Кен Фолет
Полетът на стършела (17)

Шестнадесета глава

Арне Олуфсен се беше промъкнал между пръстите на Петер Флеминг.

Петер мислеше за това, докато вареше яйце за закуска на Инге. След като Арне се отърва от наблюдението на Борнхолм, Петер беше заявил презрително, че скоро ще го хванат отново. Тази му увереност се оказа крайно неуместна. Той вярваше, че Арне не е достатъчно хитър, за да се измъкне незабелязано от острова — и сгреши. Още не знаеше как се е върнал в Копенхаген, защото един униформен полицай го беше забелязал в центъра на града. Той започнал преследване, но Арне се измъкнал — и изчезна отново.

Явно някакъв вид шпионаж все още беше в ход и както шефът на Петер, Фредерик Юел, каза с леден сарказъм:

— Олуфсен очевидно изпълнява неуловими маневри.

Генерал Браун беше още по-груб.

— Убийството на Паул Кирке явно не успя да разбие шпионския пръстен — каза той. Повече не спомена за повишението на Петер в шеф на отдела. — Ще трябва да извикам Гестапо.

„Беше толкова нечестно“, мислеше си с яд Петер. Той беше разкрил тази шпионска мрежа, той беше намерил тайното съобщение в клина на самолета, беше арестувал механиците и нахлу в синагогата, арестува Ингемар Гамел, после отиде в авиошколата, уби Паул Кирке и разкри Арне Олуфсен. И все пак хора като Юел, които не бяха сторили нищо, омаловажаваха постиженията му и му пречеха да получи признанието, което заслужаваше.

Но той още не беше приключил.

— Мога да намеря Арне Олуфсен — каза Петер на генерал Браун предната нощ. Юел понечи да възрази, но Петер го прекъсна: — Дайте ми двадесет и четири часа. Ако не го арестувам до утре вечерта, извикайте Гестапо.

Браун се съгласи.

Арне не се беше върнал в казармите, нито пък бе отишъл при родителите си в Санде, така че явно се криеше при друг шпионин. Но всичките му приятели щяха да лъжат. Все пак имаше един човек, който вероятно познаваше повечето от шпионите — Карен Духвиц. Тя беше приятелката на Паул, а брат й учеше с братовчед му. Петер бе сигурен, че тя не е замесена, затова нямаше причини да лъже. Можеше да го заведе при Арне.

Това беше много несигурна следа, но не разполагаше с друга.

Смачка рохко свареното яйце с малко сол и масло и отнесе таблата в спалнята. Сложи Инге да седне и й даде лъжичка от кашата. Имаше чувството, че не й харесва особено. Вкуси го, хубаво беше, затова й даде още една лъжичка. Тя я изплю като бебе. Яйцето се стече по брадичката й и по деколтето на нощницата.

Петер я гледаше отчаяно. През последните две седмици вече на няколко пъти се цапаше така. Това беше нещо ново.

— Инге никога не би направила така — рече той.

Остави таблата и отиде до телефона. Набра номера на хотела в Санде и поиска да говори с баща си, който винаги започваше работа рано. Когато го свързаха, каза:

— Ти беше прав. Време е да изпратя Инге в дом.

* * *

Петер оглеждаше Кралския театър, увенчана с купол сграда от жълт камък, построена през деветнадесети век. На фасадата имаше колони, пиластри, капители, конзоли, венци, щитове, лири, маски, херувими, русалки и ангели. По покрива се виждаха урни, канделабри и четириноги създания с криле и човешки гърди.

— Малко е прекалено — рече той. — Дори за театър.

Тилде Ясперсен се засмя.

Седяха на верандата на хотел „Англетер“ и имаха добра гледка към „Конгенс Нюторв“, най-големия площад в Копенхаген. В театъра възпитаниците на балетното училище присъстваха на генералната репетиция на „Силфидите“, най-новата постановка. Петер и Тилде чакаха Карен Духвиц да излезе.

Тилде се преструваше, че чете днешния вестник. Заглавието на първа страница гласеше: „Ленинград в пламъци“. Дори нацистите бяха изненадани колко добре се развива руската кампания и определяха успеха си като „надхвърлящ всякакво въображение“.

