Кен Фолет
Полетът на стършела (21)

Двадесета глава

Арне Олуфсен оказа изненадваща съпротива.

Петер Флеминг го разпитва цял ден в ареста и отново на следващия, но той се преструваше на невинен и не разкри никакви тайни. Петер беше разочарован. Очакваше фриволният Арне да се пречупи лесно като чаша за шампанско.

Не извади късмет и с Йенс Токсвиг.

Замисли се дали да не арестува Карен Духвиц, но беше сигурен, че тя е съвсем странична в този случай. Освен това му беше по-полезна на свобода. Вече го беше отвела при двама шпиони.

Арне беше главният му заподозрян. Всичко водеше към него: познаваше Паул Кирке, познаваше добре и Санде, имаше английска годеница, беше ходил до Борнхолм, който бе съвсем близо до Швеция, и се беше измъкнал от преследвачите си.

С ареста на Арне и Йенс Петер си върна благоволението на генерал Браун. Но сега Браун искаше да научи повече: как работи шпионският обръч, кой още участва в него, как се свързват с Англия. Петер беше арестувал общо шестима шпиони, но нито един от тях не проговори. Случаят нямаше да се разреши, докато не пречупеха някого и не разкриеха всичко. Петер трябваше да пречупи Арне.

Планира третия разпит много внимателно.

В четири часа в неделя сутрин нахлу в килията на Арне с двама униформени полицаи. Събудиха го, като светнаха с фенерче в очите му и крещяха, а после го извлякоха от леглото и го подкараха по коридора към стаята за разпит.

Петер седна на единствения стол вътре, зад евтина маса, и запали цигара. Арне изглеждаше блед и изплашен в затворническите дрехи. Левият му крак беше превързан и шиниран до средата на бедрото, но все пак можеше да стои прав — двата куршума на Петер бяха пронизали мускули, но не и кости.

— Приятелят ти Паул Кирке беше шпионин — каза Петер.

— Не знаех — отвърна Арне.

— Защо отиде в Борнхолм?

— За малка ваканция.

— Защо един невинен човек във ваканция ще избягва полицейско наблюдение?

— Не би ми харесало да ме следят някакви любопитни ченгета — Арне се оказа по-голям куражлия от очакваното, въпреки ранния час и грубото събуждане. — Но аз всъщност не ги забелязах. Ако ги бях забелязал, щях да се отърва от тях, както ти каза, но не го направих нарочно. Вероятно твоите хора просто не си разбират от работата.

— Глупости. Нарочно се отърва от опашката. Знам го, защото участвах в наблюдението.

Арне сви рамене.

— Това не ме изненадва, Петер. И като дете не беше голям умник. Нали сме учили заедно, не помниш ли? Всъщност бяхме най-добри приятели.

— Докато не те изпратиха в Янсборг, където те научиха да не уважаваш закона.

— Не. Бяхме приятели, докато семействата ни не се скараха.

— Заради злобата на баща ти.

— Аз пък си мислех, че е заради данъчната измама на твоя баща.

Нещата не вървяха според плана на Петер и той промени посоката.

— С кого се срещна на Борнхолм?

— С никого.

— Мота се там с дни и не си говорил с никого?

— Свалих едно момиче.

Арне не беше споменал това при предишните разпити. Петер беше сигурен, че лъже. Може би щеше да успее да го разобличи.

— Как се казва?

— Аника?

— Фамилия.

— Не попитах.

— Когато се върна в Копенхаген, ти се скри.

— Да съм се крил? Отседнах при приятел.

— Иенс Токсвиг — още един шпионин.

— Не ми е споделял такова нещо — и добави саркастично — Много са потайни тези шпиони.

Петер беше смаян, че след толкова време в килията Арне не показва слабост. Придържаше се към историята си, която не беше много вероятна, но все пак — възможна. Вече се страхуваше, че Арне никога няма да проговори. Каза си, че това е просто предварителна схватка, и продължи:

— Значи си нямал представа, че полицията те търси?

— Не.

— Дори когато един полицай те е преследвал из парка „Тиволи“?

— Трябва да ме бъркате с друг. Никога не ме е преследвал полицай.

Петер позволи на гласа си да прозвучи саркастично.

