Кен Фолет
Полетът на стършела (12)

Единадесета глава

На втория ден след ареста Харалд се прибра у дома.

Хейс му разреши да остане в училище два дни, за да си вземе последния изпит. Щяха да му позволят да се дипломира, но не и да присъства на церемонията, която беше след седмица. Но най-важното беше, че мястото му в университета беше сигурно. Щеше да учи физика при Нилс Бор — ако доживееше дотогава.

През тези два дни той разбра от Мадс Кирке, че Паул не е загинал в катастрофа. Армията отказваше да оповести подробности с мотива, че още разследват, но други пилоти бяха казали на семейството, че тогава полицията е била в базата и е имало стрелба. Харалд беше сигурен, макар и да не можеше да го сподели с Мадс, че Паул е убит заради участието си в Съпротивата.

Все пак, когато тръгна към дома, той се страхуваше повече от баща си, отколкото от полицията. Предстоеше му познатото скучно пътуване през цяла Дания — от Янсборг на изток, до Санде на западния бряг. Харалд познаваше всяка малка гара по линията, миризмата на риба на пристанището на ферибота и ширналите се зелени равнини между тях. Пътуването му отне цял ден заради многото закъснения на влаковете, но на него му се искаше да е още по-дълго.

През цялото време си представяше гнева на баща си. Съчиняваше възмутени оправдателни речи, които все му се струваха неубедителни. Обмисли сума ти жалки извинения, но не успя да открие формулата за искрено, но не и унизително оправдание. Чудеше се дали да каже на родителите си, че трябва да са благодарни, че е жив, защото е можело да го сполети съдбата на Паул Кирке; но това му се стори евтина употреба на една героична смърт.

Щом стигна Санде, отложи още малко завръщането си, като тръгна към дома по брега. Имаше отлив и морето едва се виждаше на километър и половина оттам, тясна ивица тъмносиньо, опъстрена с непостоянните бели мазки на прибоя, притисната между яркосиньото небе и светлобежовия пясък. Свечеряваше се и слънцето вече бе ниско. Неколцина курортисти се разхождаха по дюните, а група момчета на дванадесет-тринадесет години играеше футбол. Гледката щеше да е идилична, ако не бяха новите сиви бетонни бункери, които стърчаха на километър и половина един от друг по линията на прилива, натъпкани с оръжия и с войници с метални каски.

Стигна до новата военна база и се отдалечи от брега, за да тръгне по дългия заобиколен път, като сега се зарадва на това забавяне. Чудеше се дали Паул е успял да изпрати скицата на радиоинсталацията в Британия. Ако не, сигурно полицаите я бяха намерили. Дали щяха да се чудят какво представлява? За щастие нищо не я свързваше с Харалд. И все пак мисълта си беше плашеща. Полицията още не знаеше, че той е престъпник, но бяха разбрали за престъплението му.

Най-сетне видя дома си в далечината. Подобно на църквата, и къщата на пастора беше построена в местния стил, с боядисани в червено тухли и сламен покрив, който стигаше чак до прозорците като шапка, дръпната над очите в дъждовен ден. Трегерът над входната врата беше боядисан на скосени черни, бели и зелени ивици, според местната традиция.

Харалд мина зад къщата и надникна през ромбовидното прозорче на кухненската врата. Майка му беше сама. Той я погледа известно време, чудеше се как ли е изглеждала на неговата възраст. Откакто се помнеше, тя все беше изморена; но навремето сигурно е била хубава.

Според семейната легенда всички очаквали бащата на Харалд, Бруно, да си остане стар ерген, защото до тридесет и седмата си година бил напълно отдаден на своята малка секта. После срещнал Лизбет, десет години по-млада от него, и изгубил сърцето си. Бил така лудо влюбен, че дори си сложил цветна вратовръзка в църквата в опит да изглежда романтичен, и настоятелите били принудени да го порицаят заради това неподходящо облекло.