Петер говореше, за да освободи напрежението. Засега планът му беше пълен провал. От сутринта наблюдаваха Карен, а тя просто беше отишла на училище. Все пак тревогите бяха ненужни и му пречеха, водеха до грешки, затова той опита да се отпусне.

— Мислиш ли, че архитектите нарочно правят театрите и оперите така страховити, за да попречат на обикновените хора да влязат в тях?

— Ти за обикновен човек ли се смяташ?

— Разбира се — входът беше заварден от две зелени статуи на седящи фигури, по-големи от естествен ръст. — Кои са тези двамата?

— Холберг и Йоленшлегер.

Имената му бяха познати. Това бяха двамата големи датски драматурзи.

— Не си падам много по театъра — твърде много речи. Предпочитам киното. Нещо, което да ме разсмее, Бъстър Кийтън или Лоуръл и Харди. Гледала ли си филма, в който тези двамата варосваха една стая и един друг влезе с дъска на рамо? — той се изкиска при спомена. — Едва не паднах на пода от смях.

Тя отново го погледна неразгадаемо.

— Изненадваш ме. Не бих предположила, че си любител на клоунадите.

— А за какъв ме смяташ?

— За любител на уестърни, където има стрелба и тържествува правосъдието.

— Да, права си. И тях харесвам. Ами ти? Харесваш ли театъра? Копенхагенци обичат културата на теория, но повечето от тях не са стъпвали в тази сграда.

— Обичам операта. А ти?

— Ами… мелодиите стават, но историите са глупави.

Тя се усмихна.

— Не бях го поглеждала от този ъгъл, но си прав. А балетът?

— Не виждам никакъв смисъл в него. А и костюмите са нелепи. Честно да ти кажа, мъжките клинове леко ме смущават.

Тя отново се засмя.

— О, Петер, толкова си забавен, но все пак те харесвам.

Не беше целил да е забавен, но прие комплимента с радост. Хвърли поглед към снимката в ръката си. Беше я взел от стаята на Паул Кирке. На нея той седеше на велосипед, а Карен се беше качила на рамката. И двамата бяха с къси панталони. Карен имаше прекрасни дълги крака. Изглеждаха много щастливи, изпълнени с енергия и радост, и за миг на Петер му дожаля за Паул. Наложи се да си припомни, че той беше избрал да стане шпионин и да се подиграва със закона.

Носеше снимката, за да разпознае Карен по-лесно. Тя беше привлекателна, с широка усмивка и огромна къдрава коса. Изглеждаше пълната противоположност на Тилде, която имаше дребни черти и кръгло лице. Някои мъже казваха, че Тилде била фригидна, защото отблъскваше авансите им — но Петер знаеше по-добре.

Не бяха говорили за фиаското в хотела в Борнхолм. Той беше твърде смутен, за да повдигне въпроса. Не възнамеряваше да се извинява — това щеше да е още едно унижение. Но в главата му се заформяше план, който бе така драматичен, че предпочиташе да мисли за него съвсем смътно.

— Ето я — каза Тилде.

Петер погледна през площада и видя, че от театъра излиза група младежи. Веднага разпозна Карен. Тя носеше дръзко килната настрани сламена шапка и зеленикавожълта лятна рокля с клоширана пола, която танцуваше изкусително около коленете й. Черно-бялата фотография не показваше белотата на кожата й и пламтящата червена коса, нито пък бе запечатала излъчването й, което беше очевидно за Петер дори от такова разстояние. Карен изглеждаше така, сякаш излизаше на сцената, а не вървеше по стълбите пред театъра.

Тя прекоси площада и зави към главната улица „Стьоргет“.

Петер и Тилде се изправиха.

— Преди да тръгнем — започна той.

— Какво?

— Би ли дошла в апартамента ми тази вечер?

— По някаква специална причина?

— Да, но предпочитам да не обяснявам.

— Добре.

— Благодаря — не каза нищо повече и забърза след Карен. Тилде го последва на известно разстояние, за всеки случай.

„Стьоргет“ беше тясна, изпълнена с минувачи и автобуси улица, често блокирана от неправилно паркирани коли. Петер беше сигурен, че ако удвоят глобите, проблемът ще се реши. Не изпускаше от поглед сламената шапка на Карен. Молеше се да не си отива у дома.

