Кен Фолет
Полетът на стършела (10)

Девета глава

Надписът на сградата гласеше: „Датски институт за фолклорни песни и танци“, но това беше само за пред властите. Надолу по стълбите, зад двойна завеса, която пречеше на светлината да нахлуе в лишеното от прозорци подземие, имаше джаз клуб.

Залата беше малка и сумрачна. Влажният бетонен под бе осеян с фасове и лепнеше от разлятата бира. Имаше няколко паянтови маси и дървени столове, но повечето посетители бяха прави. Рамо до рамо стояха моряци, докери и добре облечени младежи, дори тук-там се виждаше по някой германски войник.

На миниатюрната сцена млада жена седеше пред пианото и припяваше балади на микрофона. Това може би беше джаз, но не и джазът, по който Харалд толкова си падаше. Той чакаше появата на Мемфис Джони Медисън, който беше чернокож, макар че бе прекарал почти целия си живот в Копенхаген и вероятно никога не бе виждал Мемфис.

Беше два часът сутринта. По-рано вечерта, след като изключиха светлините в училището, Трите образа — Харалд, Мадс и Тик — се облякоха и се измъкнаха от спалното, а после хванаха последния влак за града. Това беше рисковано — щяха да си имат големи неприятности, ако ги спипат — но си струваше заради Мемфис Джони.

Аквавитът, който Харалд пиеше на едри глътки, също допринесе за еуфорията му. Някъде в дъното на съзнанието му се спотайваха вълнуващият спомен за разговора с Паул Кирке и страховитият факт, че вече е част от Съпротивата. Почти не смееше да мисли за това, защото не можеше да го сподели дори с Мадс и Тик. Беше предал секретна военна информация на шпионин.

След като Паул му призна, че съществува тайна организация, Харалд каза, че е готов на всичко, за да помогне. Паул му обеща да го използват като наблюдател. Задачата му беше да събира информация за окупационните сили и да я предава на Паул, който пък щеше да я препраща в Англия. Харалд беше много горд и нетърпелив да получи първата си мисия. Беше и изплашен, но се опитваше да не мисли за последствията, ако го заловят.

Все още мразеше Паул заради Карен Духвиц. Всеки път, щом се сетеше за него, усещаше горчивия вкус на ревността, но потискаше това чувство заради Съпротивата.

Щеше му се Карен да беше тук. Тя щеше да оцени музиката.

И докато разсъждаваше над липсата на дамска компания, забеляла една жена, седнала на столче до бара. Беше с къдрава коса и червена рокля. Не я виждаше много добре — бе твърде задимено и вероятно се лъжеше, но май беше сама.

— Хей, вижте — каза той на останалите.

— Хубава е, ако харесваш по-стари жени — отвърна Мадс.

Харалд се вгледа в нея и опита да фокусира по-добре.

— Защо, на колко е според теб?

— Най-малко на тридесет.

Харалд сви рамене.

— Е, не е толкова стара. Дали ще иска да си поговори с някого?

Тик, който не беше пиян колкото тях, каза:

— Ще поговори с теб.

Харалд не беше сигурен защо Тик се хили като идиот, но не му обърна внимание. Изправи се и тръгна към бара. Когато приближи, видя, че жената е доста пълна и кръглото й лице е силно гримирано.

— Здрасти, учениче — каза тя, но се усмихна приятелски.

— Забелязах, че сте сама.

— Засега.

— Реших, че искате да си поговорите с някого.

— Не съм дошла точно за това.

— О, предпочитате да слушате музика. Аз съм голям фен на джаза, от години. Какво мислите за певицата? Не е американка, разбира се, но…

— Мразя тази музика.

Харалд се смая.

— Тогава защо…

— Аз съм работещо момиче.

Жената явно смяташе, че това обяснява всичко, но той беше все така объркан. Тя още се усмихваше топло и Харалд имаше чувството, че нещо не могат да се разберат.

— Работещо момиче — повтори той.

— Да, ти за каква ме помисли?