Сега Харалд гледаше как майка му търка тенджера, приведена над мивката, и се опита да си представи какви са били сивите й коси навремето — катраненочерни и лъскави, а лешниковите й очи са сияели от смях; лицето й е било гладко, а тялото — изпълнено с енергия. Сигурно е била неустоимо привлекателна, за да отвлече безмилостно отдадените на светостта мисли на пастора към изкушенията на плътта. Беше трудно да си го представиш.

Влезе в кухнята, остави куфара си и целуна майка си.

— Баща ти излезе — каза тя.

— Къде отиде?

— Уве Боркинг е болен — Уве беше възрастен рибар и предан член на паството.

Харалд почувства облекчение. Всяко отлагане на скандала беше възможност да поеме дъх.

Майка му изглеждаше сериозна и на път да се разплаче. Изражението й го трогна.

— Съжалявам, че те разстроих, мамо — каза той.

— Баща ти е съсипан — рече тя. — Аксел Флеминг свика извънредна среща на настоятелите, за да обсъдят въпроса.

Харалд кимна. Беше очаквал Флемингови да се възползват от това.

Нямаше какво да каже.

Тя му направи сандвич с шунка за вечеря.

— Има ли новини за чичо Йоахим? — попита Харалд.

— Не. Няма отговор на писмата ни.

Собствените му грижи му се сториха незначителни, когато си помисли за братовчедка си Моника, без пари и преследвана, без да знае дали баща й е жив. През детството му гостуването на братовчедите Голдщайн беше най-голямото събитие на годината. За две седмици монашеската атмосфера в къщата изчезваше и тя се изпълваше с хора и шум. Пасторът се отнасяше с необичайно снизхождение към сестра си и семейството й, каквото не показваше към никого другиго, особено към децата си. Усмихваше се добродушно на прегрешенията им, например когато купуваха сладолед в неделя, макар че наказваше Харалд и Арне за това. На Харалд немският му звучеше смешно и беше безкраен извор на шеги. Сега се чудеше дали Голдщайн ще се смеят отново.

Включи радиото, за да чуе новини от войната. Бяха лоши. Британското нападение в Северна Африка се беше превърнало в катастрофален провал, бяха загубили половината си танкове — или бяха останали в пустинята заради механични повреди, или бяха унищожени от опитните немски стрелци. Хватката на Оста в Северна Африка оставаше силна. Датското радио и BBC разказваха в общи линии една и съща история.

В полунощ над тях прелетяха бомбардировачи. Харалд излезе и видя, че се отправят на изток. Значи бяха британски. Сега британците разполагаха само с това.

Щом се прибра в къщата, майка му каза:

— Баща ти може да не си дойде цяла нощ. Най-добре си лягай.

Дълго лежа буден. Питаше се защо е толкова изплашен. Беше твърде голям, за да яде пердах. Гневът на баща му беше страховит, но колко страшни могат да са думите? Харалд не се плашеше лесно. Точно обратното: все се противопоставяше на авторитети и не се подчиняваше заради едното непокорство.

Късата нощ свърши и около завесата на прозореца му се очерта правоъгълник сива утринна светлина, като рамка на картина. Той се унесе. Последната му мисъл беше, че вероятно се страхува не за себе си, а от страданието на баща си.

Събуди се със сепване след час.

Вратата беше широко отворена и през нея нахлуваше светлина. Пасторът стоеше до леглото му напълно облечен, с ръце на кръста и вирната напред брадичка.

— Как можа да го направиш? — изкрещя той.

Харалд седна и примигна. Баща му, висок, плешив, облечен в черно, се взираше в него със синия си поглед, който ужасяваше цялото паство.

— Какво си мислеше? — вилнееше пасторът. — Какво те прихвана?

Харалд не искаше да се свива в леглото като дете. Отметна завивката и стана. Времето беше топло и той бе легнал да спи само по гащи.