В края на улицата се издигаше сградата на кметството. Там групата ученици се раздели. Карен продължи с едно от момичетата, като разговаряха оживено. Петер се приближи. Двете подминаха парка „Тиволи“ и спряха, сякаш да се разделят, но не спираха да говорят. Изглеждаха толкова хубави и безгрижни под лъчите на следобедното слънце. Той се зачуди още колко време ще стоят така, след като бяха прекарали заедно целия ден.

Най-сетне приятелката на Карен тръгна към централната гара, а Карен — в обратната посока. Надеждите на Петер нараснаха. Може би тя имаше среща с някого от шпионския кръг? Проследи я, но за негово изумление тя наближи Вестерпорт, железопътната гара, от която можеше да хване влака за родния си дом в Кирстенслот.

Това не беше добре. Оставаха му само няколко часа, а Карен явно нямаше да го заведе до човек от шпионската мрежа. Налагаше се да ускори нещата.

Настигна я на входа на гарата.

— Извинете — рече той. — Трябва да поговорим.

Тя го изгледа безстрастно и продължи да върви.

— Какво има? — попита с хладна любезност.

— Може ли да поговорим за минутка?

Тя влезе в гарата и тръгна по стълбите към перона.

— Нали говорим.

Той се престори на изнервен.

— Поемам огромен риск само като говоря с вас.

Това свърши работа. Тя спря на перона и се огледа неспокойно.

— Какво има?

Имаше прекрасни очи: поразително ясно зелени.

— Става дума за Арне Олуфсен — зърна страх в зелените очи и остана доволен. Инстинктът не го беше подвел. Тя знаеше нещо.

— Какво за него? — успяваше да говори тихо и спокойно.

— Не е ли ваш приятел?

— Не. Само сме се срещали — преди излизах с негов приятел, но не го познавам. Защо питате мен?

— Знаете ли къде е?

— Не.

Тя отговори твърдо и изглежда казваше истината.

Но той не беше готов да се откаже.

— Може ли да му предадете едно съобщение?

Карен се поколеба и сърцето му подскочи от надежда. Предположи, че се чуди дали да го излъже.

— Може би — отвърна след малко. — Не съм сигурна. Какво съобщение?

— Аз съм от полицията.

Тя отстъпи изплашено назад.

— Спокойно, на ваша страна съм — очевидно Карен не знаеше дали да му вярва. — Нямам нищо общо с тайната полиция, аз се занимавам с пътни инциденти. Но нашият отдел е до техния и понякога чувам какво става.

— И какво сте чули?

— Арне е в голяма опасност. Отделът по безопасност знае къде се крие.

— Господи.

Петер забеляза, че тя не го попита какъв е този отдел по безопасност, нито в какво престъпление подозират Арне, не изглеждаше изненадана и от факта, че той се крие. „Следователно знае какво е сторил“, заключи Петер победоносно.

Въз основа на това можеше да я арестува и разпита, но той имаше по-добър план. Вложи малко драматична неотложност в гласа си:

— Ще го арестуват тази нощ.

— О, не!

— Ако знаете как да се свържете с него, за бога, опитайте да го предупредите до час.

— Не мисля…

— Не мога да рискувам да ме видят с вас. Трябва да вървя. Съжалявам. Направете всичко по силите си — той се обърна и бързо се отдалечи.

На върха на стълбите се размина с Тилде, която се преструваше, че чете разписанието. Тя не го погледна, но той знаеше, че го е видяла и ще последва Карен.

От другата страна на улицата един мъж с кожена престилка разтоварваше каси с бира от кола, теглена от два големи коня. Петер се скри зад колата. Свали меката си шапка, пъхна я под сакото си и си сложи фуражка. От опит знаеше, че това води до забележителна промяна във външния му вид. Тя не би издържала на внимателно вглеждане, но за случаен поглед вършеше работа.

Наполовина скрит зад колата, Петер наблюдаваше входа на гарата. След малко Карен излезе оттам.

Тилде беше на няколко крачки след нея.

Петер последва Тилде. Завиха зад ъгъла и тръгнаха по улицата, която минаваше между „Тиволи“ и централната гара. На следващата пресечка Карен зави към централната поща, голяма класическа сграда от червени тухли и сив камък. Тилде я последва.

„Карен щеше да се обади по телефона“, помисли си Петер и изтича през входа за служители. Показа полицейската си значка на първия човек, когото срещна, една млада жена, и каза:

— Доведете ми началника, бързо.

