът е най-важен за нас. Не можем да правим изключения. Затова светът не е наред.

Фериботът беше на пристанището. Тилде слезе от файтона.

— Това е просто живот, Петер, нищо повече.

— Затова има престъпления! Не предпочиташ ли да живееш в свят, в който всички изпълняват дълга си? Просто си го представи! Порядъчни хора с изпънати униформи си вършат работата, без отлагане, без мързелуване, без половинчати мерки. Ако всички престъпления бъдат наказани и не се приемат никакви извинения, полицията ще има по-малко работа!

— Наистина ли това искаш?

— Да! И ако някога стана шеф на полицията, а нацистите още управляват страната, ще бъде точно така! Какво нередно има?

Тя кимна, но не отговори на въпроса му.

— Довиждане, Петер.

Той извика след нея:

— Е? Какво нередно има? — но тя се качи на ферибота, без да се обърне.