— Облечи се, момче — нареди баща му. — Та ти си почти гол!

Неуместността на тази забележка накара Харалд да му се опъне.

— Ако гащите ми те обиждат, тогава не влизай в стаята ми, без да почукаш.

— Да чукам ли? Не ми казвай да чукам на вратите в собствената ми къща!

Харалд изпита познатото усещане, че баща му има отговор за всичко.

— Е, добре тогава — отвърна той намусено.

— Що за дявол те е обсебил? Как можа да се опозориш така, да опозориш семейството си, училището и църквата си?

Харалд навлече панталони и се обърна към баща си.

— Е? — изрева пасторът. — Ще ми отговориш ли?

— Съжалявам, мислех, че въпросът е реторичен — беше изненадан от студения си сарказъм.

Баща му побесня още повече.

— Не ми се прави на много умен — и аз съм учил в Янсборг.

— Не се правя на умен. Питам те дали изобщо има шанс да чуеш какво ще ти кажа.

Пасторът вдигна ръка, сякаш да го удари. Това щеше да е облекчение, помисли си Харалд, но баща му се поколеба. Нямаше значение дали щеше да приеме плесницата безропотно, или щеше да отвърне, насилието все пак беше някакво решение на ситуацията.

Но баща му не смяташе да го улесни толкова. Той свали ръка и рече:

— Е, слушам те. Какво ще кажеш в своя защита?

Харалд събра мислите си. Във влака беше репетирал много версии на речта си, някои особено красноречиви, но сега беше забравил ораторското си майсторство.

— Съжалявам, че надрасках онази караулка, защото беше безсмислен жест, детински акт на неподчинение.

— Не думай!

В този миг Харалд се зачуди дали да не каже на баща си за връзките си със Съпротивата, но бързо размисли, не искаше да получи още подигравки. А и сега, след смъртта на Паул, може би вече нямаше никаква Съпротива.

Затова се съсредоточи върху собствената си персона.

— Много съжалявам, че опозорих училището, защото Хейс е добър човек. Съжалявам, че се напих, защото се чувствах ужасно на сутринта. И най-вече съжалявам, че разстроих майка си.

— А баща си?

Харалд поклати глава.

— Ти си разстроен, защото Аксел Флеминг знае за случилото се и ще ти натрие носа с него. Пострадала е гордостта ти, но не съм сигурен, че си притеснен за мен.

— Гордостта ми ли? — изрева баща му. — Какво общо има тук гордостта ми? Опитах се да отгледам почтени, трезви, богобоязливи синове — а ти ме разочарова.

Харалд се вбеси.

— Виж, това не е чак такъв позор. Повечето мъже се напиват…

— Не и моите синове!

— … поне веднъж в живота си.

— Но теб са те арестували.

— Това беше лош късмет.

— Било е лошо поведение…

— Не ми предявиха обвинение — сержантът всъщност мислеше, че постъпката ми е много смешна. „Не наказваме за шеги“, така каза. Дори нямаше да ме изключат от училище, ако Петер Флеминг не беше заплашил Хейс.

— Не смей да омаловажаваш постъпката си. Никой от това семейство не е влизал в затвора. Ти ни повлече към дъното — лицето на пастора внезапно промени изражението си. Сега изглеждаше тъжен. — И това щеше да е ужасно и трагично дори ако само аз знаех за него.

Харалд видя, че баща му е искрен, и това го разстрои. Гордостта на стареца наистина беше накърнена, но имаше и още нещо. Той искрено се страхуваше за душата му. Харалд съжали, че е бил саркастичен.

Но пасторът не му даде шанс да се помирят.

— Остава въпросът какво ще правим с теб.

Харалд нямаше представа какво означава това.

— Пропуснах само няколко дни от училище — рече той. — Мога да започна да чета за университета у дома.

— Не — рече баща му. — Няма да ти се размине толкова леко.

Харалд бе обзет от страховито предчувствие.