След секунди се появи леко прегърбен мъж с износен черен костюм.

— Как да ви помогна?

— Една млада жена с жълта рокля току-що влезе в главната зала — каза Петер. — Не искам да ме види, но трябва да знам какво прави.

Управителят се развълнува. Вероятно това беше най-интересното нещо, случвало се някога в пощата.

— Господи — рече той. — Най-добре елате с мен.

Мъжът забърза по коридора и отвори една врата. Петер видя гише с редица столове пред малки прозорчета. Управителят влезе в помещението и каза:

— Мисля, че я видях. С къдрава червена коса и сламена шапка?

— Точно така.

— Не бих предположил, че е престъпничка.

— Какво прави сега?

— Търси в телефонния указател. Изумително, как може така красива…

— Ако се обади на някого, трябва да слушам.

Управителят се поколеба.

Петер нямаше право да слуша частни телефонни разговори, без да има съдебна заповед — но се надяваше, че управителят не знае това.

— Много е важно — настоя той.

— Не знам дали мога…

— Не се притеснявайте, аз поемам отговорността.

— Тя остави телефонния указател.

Петер нямаше да позволи Карен да се обади на Арне, без той да чуе разговора. Ако трябваше, щеше да извади оръжие и да заплаши този заспал пощенски служител.

— Настоявам.

— Но тук имаме правила.

— Въпреки това…

— О! — възкликна управителят. — Тя остави указателя, но не идва на гишето. — Лицето му се проясни от облекчение. — Тръгва си!

Петер изруга от яд и хукна към изхода.

Открехна вратата, надникна навън и видя, че Карен пресича улицата. Изчака Тилде да се появи след нея и тръгна след тях.

Беше разочарован, но не и победен. Карен знаеше името на човек, който можеше да се свърже с Арне. Именно това име беше търсила в телефонния указател. Защо, за бога, не му се беше обадила? Вероятно се страхуваше — и с основание — че разговорът може да бъде подслушан от полицията или от немските служители по сигурността, които се занимаваха с рутинните проверки.

Все пак, ако не беше търсила телефонния номер, значи бе търсила адреса на този човек. И сега, ако Петер извадеше късмет, тя вървеше право натам.

Той остави Карен да се изгуби от поглед, но не изпускаше Тилде.

Да вървиш след Тилде винаги беше удоволствие. Сега имаше идеалното извинение да зяпа закръгления й задник. Дали знаеше, че се е втренчил в нея? Дали нарочно люлееше така бедра? Нямаше представа. Кой може да каже какво става в главата на една жена?

Прекосиха моста към малкия остров Кристиансборг и поеха по крайбрежната, като пристанището остана вдясно, а старите сгради на правителството — вляво. Сгреният от слънцето въздух над града тук бе освежен от соления бриз от Балтийско море. В широкия канал се виждаха товарни кораби, рибарски лодки, фериботи и датски и немски военни съдове. Двама млади моряци тръгнаха след Тилде и весело се опитваха да я свалят, но тя им каза нещо рязко и те веднага се ометоха.

Карен стигна до двореца Амалиенборг, после свърна към вътрешността. Петер вървеше след Тилде и прекоси широкия площад, формиран от четири имения стил рококо, в които живееше кралското семейство. Оттук се отправиха към Нюбодер, квартал от малки къщички, построени навремето като жилища за моряци.

Поеха по улица „Санкт Пол Гаде“. Петер виждаше Карен в далечината, тя се взираше в редица жълти къщи с червени покриви и явно търсеше конкретен номер. Обзе го силно вълнение, приближаваше се до плячката.

Карен спря и огледа улицата в двете посоки, сякаш проверяваше дали я наблюдават. Беше твърде късно за това, разбира се, но тя бе аматьор. Така или иначе не забеляза Тилде, а Петер беше твърде далече, за да го разпознае.

Карен почука на една врата.

Петер настигна Тилде точно когато вратата се отвори. Не успя да види кой е вътре. Карен каза нещо, влезе и вратата се затвори след нея. Номерът на къщата беше петдесет и три.

— Мислиш ли, че Арне е там? — попита Тилде.