— И случайно не си видял нито едно от хилядите обявления с твоята физиономия, разлепени из целия град?

— Трябва да съм ги пропуснал.

— Тогава защо промени външния си вид?

— Как ще съм променял външния си вид?

— Избръсна си мустаците.

— Един човек ми каза, че приличам на Хитлер.

— Кой?

— Онова момиче от Борнхолм, Ане.

— Нали беше Аника?

— Викам й Ане за по-кратко.

Тилде Ясперсен влезе с една табла. От миризмата на препечени филийки устата на Петер се напълни със слюнка. Беше сигурен, че същото се случва и с Арне. Тилде наля чай. Усмихна се на Арне и каза:

— Вие ще искате ли?

Той кимна.

— Не — заповяда Петер.

Тилде сви рамене.

Всичко това беше постановка. Тилде се преструваше на мила с надеждата Арне да я хареса. Тя донесе още един стол и седна да си изпие чая. Петер хапна малко препечена филийка с масло, не бързаше. Арне стоеше и ги гледаше.

Щом приключи с яденето, Петер продължи разпита:

— В кабинета на Паул Кирке намерих скица на военна инсталация на остров Санде.

— Шокиран съм — отвърна Арне.

— Ако не беше убит, той щеше да изпрати тези скици на британците.

— Сигурно щеше да даде съвсем невинно обяснение за тях, ако не беше прострелян от някакъв кръвожаден идиот.

— Ти ли направи скиците?

— Абсолютно не.

— Роден си на Санде. Баща ти е пастор в тамошната църква.

— И ти си роден там. Баща ти има хотел, където нацисти в отпуск се наливат с аквавит.

Петер не обърна внимание на това.

— Когато те срещнах на „Санкт Пол Гаде“, ти избяга. Защо?

— Ти държеше пистолет. Иначе щях да ти разбия грозната глава, както направих зад пощата преди дванадесет години.

— Аз те повалих на земята зад пощата.

— Но аз се изправих — Арне се обърна усмихнат към Тилде. — Нашите семейства размахват томахавките от години. Всъщност това е истинската причина за моя арест.

Петер отново не реагира, а продължи с разпита:

— Преди четири нощи в базата е вдигната тревога. Нещо е разлаяло кучетата. Пазачите видели човек да тича през дюните по посока на църквата на баща ти — наблюдаваше лицето на Арне. Засега не изглеждаше изненадан. — Ти ли си тичал през дюните?

— Не.

Петер усети, че Арне казва истината.

— Претърсили са дома на родителите ти — видя проблясък на страх в очите му: не знаеше за това. — Пазачите са търсили непознат. Намерили някакъв младеж да спи в стаята си, но пасторът казал, че това е синът му. Ти ли си бил?

— Не. Не съм се прибирал от Петдесетница.

Петер отново усети, че му казва истината.

— Преди две нощи брат ти Харалд се е върнал в Янсборг Скуле.

— Откъдето го изключиха заради твоята злоба.

— Изключиха го, защото опозори училището!

— Като е надраскал една шега на стена? — Арне отново се обърна към Тилде. — Полицейският суперинтендант е решил да пусне брат ми без обвинения, но Петер отишъл в училището и настоял да го изключат. Виждате ли колко много мрази семейството ми?

— Той е проникнал с взлом в лабораторията по химия и е използвал тъмната стаичка, за да прояви някакъв филм.

Очите на Арне видимо се разшириха. Явно и това беше новина за него. Най-сетне беше разтърсен.

— За щастие е бил разкрит от друго момче. Научих това от баща му, който по една случайност е лоялен гражданин и вярва в закона и реда.

— Нацист?

— Това твоят филм ли е бил, Арне?

— Не.

— Директорът казва, че на него имало снимки на голи жени, и твърди, че го е конфискувал и изгорил. Лъже, нали?

— Нямам представа.

— Според мен това са били снимки на военната инсталация в Санде.

— Така ли?

— Твоите снимки, нали?

— Не.

Петер усети, че най-сетне започва да притиска Арне, и се възползва от преимуществото си.