— Какво искаш да кажеш? Какво ще направиш?

— Няма да ходиш в университет.

— Какво говориш? Разбира се, че ще ида — и тогава се изплаши.

— Няма да те пусна в Копенхаген, за да замърсяваш душата си с алкохол и джазова музика. Ти доказа, че не си достатъчно зрял за големия град. Оставаш тук, където ще мога да направлявам духовното ти развитие.

— Не можеш да се обадиш в университета и да им кажеш: „Няма да преподавате на това момче“. Та те ме приеха.

— Но не те плащат парите.

Харалд беше шокиран.

— Дядо е оставил пари за образованието ми.

— Под моя опека. И аз няма да ти ги дам, за да ги харчиш в нощните клубове.

— Това не се твои пари — нямаш право!

— Напротив. Аз съм ти баща.

Харалд беше смаян. Не беше и помислял за подобно нещо. Това бе единственото наказание, от което щеше да го заболи. Изумен, той рече:

— Но ти винаги си казвал, че образованието е много важно.

— Образованието и светостта са различни неща.

— Въпреки това…

Баща му видя, че е искрено потресен, и малко омекна.

— Преди около час Уве Боркинг почина. Той нямаше никакво образование — едва си пишеше името. Цял живот е работил по чуждите лодки и никога не е имал пари да купи килим на жена си. Но отгледа три богобоязливи деца и всяка седмица даваше една десета от надницата си на църквата. Ето какво е добър живот според Бог.

Харалд познаваше и харесваше Уве и му стана мъчно за него.

— Но той беше прост човек.

— Нищо лошо няма в простотата.

— Ако всички бяха като Уве, още щяхме да ловим риба с канута.

— Вероятно. Но първо ще се научиш да бъдеш като него, преди да станеш нещо друго.

— И какво означава това?

— Облечи се. Сложи училищната униформа и чиста риза. Отиваш на работа — и баща му излезе от стаята.

Харалд се втренчи в затворената врата. Какво ли щеше да последва?

Изми се и се избръсна почти в унес. Не можеше да повярва какво се случва.

Можеше да иде в университета и без помощта на баща си, разбира се. Щеше да си намери работа, за да се издържа, и нямаше да може да си позволи частни уроци, които се смятаха за задължително допълнение към безплатните лекции. Но дали щеше да постигне мечтите си при тези обстоятелства? Не искаше само да взема изпитите. Искаше да стане велик физик, наследник на Нилс Бор. Как щеше да го направи, ако нямаше пари за книги?

Трябваше му време да помисли. А докато мислеше, се налагаше да следва намисленото от баща му.

Слезе долу и хапна, без да усеща вкуса на овесената каша, приготвена от майка му.

Баща му оседла Майор, ирландски скопен жребец с широк гръб, който беше достатъчно силен, за да ги носи и двамата. Пасторът го възседна и Харалд се качи зад него.

Прекосиха острова до другия му край — пътуване, което отне на Майор повече от час. Когато стигнаха до пристанището, напоиха коня в улея за добитък и зачакаха ферибота. Пасторът още не беше казал на сина си къде отиват.

Фериботът дойде и мъжът, който го управляваше, докосна кепето си с уважение, а пасторът каза:

— Уве Боркинг беше призован у дома рано тази сутрин.

— Очакваше се — рече мъжът.

— Той беше добър човек.

— Мир на душата му.

— Амин.

Стигнаха до другия бряг и препуснаха нагоре по хълма към градския площад. Магазините още не бяха отворили, но пасторът почука на вратата на галантерията. Отвори му собственикът, Ото Сая, настоятел на църквата на Санде. Той като че ли ги очакваше.

Влязоха вътре и Харалд се огледа. В стъклени витрини имаше кълба боядисана вълнена прежда, по лавиците бяха наредени топове плат — вълна, памучен с щампа и дори коприна, а отдолу се виждаха прилежно надписани чекмеджета.