Той искаше да е мил, затова отговори:

— На мен ми приличаш на принцеса.

Тя се засмя.

— Как се казваш? — попита я Харалд.

— Бетси.

Нетипично име за датско момиче от работническата класа, затова Харалд реши, че не е истинското й име.

Един мъж застана до него и той се смути от появата му: мъжът беше брадясал, с развалени зъби, а едното му око беше притворено от голяма синина. Носеше лекьосан смокинг и риза без яка. Въпреки че беше нисък и кльощав, изглеждаше заплашителен.

— Хайде, синко, реши се — рече мъжът.

— Това е Лутер — каза Бетси. — Остави момчето на мира, Лу, нищо лошо не прави.

— Разгонва клиентите.

Харалд осъзна, че няма представа какво става, и реши, че сигурно е по-пиян, отколкото предполага.

— Е, искаш ли да я чукаш, или не? — настоя Лутер.

Харалд беше изумен.

— Но аз дори не я познавам!

Бетси избухна в смях.

— Струва десет крони, плащай — каза Лутер.

Чак тогава му просветна. Харалд се обърна към Бетси и каза високо и с изумление:

— Ама ти си проститутка?

— Стига си крещял — сопна му се тя.

Лутер го сграбчи за предницата на ризата и го издърпа напред. Хватката му беше здрава и Харалд се запрепъва след него.

— Знам ви аз вас, образованите — изсъска Лутер. — Мислите си, че това е много смешно.

Харалд усети гадния му дъх.

— Не се ядосвай, де. Исках само да поговоря с нея.

Барманът, с вързан на главата парцал, се наведе над бара и каза:

— Лу, не създавай проблеми. Момчето не правеше нищо лошо.

— Нима? А аз мисля, че ми се присмива.

Харалд вече се питаше дали Лутер няма да извади нож, когато управителят на клуба взе микрофона и обяви появата на Мемфис Джони Мадисън. Гръмнаха аплодисменти.

Лутер избута Харалд настрани.

— Разкарай ми се от очите, преди да съм ти прерязал гърлото.

Харалд се върна при приятелите си. Знаеше, че са го унижили, но бе твърде пиян, за да му пука, затова каза само:

— Направих протоколен гаф.

Мемфис Джони излезе на сцената и той веднага забрави за Лутер.

Джони седна пред пианото, наведе се към микрофона и заговори на перфектен датски без помен от акцент:

— Благодаря ви. Бих искал да започна с композиция на един от най-великите буги-вуги пианисти, Кларънс Пайн Топ Смит.

Отново гръмнаха аплодисменти, а Харалд извика на английски:

— Изсвири я, Джони!

До вратата настана някакво раздвижване, но Харалд не обърна внимание. Джони изсвири четири акорда от интродукцията, спря рязко и каза в микрофона:

— Хайл Хитлер, бейби.

Един немски офицер се качи на сцената. Харалд се огледа смаян. В клуба бяха нахлули военни полицаи и арестуваха немските войници, но не и цивилните датчани.

Офицерът грабна микрофона от Джони и обяви на датски:

— Изпълнители от по-нисши раси са забранени. Този клуб се затваря.

— Не! — изкрещя Харалд. — Не можеш да го направиш, нацистки селяк такъв!

За щастие викът му потъна в глъчката от протести.

— Хайде да се махаме, преди да си объркал отново протокола — рече Тик и го хвана за ръката.

Харалд се задърпа.

— Стига бе! — крещеше той. — Остави Джони да свири!

Офицерът сложи белезници на Джони и го поведе към изхода. Харалд беше съкрушен. Това бе неговият шанс да чуе истински буги-вуги пианист, а нацистите го спряха след първите акорди.

— Нямат право! — врещеше той.

— Разбира се, че нямат — утешаваше го Тик, докато го буташе към вратата.

Тримата младежи изкачиха стълбите и излязоха на улицата. Беше средата на лятото и късата скандинавска нощ вече си бе отишла, а слънцето изгряваше. Клубът се намираше на крайбрежната улица и широкият канал сияеше на утринната светлина. Спящи кораби се поклащаха леко на пристана. От морето долиташе хладен, солен бриз. Харалд пое дълбоко дъх и за миг се замая.