— Или той, или някой, който знае къде е.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме — той огледа улицата. На отсрещния ъгъл имаше магазин. — Ето там. — Прекосиха платното и застанаха пред витрината. Петер запали цигара.

— В магазина сигурно има телефон — каза Тилде. — Да се обадим ли в управлението? Може да се наложи да влезем, а не знаем колко шпиони се крият вътре.

Петер обмисли вероятността да извика подкрепление.

— Не още. Не сме сигурни какво става. Нека изчакаме развоя на събитията.

Тилде кимна, свали небесносинята си барета и покри главата си с невзрачен шал. Петер я гледаше как прибира светлите си къдрици под шала. Щеше да изглежда различно, когато Карен излезе от къщата, и тя едва ли щеше да я забележи.

Тилде взе цигарата от пръстите му, пъхна я в устата си, дръпна и му я върна. Това беше интимен жест и той се почувства така, сякаш го беше целунала. Усети, че се изчервява, и извърна очи към номер петдесет и три.

Вратата се отвори и Карен излезе.

— Виж — каза той и Тилде проследи погледа му.

Вратата се затвори след момичето и то тръгна само по улицата.

— По дяволите! — възкликна Петер.

— Какво ще правим сега? — попита Тилде.

Петер мислеше трескаво. Ако Арне беше в малката жълта къща, то той трябваше да извика подкрепление, за да нахлуят вътре и да го арестуват заедно с евентуалните му съмишленици. От друга страна, Арне можеше да е някъде другаде и Карен да се е запътила натам — тогава Петер трябваше да я проследи.

Или пък тя беше сбъркала в предположенията си, беше се отказала и се отправяше към дома.

Той взе решение.

— Ще се разделим. Ти ще следиш Карен, аз ще се обадя в управлението и ще нахлуя в къщата.

— Добре — отвърна Тилде и забърза след Карен.

Петер влезе в магазина. Това беше бакалия — продаваха зеленчуци, хляб и продукти от първа необходимост като сапун и кибрит. По лавиците имаше консерви, а подът беше отрупан с чували с разпалки и картофи. Магазинът изглеждаше мръсен, но явно просперираше. Петер показа полицейската си значка на една сивокоса жена с лекьосана престилка.

— Имате ли телефон?

— Ще трябва да си платите?

Той зарови в джоба си за дребни и попита нетърпеливо:

— Къде е?

Тя килна глава към една завеса в дъното.

— Оттам.

Петер хвърли няколко монети на щанда и се обади по телефона в Политигаарден, свърза се с Конрад.

— Мисля, че открихме скривалището на Арне. „Санкт Пол Гаде“ номер петдесет и три. Вземи Дреслер и Елегард и елате с кола възможно най-скоро.

— Тръгваме веднага — отвърна Конрад.

Петер затвори и излезе забързано. Беше изгубил в магазина по-малко от минута. Ако през това време някой беше излязъл от къщата, щеше да е още на улицата. Той я огледа внимателно в двете посоки. Видя старец с риза без яка да разхожда куцукащо от артрит куче, и двамата вървяха болезнено бавно. Едно силно пони теглеше открита кола, в която беше натоварен диван с дупки по кожената тапицерия. На платното група момчета играеха футбол със стара и напълно оплешивяла от употреба тенис топка. От Арне нямаше и следа. Петер прекоси улицата.

Позволи си миг на задоволство, като си представи как ще арестува големия син на семейство Олуфсен. Какво отмъщение щеше да е това за унижението на Аксел Флеминг преди толкова години. И то веднага след изключването на малкия им син от училище и разобличаването на Арне като шпионин. Това със сигурност щеше да сложи край на хегемонията на пастор Олуфсен. Как щеше да съди и поучава, когато собствените му синове бяха прегрешили? Трябваше да се оттегли.

А бащата на Петер щеше да е доволен.

Вратата на номер петдесет и три се отвори. Петер посегна под сакото си и хвана дръжката на пистолета в кобура, защото Арне излезе от къщата.

Петер беше във възторг. Арне бе избръснал мустака си и криеше черната си коса под работническо кепе, но Петер го знаеше цял живот и го разпозна веднага.