Вратовръзки — бели

Вратовръзки — модни

Жартиери

Копчета — ризи

Копчета — рогови

Безопасни игли

Игли за плетене

Миришеше на нафталин и лавандула, като в гардероб на старица. Тази миризма извика в паметта на Харалд неочаквано жив детски спомен: той е малко момче и стои тук с майка си, която купува черен сатен за ризите на баща му.

Сега магазинът изглеждаше западнал, вероятно заради оскъдицата и войната. По-високите лавици бяха празни, а и като че ли го нямаше смайващото разнообразие от цветна вълна, което помнеше от детството си.

Все пак какво правеше тук днес?

Баща му отговори на този въпрос.

— Брат Сая любезно се съгласи да ти даде работа — каза той. — Ще му помагаш в магазина, ще обслужваш клиентите и ще правиш всичко възможно да си от полза.

Харалд се втренчи безмълвно в баща си.

— Госпожа Сая е болна и вече не може да работи, а дъщеря им се омъжи наскоро и живее в Оденсе, затова той има нужда от помощник — продължи пасторът, сякаш това обясняваше всичко.

Сая беше дребен, плешив мъж с малък мустак. Харалд го познаваше, откакто се помнеше. Сая беше надут, зъл и коварен. Той вирна тлъстия си пръст и рече:

— Работи здраво, внимавай, подчинявай се и ще научиш ценен занаят, млади Харалд.

Харалд беше сащисан. Цели два дни беше мислил как ще реагира баща му на неговото престъпление, но и през ум не му бе минало подобно нещо. Та това беше доживотна присъда.

Баща му стисна ръката на Сая и му благодари, а на сбогуване каза на Харалд:

— Ще обядваш тук със семейството, а след работа се прибираш право у дома. Ще се видим довечера. — Постоя малко, сякаш чакаше отговор, но Харалд не каза нищо и той си тръгна.

— Е — рече Сая. — Тъкмо е време да се помете подът, преди да отворим. Метлата е в килера. Започни отзад и мети напред, после изкарай сметта през вратата.

Харалд се хвана на работа. Като го видя да мете с една ръка, Сая се сопна:

— Хвани метлата с две ръце, момче!

Харалд се подчини.

Към девет Сая сложи табелата „Отворено“ на вратата.

— Когато искам да обслужиш някого, ще казвам: „Напред“, ти ще пристъпваш напред и ще казваш: „Добро утро, какво ще обичате?“. Но първо ще видиш как обслужвам един-двама клиенти.

Харалд видя как Сая продаде шест игли на картонче на старица, която си броеше монетите така внимателно, сякаш бяха жълтици. След това влезе модно облечена жена към четиридесетте, която купи два метра черен ширит. После дойде неговият ред. Третият клиент беше жена с тънки устни, която му се стори позната. Тя поиска макара бял памучен конец.

— Вляво, горното чекмедже — изсъска Сая.

Харалд намери конеца. Цената беше написана с молив на дървения край на макарата. Той взе парите и върна ресто.

— Е, Харалд Олуфсен, чух, че си се отдавал на вавилонски пороци.

Той се изчерви. Не беше подготвен за това. Нима целият град знаеше какво е сторил? Не възнамеряваше да се оправдава пред една клюкарка и замълча.

— Тук младият Харалд ще е под добро влияние, госпожо Йенсен.

— Сигурна съм, че ще му е от полза.

Харалд осъзна, че те се наслаждават на унижението му, затова попита:

— Ще желаете ли още нещо?

— О, не, благодаря — отвърна госпожа Йенсен, но не тръгна към вратата. — Е, значи няма да ходиш в университета?

Харалд се извърна към Сая и попита:

— Къде е тоалетната?

— Мини отзад и нагоре по стълбите.

Докато излизаше, чу Сая да обяснява извинително:

— Много е смутен, естествено.

— Нищо чудно — отвърна жената.