— Може да идем на гарата и да чакаме първия влак — рече Тик. Планираха да се върнат в леглата и да се преструват на заспали, преди останалите да са се събудили.

Тръгнаха към центъра на града. На главните кръстовища немците бяха издигнали бетонни охранителни постове — високи един метър и нещо осмоъгълници със стаичка, в която стоеше войник, който се виждаше само от кръста нагоре. През нощта обаче бяха празни. Харалд беше ядосан заради затварянето на клуба и сега тези символи на нацисткото господство го вбесиха още повече. Затова на минаване изрита една от бетонните караулки.

— Казват, че войниците в тези постове са с тиролски гащи, защото никой не им вижда краката — каза Мадс и Харалд и Тик се засмяха.

След малко стигнаха до строителни отпадъци, струпани пред наскоро ремонтиран магазин, и Харалд забеляза няколко кофи от боя на върха на купчината — тогава му хрумна идея. Наведе се над боклука и взе една кофа.

— Какво правиш, по дяволите? — попита го Тик.

На дъното беше останала малко черна боя, все още незасъхнала. Харалд избра една летвичка от боклуците, щеше да му послужи за четка.

Без да обръща внимание на въпросите на Тик и Мадс, той се върна до караулката. Клекна пред нея с кофата боя и летвата. Чу, че Тик казва нещо, но не го слушаше, а с голямо старание написа с черна боя на бетонната стена:

ТОЗИ НАЦИСТ Е БЕЗ ГАЩИ

Отдръпна се, за да се полюбува на творбата си. Буквите бяха големи и думите се разчитаха отдалече. По-късно тази сутрин хиляди жители на Копенхаген щяха да минат оттук на път за работа и щяха да се смеят на шегата.

— Как ви се струва, момчета? — попита той и се огледа. Тик и Мадс бяха изчезнали, но двама униформени полицаи стояха точно зад него.

— Много забавно — каза единият. — Арестуван си.

* * *

Той дочака сутринта в изтрезвителното на Политигаарден в компанията на един старец, който пикаеше в гащите си, и момче на неговата възраст, което оповръща целия под. Беше твърде отвратен от тях и от самия себе си, за да заспи. Часовете се нижеха, а главоболието и жаждата му се засилваха.

Но махмурлукът и мръсотията не бяха най-големите му грижи. Беше по-притеснен да не го разпитват за Съпротивата. Ами ако го предадат на Гестапо и там започнат да го измъчват? Не знаеше колко болка ще издържи. Накрая сигурно щеше да предаде Паул Кирке. И то заради една глупава шега! Не можеше да повярва колко детински беше постъпил. Умираше от срам.

В осем един униформен полицай донесе табла с три чаши фалшив чай и чиния с черен хляб, тънко намазан със заместител на масло. Харалд не взе от хляба — не можеше да яде в този кенеф — но изпи жадно чая.

Сержантът седна до масата и прочете рапорта.

— Ученик от Янсборг, а? — попита той.

— Да, сър.

— Трябваше да си опичаш акъла, момче.

— Да, сър.

— Откъде взе алкохола?

— От един джаз клуб.

Полицаят вдигна глава от рапорта.

— Датският институт?

— Да.

— Сигурно си бил там, когато швабите са го затворили.

— Така е — Харалд се обърка леко от презрителното „шваби“, което не пасваше на официалния тон на полицая.

— Често ли се напиваш?

— Не, сър. За пръв път ми е.

— И тогава си видял караулката, а после случайно ти е попаднала кофа с боя…

— Много съжалявам.

Неочаквано ченгето се ухили.

— Е, не съжалявай чак толкова. Лично аз мисля, че е доста смешно. Без гащи! — и започна да се смее.

Харалд беше смаян. Този мъж изглеждаше враждебен, а сега се смееше на шегата му.

— Какво ще стане с мен?

