Кен Фолет
Полетът на стършела (19)

Осемнадесета глава

Хермия прекара цялата петъчна утрин сред красивите руини на крепостта Хамерсхус, чакаше Арне да донесе жизненоважния филм.

Сега това беше дори по-важно, отколкото преди пет дни, когато го изпрати на мисията. Междувременно светът се бе променил. По всичко личеше, че нацистите ще завладеят Съветския съюз. Вече бяха превзели ключовата крепост Брест. Пълното им превъзходство по въздух опустошаваше Червената армия.

Дигби й беше преразказал само с няколко мрачни изречения разговора си с Чърчил. Британските военновъздушни сили щяха да включат всеки самолет, който можеше да се вдигне от земята, в най-голямото въздушно нападение в тази война, в отчаян опит да отклонят силата на „Луфтвафе“ от руския фронт и да дадат шанс на съветските войници. Нападението бе насрочено след единадесет дни.

Дигби бе говорил и с брат си Бартлет, който се беше възстановил, беше се върнал на активна служба и със сигурност щеше да пилотира един от бомбардировачите.

Нападението щеше да е самоубийствена мисия, а британските сили щяха да отслабнат фатално, ако до няколко дни не разработеха стратегия за избягване на германския радар. А това зависеше от Арне.

Хермия беше убедила своя шведски рибар да я докара отново до острова — макар да я предупреди, че било за последно, защото иначе щяло да стане твърде опасно. Призори тя газеше из плитчините и буташе велосипеда си към плажа под Хамерсхус. Изкачи стръмния хълм до крепостта, после застана до бойниците като средновековна кралица и видя как слънцето се издига над света, който падаше под властта на наперените, крещящи и изпълнени с омраза нацисти, които толкова ненавиждаше.

През деня на всеки половин час отиваше в друга част на руините или се разхождаше из гората и се спускаше към плажа, просто за да не изглежда, че чака някого. Измъчваше я смесица от ужасно напрежение и убийствена скука, която се оказа странно изморителна.

Разсейваше се, като си припомняше последната им среща. Споменът беше сладък. Беше изумена от себе си, че се люби с Арне право на тревата под открито небе. Но не съжаляваше. Щеше да го помни цял живот.

Очакваше той да е пристигнал с ферибота предната нощ. Разстоянието от пристанището на Рьоне до крепостта Хамерсхус беше едва двадесет и пет километра. Арне можеше да ги измине с велосипед за час, а пеша — за три часа. И все пак той не се появи цяла сутрин.

Това я притесни, но си казваше, че не бива да се тревожи. Същото се беше случило и миналия път: той бе изпуснал вечерния ферибот и беше отплавал на сутринта. Предположи, че и сега ще пристигне вечерта.

Миналия път седя и го чака, но той се появи чак на следващата сутрин. Сега беше твърде нетърпелива за това. Когато се увери, че не е дошъл с вечерния ферибот, реши да отиде с колелото до Рьоне.

Стана още по-нервна, когато излезе от пустите междуселски пътища и навлезе сред оживените улици на малкия град. Каза си, че тук е в по-голяма безопасност — в провинцията щеше да изглежда по-подозрително, а в града можеше да се изгуби сред тълпата — само че чувстваше точно обратното. Виждаше подозрение в очите на всеки, не само на полицаите и войниците, но и в тези на търговците, застанали на прага на магазините си, на коларите, които водеха конете си, на старците, пушещи по пейките, и на докерите, които пиеха чай на пристана. Обикаля известно време из града, опитваше се да не среща ничий поглед, после влезе в един хотел на пристанището и хапна сандвич. Когато фериботът дойде, тя застана на кея с малката група посрещачи. Пътниците започнаха да слизат и Хермия се взираше във всяко лице, очакваше Арне да се е дегизирал някак.

Изминаха няколко минути, докато всички слязат от ферибота. Когато започнаха да се качват пътниците за обратния курс, Хермия осъзна, че Арне не е на борда.