Харалд се качи в апартамента над магазина. Госпожа Сая беше в кухнята, облечена с розов ватиран пеньоар, и миеше чашите от закуска.

— Имам само няколко херинги за обяд — каза тя. — Надявам се, че не ядеш много.

Той се забави в тоалетната и когато се върна в магазина, с облекчение видя, че госпожа Йенсен си е тръгнала.

— Хората са любопитни — рече Сая. — Трябва да си любезен, каквото и да казват.

— Моят живот не влиза в работата на госпожа Йенсен — отвърна Харалд гневно.

— Тя е клиент, а клиентът винаги е прав.

Сутринта се влачеше болезнено бавно. Сая провери стоката, написа поръчки, попълва счетоводната си книга и говори по телефона, а от Харалд се очакваше да посреща клиентите. Това му осигури много време за размисъл. Наистина ли цял живот щеше да продава конци на домакини? Беше немислимо.

Късно сутринта, когато госпожа Сая им свали чай, той реши, че не може да остане тук дори до края на лятото.

По обяд вече беше сигурен, че няма да остане и до края на деня.

Когато Сая обърна табелата с надписа „Затворено“, Харалд каза:

— Излизам да се поразходя.

Сая се стресна.

— Но госпожа Сая приготви обяда.

— Тя каза, че няма достатъчно храна — каза Харалд и отвори вратата.

— Почивката е само час — извика Сая след него. — Не закъснявай!

Харалд слезе по хълма и се качи на ферибота. Стигна до Санде и тръгна по брега към дома си. Чувстваше се странно, нещо го стягаше в гърдите, когато поглеждаше към дюните, към ширналия се мокър пясък и безкрайното море. Тази гледка му беше позната като собственото му отражение, а ето че сега му носеше усещане за загуба. Доплака му се и след малко осъзна защо.

Днес щеше да си тръгне оттук.

А след осъзнаването дойде и причината. Нямаше да работи това, което бяха избрали за него, но не можеше да остане у дома след подобно неподчинение. Трябваше да си тръгне.

Докато крачеше по пясъка, разбра, че мисълта да се опълчи на баща си вече не го плаши. Не му изглеждаше така драматично. Кога се беше променил толкова? Когато пасторът му каза, че няма да му даде парите, оставени от дядо му. Това бе ужасно предателство и след него отношенията им се бяха променили завинаги. В този момент Харалд бе разбрал, че вече не може да разчита на баща си да се грижи за неговите интереси. От сега нататък трябваше да се справя сам.

Това заключение бе странно очевидно. Разбира се, че сам трябваше да поеме отговорност за живота си. Все едно да осъзнаеш, че Библията не е безпогрешна: сега му беше трудно да си представи как изобщо е вярвал в друго.

Щом стигна до дома си, видя, че конят не е в заграждението. Предположи, че баща му се е върнал в къщата на Боркинг, за да подготви погребението на Уве. Тръгна към кухненската врата. Майка му седеше до масата и белеше картофи. Като че ли се изплаши, когато го видя. Той я целуна, но не й обясни нищо.

Отиде в стаята си и си събра куфара, сякаш се връщаше в училище. Майка му влезе и започна да го наблюдава, като си бършеше ръцете с кърпа. Той видя набразденото й тъжно лице и бързо извърна очи.

— Къде ще идеш? — попита тя след малко.

— Не зная.

Сети се за брат си. Отиде в кабинета на баща си, вдигна телефона и се обади в авиошколата. След няколко минути се свърза с Арне и му разказа какво се е случило.

— Старецът е прекалил — коментира Арне. — Ако те беше пратил на тежка работа, например да чистиш риба в консервната фабрика, ти щеше да останеш само за да докажеш мъжеството си.

— Предполагам.

— Но никога не би работил в някакъв си магазин. Баща ни понякога е голям глупак. Къде ще идеш сега?

Харалд не беше решил, но го споходи вдъхновение.