— На следващата сутрин един млад мъж позвънил в дома на Йенс Токсвиг. Отворил му полицай — сержант на средна възраст, не е от гениите в полицията. Момчето се престорило, че е объркало адреса, търсело някакъв лекар, и нашият човек бил достатъчно тъп да му повярва. Този младеж е бил брат ти, нали?

— Абсолютно съм сигурен, че не е бил той — каза Арне, но изглеждаше изплашен.

— Харалд ти е носел проявения филм.

— Не.

— Тази вечер една жена от Борнхолм, която се представила като Хилде, се е обадила по телефона в къщата на Йенс Токсвиг. Не каза ли, че си свалил там някаква Хилде?

— Не, Ане.

— Коя е Хилде?

— Не съм чувал за нея.

— Вероятно името е измислено. Дали не е била твоята годеница Хермия Маунт?

— Тя е в Англия.

— Виж, тук бъркаш. Говорих с шведската имиграционна служба — много трудно ги накара да му сътрудничат, но накрая получи желаната информация. — Хермия Маунт е отлетяла за Стокхолм преди десет дни и още не се е върнала.

Арне се престори на изненадан; не беше особено убедителен.

— Не знам нищо за това — каза той, но твърде меко. — Нямам вести от нея повече от година.

Ако това беше вярно, щеше да е изумен и шокиран да научи, че тя е била в Швеция и вероятно в Дания. Определено лъжеше.

— Същата нощ — не вчера, онзи ден — един млад мъж, наричан Ученика, отишъл в джаз клуб на пристанището, срещнал се с дребен престъпник на име Лутер Грегор и го помолил да му помогне да избяга в Швеция.

Арне изглеждаше ужасѐн.

— Бил е Харалд, нали?

Арне не каза нищо.

Петер се облегна в стола. Арне вече беше силно разстроен, но външно не сваляше гарда. Имаше обяснения за всяко обвинение. И дори по-лошо, хитро извърташе нещата към личната вражда между тях и твърдеше, че е арестуван просто от злоба. Фредерик Юел беше достатъчно тъп, за да се върже на това. Петер се притесни.

Тилде наля чай в една чаша и я даде на Арне, без да пита Петер. Той не каза нищо: и това беше част от предварително уговорения сценарий. Арне взе чашата с трепереща ръка и отпи жадно.

Тилде заговори внимателно:

— Арне, затънал си много дълбоко. Вече не става дума просто за теб. Въвлякъл си родителите си, годеницата си, дори малкия си брат. Харалд е в голяма беда. Ако продължи, ще го обесят като шпионин — и вината ще е твоя.

Арне държеше чашата с две ръце и не каза нищо, изглеждаше смаян и изплашен. Петер реши, че може би ще отстъпи.

— Нека се договорим — продължи Тилде. — Кажи ни всичко и с Харалд ще избегнете смъртното наказание. Не е нужно да разчиташ само на моята дума — генерал Браун ще дойде след няколко минути и ще ти гарантира, че ще живееш. Но първо трябва да ни кажеш къде е Харалд. Ако не го направиш, ще умреш, брат ти — също.

Съмнение и страх прекосиха лицето на Арне. Настъпи дълга тишина. Накрая той като че ли взе решение. Протегна ръка и остави чашата на таблата. Погледна Тилде, после се втренчи в Петер и каза тихо:

— Да се продъните в ада дано.

Петер скочи вбесен и изкрещя:

— Ти ще се продъниш в ада! — изрита стола. — Не разбираш ли какво става?

Тилде се изправи и излезе тихо от стаята.

— Ако не говориш с нас, ще те предадат на Гестапо — продължи гневно Петер. — Те няма да те поят с чай и няма да задават любезни въпроси. Ще ти изтръгнат ноктите, ще палят кибритени клечки под стъпалата ти. Ще набучат електроди по устните ти и ще те заливат със студена вода, за да е още по-мъчителен електрошокът. Ще те съблекат и ще те бият с чук. Ще ти размажат глезените и капачките на коленете, за да те осакатят завинаги, и ще продължат да те бият, като те поддържат жив, в съзнание и крещящ от болка. Ще се молиш, ще ги умоляваш да те оставят да умреш, но няма да го направят — не и докато не проговориш. А ти ще проговориш. Набий си го в главата. Накрая всички проговарят.