Замисли се какво да направи сега. Имаше стотици възможни обяснения за отсъствието му, от съвсем тривиални до трагични. Дали беше изгубил кураж и бе изоставил мисията? Засрами се от тази мисъл, но винаги се беше съмнявала, че Арне е замесен от героично тесто. Можеше и да е мъртъв, разбира се. Но вероятно забавянето му се дължеше на нещо съвсем глупаво, например закъснял влак. За нещастие той нямаше никакъв начин да я извести.

И все пак можеше да се свърже с него.

Беше му казала да се скрие в къщата на Йенс Токсвиг в квартал Нюбодер в Копенхаген. Йенс имаше телефон, а Хермия знаеше номера.

Поколеба се. Ако по някаква причина полицията подслушваше телефона му, можеха да проследят обаждането и щяха да разберат… какво? Че на Борнхолм става нещо. Това нямаше да е добре, но и не беше фатално. Другият вариант беше да намери къде да преспи и да чака Арне със следващия ферибот. Но нямаше търпение за това.

Върна се в хотела и се обади по телефона.

Когато операторът я свърза, й се прииска да бе обмислила по-добре какво ще каже. Да попита ли за Арне? Ако някой подслушваше, това щеше да разкрие местоположението му. Не, трябваше да говори с гатанки, както когато се обади от Стокхолм. Сигурно Йенс щеше да вдигне телефона. Щеше да познае гласа й. Ако не, тя щеше да каже: „Обажда се приятелката ти от Бредгаде, помниш ли ме?“. На улица „Бредгаде“ се намираше британското посолство, когато тя работеше там. За него този намек трябваше да е достатъчен — макар че вероятно щеше да е достатъчен и за онзи, който подслушва.

Преди да има време да помисли добре, отсреща вдигнаха телефона и мъжки глас каза:

— Ало?

Със сигурност не беше Арне. Може би беше Йенс, но тя не беше чувала гласа му повече от година.

— Ало? — каза тя.

— Кой е? — този глас беше на по-възрастен мъж, Йенс бе едва на двадесет и девет.

— Може ли да говоря с Йенс Токсвиг?

— Кой се обажда?

С кого говореше, по дяволите? Йенс живееше сам. Може би баща му беше дошъл на гости. Но тя не можеше да му каже истинското си име.

— Хилде.

— Коя Хилде?

— Той знае.

— Ще ми кажете ли фамилията си, моля?

Това прозвуча заплашително. Тя реши да го притисне малко.

— Вижте, не знам кой сте, но няма да играя глупави игрички, просто извикайте Йенс на телефона.

Не свърши работа.

— Трябва да ми кажете фамилията си.

Този човек не играеше никакви игрички.

— Кой сте вие?

Настъпи дълга пауза, преди той да отговори:

— Аз съм сержант Егил от копенхагенската полиция.

— Йенс добре ли е?

— Кажете ми името си, моля.

Тя беше шокирана и изплашена. Това бе възможно най-лошият вариант. Арне се беше укрил в къщата на Йенс, а сега там имаше полиция. Значи със сигурност бяха открили къде се крие Арне. Вероятно бяха арестували Йенс, както и Арне. Хермия едва потискаше сълзите. Дали щеше да види любимия си отново?

Излезе от хотела и се загледа отвъд пристанището, към Копенхаген, който беше на стотици километри по посока на залязващото слънце. Арне вероятно беше там, в затвора.

Нямаше как да се върне в Швеция с празни ръце. Щеше да провали Дигби Хор и Уинстън Чърчил, както и хиляди британски летци.

Сирената на ферибота извести с рев на ранѐн гигант, че е готов за отплаване. Хермия скочи на велосипеда си и завъртя трескаво педалите към пристанището. Разполагаше с пълен набор фалшиви документи, включително лична карта и талони за дажби, затова можеше да мине през всякаква проверка. Купи си билет и забърза към парахода. Трябваше да иде в Копенхаген. Трябваше да разбере какво се е случило с Арне. Трябваше да вземе филма, ако той беше направил някакви снимки. А след това щеше да търси начин да напусне Дания и да отнесе филма в Англия.

Фериботът отново изрева печално и бавно се отлепи от пристана.