— Кирстенслот — каза той. — При Тик Духвиц. Но не казвай на татко. Не искам да тръгне след мен.

— Старият Духвиц може да му каже.

Арне беше прав. Уважаваният баща на Тик нямаше да се отнесе с голямо съчувствие към един беглец, който свири буги и драска обидни надписи. Но старият манастир навремето беше служил за спалня на сезонните работници във фермата.

— Ще спя в стария манастир — каза Харалд. — Бащата на Тик дори няма да разбере, че съм там.

— А какво ще ядеш?

— Може да си намеря работа във фермата. Те наемат ученици през лятото.

— Предполагам, че Тик е още на училище.

— Но сестра му може да ми помогне.

— Познавам я, един-два пъти излиза с Паул. Карен.

— Само един-два пъти?

— Да. Защо? Да не си я харесал?

— Не съм й в категорията.

— Предполагам.

— Какво се случи с Паул… всъщност?

— Беше Петер Флеминг.

— Петер! — Мадс Кирке не знаеше тази подробност.

— Дойде с кола, пълна с ченгета, търсеха Паул. Той опита да им избяга с двуплощника си и Петер го застреля. Самолетът се разби и пламна.

— Господи! Ти видя ли това?

— Не, но един от механиците ми го е видял.

— Мадс спомена нещо такова, но явно не знае всичко. Значи Петер Флеминг е убил Паул. Това е ужасно.

— Не говори затова, може да си навлечеш неприятности. Опитват се да го представят за инцидент.

— Добре — Харалд забеляза, че Арне не обясни защо полицията е търсила Паул. И Арне вероятно забеляза, че Харалд не попита.

— Обади се, когато стигнеш в Кирстенслот. Телефонирай ми, ако имаш нужда от нещо.

— Благодаря.

— Късмет, хлапе.

Харалд точно затвори слушалката и баща му влезе в стаята.

— Какво си мислиш, че правиш?

Харалд стана.

— Ако искаш пари за телефонния разговор, вземи си ги от Сая, от сутрешната ми надница.

— Не искам пари, искам да ми кажеш защо не си в магазина.

— Не ми е писано да съм галантерист.

— Не знаеш какво ти е писано.

— Може би — Харалд излезе от стаята.

Отиде до работилницата и запали котела на мотоциклета си. Докато чакаше да се събере пара, започна да трупа торф в коша. Не знаеше колко точно гориво ще му трябва до Кирстенслот, затова натовари всичко. Върна се в къщата и си взе куфара.

Баща му го причака в кухнята.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— Предпочитам да не казвам.

— Забранявам ти да си тръгваш.

— Вече нищо не можеш да ми забраниш, татко — каза тихо Харалд. — Ти вече нямаш грижа за мен. Направи всичко по силите си, за да провалиш образованието ми. Опасявам се, че загуби правото си да ми казваш какво да правя.

Пасторът изглеждаше смаян.

— Трябва да ми кажеш къде отиваш.

— Не.

— Защо?

— Ако не знаеш къде съм, няма да попречиш на плановете ми.

Пасторът изглеждаше смъртно наранен. Харалд почувства внезапно съжаление към него, като остра болка. Не искаше да си отмъщава и не изпита задоволство от мъката на баща си; но се страхуваше, че ако покаже разкаяние, ще изгуби решимостта си и ще успеят да го принудят да остане. Затова се извърна и излезе навън.

Закрепи куфара отзад на мотора и го изкара от работилницата.

Майка му тичаше през двора към него с някакъв вързоп в ръце.

— Храна — рече тя. Плачеше.

Той остави вързопа в коша при торфа. После седна на мотора и тя го прегърна.

— Баща ти те обича, Харалд. Разбираш го, нали?

— Да, мамо, мисля, че разбирам.

Тя го целуна и добави:

Обади се, че си добре. По телефона или изпрати картичка.

— Добре.

— Обещай ми.

— Обещавам.

Тя го пусна и той потегли.