Пребледнял, Арне каза тихо:

— Знам.

Петер беше смаян от спокойствието и примирението, които съзря зад страха му. Какво означаваха те?

Вратата се отвори и в стаята влезе генерал Браун. Вече беше шест часът и Петер очакваше появата му: тя беше част от сценария. Браун бе истинско олицетворение на хладната ефикасност с изпънатата униформа и кобура с оръжието. Както винаги, увредените му дробове превръщаха гласа му в шепот:

— Това ли е човекът, когото ще изпратим в Германия?

Арне се задейства бързо въпреки раните си.

Петер гледаше към Браун и видя единствено неясно движение, когато Арне посегна към таблата с чая. Тежкият керамичен чайник излетя във въздуха и се стовари върху главата на Петер, като разля чай по лицето му. Докато бършеше течността от очите си, той видя, че Арне се спуска към Браун. Движеше се тромаво заради ранения крак, но успя да събори генерала. Петер веднага скочи на крака, но се оказа твърде бавен. Само за секунда, докато Браун дишаше тежко на пода, Арне разкопча кобура му и измъкна оръжието.

Стисна го с две ръце и го насочи към Петер.

Петер се скова. Пистолетът беше деветмилиметров люгер. Имаше девет патрона в магазина — но дали беше зареден, или Браун го носеше само за респект?

Арне остана седнал и се примъкна назад към стената.

Вратата още зееше отворена и Тилде влезе.

— Ама какво…?

— Не мърдай! — изрева Арне.

Петер трескаво се питаше доколко Арне е наясно с оръжията. Беше офицер, да, но сигурно пилотите нямаха голям опит в стрелбата.

И сякаш за да отговори на въпроса му, Арне свали демонстративно предпазителя от лявата страна на пистолета.

Зад Тилде се появиха двамата униформени полицаи, които бяха довели Арне от килията. Никой от тях нямаше пистолет. Не носеха оръжие в ареста. Това беше строго правило, което трябваше да предотврати именно такива ситуации. Но Браун явно не се смяташе подвластен на правилата и никой не бе посмял да поиска от него да предаде оръжието си.

Сега всички бяха беззащитни пред Арне.

— Няма да се измъкнеш, знаеш го — каза Петер. — Това е най-голямото полицейско управление в Дания. Нас може да ни застреляш, но отвън е пълно с въоръжени полицаи. Няма да минеш през тях.

— Зная — отвърна Арне.

В примирението му отново се долавяше зловеща нотка.

— Ще застреляш ли толкова много невинни датски полицаи? — намеси се Тилде.

— Не, няма.

И тогава всичко започна да се изяснява. Петер си спомни думите на Арне, когато го простреля: „Глупаво прасе, трябваше да ме убиеш“. Това пасваше напълно на фатализма, който показваше, откакто го арестуваха. Той се страхуваше, че може да предаде приятелите си — дори брат си.

Внезапно Петер разбра какво ще се случи. Арне беше осъзнал, че единственият начин да е в безопасност, е смъртта. Но Петер искаше той да бъде измъчван от Гестапо и да разкрие тайните си. Нямаше да му позволи да умре.

Въпреки насочения право към него пистолет, той се втурна към Арне.

Арне не го застреля. Обърна пистолета назад и притисна дулото под брадичката си.

Петер се хвърли отгоре му.

Пистолетът излая веднъж.

Петер го изтръгна от ръката му, но беше твърде късно. От тила на Арне излетя струя кръв и мозък, която остави ветрилообразно петно на стената зад него. Петер се беше стоварил отгоре му и гадната каша опръска лицето му. Извъртя се и се изправи на крака.

Лицето на Арне изглеждаше странно непроменено. Раната беше отзад и той още се усмихваше иронично, както когато беше пъхнал дулото под брадичката си. След миг се свлече настрани, а размазаният му тил остави червена следа по стената. Тялото му се удари в пода с тъп тътен. И застина там.

Петер избърса лицето си с ръкав.

Генерал Браун се изправи, като едва си поемаше дъх.

Тилде се наведе и взе пистолета.

Всички се взираха в тялото.

— Смел мъж — каза генералът.