— Нищо. Ние сме полицаи, не наказваме за шеги — сержантът скъса рапорта и го хвърли в кошчето за боклук.

Харалд не смееше да повярва на късмета си. Наистина ли щяха да го пуснат?

— А… какво трябва да направя?

— Да се върнеш в Янсборг.

— Благодаря ви! — зачуди се дали ще успее да се промъкне незабелязано в училището, дори толкова късно сутринта. Във влака щеше да има време да измисли някаква история. Вероятно никой нямаше да разбере за случилото се.

Сержантът се изправи.

— Но приеми един съвет. Пази се от пиячката.

— Ще го направя — отвърна Харалд разпалено. Само да му се разминеше сега, никога вече нямаше да помисли за алкохол.

Сержантът отвори килията и Харалд преживя още един ужасен шок.

Отвън стоеше Петер Флеминг.

Взираха се един в друг доста време.

— Какво ще обичате, господин инспектор? — попита сержантът.

Петер не му обърна внимание и заговори на Харалд:

— Така, така — рече той с доволния тон на човек, който най-сетне е доказал правотата си. — Чудех се кога ще видя името ти в списъка с арестантите. Възможно ли е Харалд Олуфсен, драскач на обиди и пияница, да е Харалд Олуфсен, синът на пастора на Санде? Колкото и да е невероятно, оказаха се един и същи човек.

Харалд се вцепени. Тъкмо когато се надяваше, че този позорен инцидент ще си остане тайна, истината бе разкрита именно от човека, който ненавиждаше цялото му семейство.

Петер се обърна към сержанта:

— Добре, аз го поемам оттук.

— Но няма никакво обвинение, сър, така реши суперинтендантът — отвърна сержантът.

— Е, ще видим тази работа.

Харалд бе на път да се разплаче. Тъкмо щеше да се отърве. Това бе толкова несправедливо.

Сержантът се поколеба, като че ли беше готов да спори, затова Петер го отряза:

— Свободен си.

— Слушам, сър — отвърна сержантът и излезе.

Петер се втренчи безмълвно в Харалд и накрая момчето попита:

— Какво ще правиш сега?

Петер се усмихна.

— Мисля да те върна в училище.

* * *

Влязоха в двора на Янсборг Скуле с полицейски буик, шофиран от униформен полицай, а Харалд седеше отзад като арестант.

Слънцето огряваше моравите и старите сгради от червени тухли и той изпита горчива носталгия по простия, безопасен живот, който водеше тук от седем години. Каквото и да станеше сега, това успокояващо, познато място вече нямаше да е негов дом.

Гледката събуди съвсем различни чувства у Петер Флеминг, който измърмори кисело на шофьора:

— Тук отглеждат бъдещите управници.

— Да, сър — отвърна безучастно полицаят.

Беше време за сутрешния сандвич и момчетата се хранеха навън, затова почти цялото училище видя как колата спря пред главната канцелария и от нея слезе Харалд.

Петер показа полицейската си значка на секретаря и веднага бяха отведени в кабинета на Хейс.

Харалд не знаеше какво да мисли. Петер като че ли нямаше да го заведе в Гестапо, а това беше най-големият му страх. Не искаше да храни големи надежди, но Петер явно се отнасяше с него като с палав ученик, а не като с член на датската съпротива. За пръв път беше благодарен, че го третират като дете.

Но все пак какво щеше да направи Петер?

Когато влязоха в кабинета на директора, Хейс разгъна дългурестата си фигура зад бюрото и се втренчи със смътно безпокойство в тях през кацналите на човката му очила. Заговори любезно, но лекото треперене в гласа издаваше притеснението му.

— Олуфсен? Какво става?

Петер не даде шанс на Харалд да отговори на въпроса. Вирна показалец към него и рязко попита Хейс:

— Този от вашите ли е?

Деликатният Хейс потрепна, сякаш го зашлевиха.

— Да, Олуфсен е наш ученик.

— Снощи беше арестуван заради повреда на германско военно съоръжение.