След миг триумфът отстъпи пред предпазливостта. Често се случваха неприятности, когато сам полицай се опитваше да извърши арест. Възможността за бягство изглеждаше изкушаваща за заподозрения, когато беше изправен пред един полицай. А когато детективът е цивилен и лишен от авторитета на униформата, положението се влошаваше. Ако имаше схватка, минувачите нямаше как да разберат, че единият е полицай, и можеше дори да се намесят в защита на погрешната страна.

Петер и Арне се бяха били и преди, преди дванадесет години, когато стана разривът между семействата им. Петер беше по-едър, но Арне бе по-силен и в по-добра форма, защото спортуваше. Така че финалът не беше еднозначен. Размениха си няколко удара и ги разтърваха. Днес Петер имаше оръжие. Вероятно Арне също.

Арне затръшна вратата на къщата и пое по улицата право срещу Петер.

Когато се приближиха един към друг, Арне избягваше погледа му и вървеше от вътрешната страна на тротоара, близо до къщата, с маниера на беглец. Петер крачеше в края на тротоара и крадешком наблюдаваше лицето му.

Когато ги деляха само десетина метра, Арне вдигна очи за миг и Петер срещна погледа му, като внимателно следеше изражението му. Видя смръщване от объркване, после разпознаването, изненадата, страха и паниката.

Арне спря като вкаменен.

— Арестуван си — каза Петер.

Арне успя да се съвземе донякъде и на лицето му просветна познатата безгрижна усмивка.

— Пит Сладкишчето — изрече той детския му прякор.

Петер видя, че Арне е готов да бяга, и извади пистолета си.

— Легни по лице на земята с ръце зад гърба.

Арне изглеждаше по-скоро притеснен, отколкото изплашен. В миг на просветление Петер осъзна, че не го плаши оръжието му, а нещо друго.

— Готов ли си да ме застреляш? — попита Арне предизвикателно.

— Ако се наложи — отвърна Петер. Вдигна заплашително пистолета, но всъщност отчаяно се надяваше да залови Арне жив. Смъртта на Паул Кирке беше довела разследването до задънена улица. Искаше да разпита Арне, не да го убива.

Арне се усмихна загадъчно, обърна се и побягна.

Петер вдигна оръжието и се прицели в краката му, но знаеше, че с пистолет не може да очаква голяма точност и имаше вероятност да го рани в друга част на тялото или да пропусне. Арне обаче бързо се отдалечаваше и шансовете на Петер да го спре намаляваха.

Дръпна спусъка.

Арне продължи да тича.

Петер стреля отново, няколко пъти. След четвъртия изстрел Арне като че ли се препъна. Петер стреля пак, Арне се стовари тежко на земята и се просна по гръб.

— Господи, не и отново — изпъшка Петер.

Хукна наред, като все така го държеше на мушка, и клекна до него.

Арне лежеше неподвижно. Отвори очи. Лицето му беше пребледняло от болка.

— Глупаво прасе, трябваше да ме убиеш.

* * *

Тази вечер Тилде дойде в апартамента на Петер. Беше с розова блуза с бродирани цветя по маншетите. Петер установи, че розовото й отива. Подчертаваше женствеността й. Времето беше топло и тя като че ли нямаше нищо под блузката.

Покани я в дневната. Залязващото слънце озаряваше стаята със странно сияние и контурите на мебелите и картините по стените сякаш потрепваха. Инге седеше в кресло до камината и се взираше безизразно в стаята, както винаги.

Петер придърпа Тилде към себе си и я целуна. Тя се скова за миг изненадана, а после отвърна на целувката му. Той погали раменете и бедрата й.

Тя се отдръпна и го погледна в лицето. Той видя желанието в очите й, но беше притеснена. Озърна се към Инге.

— Редно ли е?

Той докосна косата й.

— Тихо.

Целуна я отново, жадно. Разгорещяваха се все повече. Без да прекъсва целувката, той разкопча блузата й и разголи меките й гърди. Погали топлата й кожа.

Тя отново се отдръпна, дишаше тежко. Гърдите й се надигаха, сякаш се задъхваше.

— Ами тя? Ами Инге?

Петер погледна жена си. Тя се взираше в тях с празни очи, без да покаже никаква емоция, както винаги.

— Там няма никого — каза той на Тилде. — Абсолютно никого.

Тилде се вгледа в очите му. На лицето й бе изписано състрадание и разбиране, смесени с любопитство и желание.

— Добре. Добре.

Той сведе глава към голите й гърди.