Харалд осъзна, че Петер изпитва удоволствие от унижението на Хейс и е решен да му се наслади изцяло.

Хейс доби печално изражение.

— Много съжалявам да го чуя.

— Освен това беше пиян.

— Господи!

— Полицията трябва да реши какво да предприеме по въпроса.

— Не съм сигурен, че…

— Честно казано, не сме склонни да предявяваме обвинение на ученик за детинска глупост.

— Е, радвам се да го чуя…

— От друга страна, не можем да оставим нещата така.

— Разбира се.

— Освен това нашите немски приятели ще искат да научат, че извършителят е наказан строго.

— Разбира се, разбира се.

На Харалд му дожаля за Хейс, но в същото време му се щеше да не беше така мекушав. Та той само се съгласяваше с издевателствата на Петер.

— Така че изходът зависи от вас — завърши Петер.

— Така ли? В какъв смисъл?

— Ако ние го пуснем, вие ще го изключите от училището, нали?

Харалд най-сетне разбра какво цели Петер. Той искаше да се увери, че падението му ще стане публично достояние. Искаше да унижи семейство Олуфсен.

Арестът на ученик от Янсборг щеше да е голяма новина и огромен срам за Хейс. Може би по-голям щеше да е срамът единствено за семейството на Харалд. Баща му щеше да е извън кожата си от гняв, а майка му — готова на самоубийство.

И все пак Харалд осъзна, че омразата на Петер към семейството му е притъпила инстинктите му на полицай. Той бе така доволен, че е хванал един Олуфсен пиян, че не виждаше по-голямото престъпление. Дори не се беше запитал дали ненавистта на Харалд към нацистите не е минала от драскането на обиди към шпионажа. Злобата му всъщност беше спасила кожата на Харалд.

Хейс за пръв път направи опит да възрази:

— Изключването ми се струва твърде сурово…

— Не толкова сурово, колкото вероятна присъда.

— Така е.

Харалд си мълчеше, защото не виждаше никакъв изход или възможност случилото да се потули. Утешаваше се с мисълта, че поне е отървал срещата с Гестапо. Всяко друго наказание му изглеждаше нищо работа.

— Но учебната година почти свършва — рече Хейс. — Той няма да пропусне много занятия, ако го изключим сега.

— Е, тъкмо няма да има възможност да се скатава от учене.

— Това се превръща във формалност, като се има предвид, че остават две седмици до края.

— Но пък немците ще са доволни.

— Така ли? Е, това е важно, разбира се.

— Ако ме уверите, че ще бъде изключен, ще го освободя. Иначе се налага да го върна в Политигаарден.

Хейс хвърли виновен поглед към Харалд.

— Изглежда, училището няма особен избор по този въпрос, нали?

— Така е, сър.

Хейс се вгледа в Петер.

— Добре тогава. Ще го изключа.

Петер се усмихна доволно.

— Радвам се, че разрешихме въпроса разумно — после стана и добави надуто: — И гледай да не се забъркваш в повече неприятности, млади ми Харалд.

Харалд извърна глава.

Петер стисна ръката на Хейс.

— Благодаря ви, инспекторе — каза директорът.

— Радвам се, че можах да помогна.

Харалд усети как мускулите му се отпускат. Беше му се разминало. Е, у дома щеше да се развихри истински ад, разбира се, но поне не беше компрометирал Паул Кирке и Съпротивата с глупавата си постъпка.

— Ужасно нещо се е случило, Олуфсен — каза Хейс.

— Зная, че сбърках…

— Не, не това. Мисля, че познаваш братовчеда на Мадс Кирке.

— Паул ли? Да — Харалд пак се напрегна. Какво беше това сега? Нима Хейс някак беше разбрал за връзките му със Съпротивата? — Какво е станало?

— Катастрофирал е със самолет.

— Господи! Та аз летях с него преди няколко дни!

— Станало е снощи, в авиошколата — Хейс се поколеба.

— Какво…?

— Със съжаление трябва да ти съобщя, че Паул Кирке е мъртъв.