Ромен Гари
Лиричните клоуни (4)

III

Шествието закъсняваше. Разбира се, минаваха по няколко маски, неизбежните арлекини, дежурните смешници и палячовци и дори един нахилен Сталин, под ръка с един обсипан със звезди Чичо Сам, но иди разчитай на карнавала в Ница да поднесе на душевните ви състояния муцуните, които заслужават.

С носове, залепени по стъклата, клиентите на „Педро’с“ дебнеха появата на платформите, а високоговорителите ревяха официалната песен на карнавала, да, да, ще бъде хубаво, ще бъде добре, ще бъде горещо, ще бъде розово, ще бъде синьо! И Рение се сети за един друг припев, припева на неговия картечар Деспио, убит при един бръснещ полет в Нормандия, около Сент-Мер-Еглиз: „Мисля, че след войната СССР ще се развие по посока на един социализъм с човешко лице и че Щатите ще тръгнат в същата посока по силата на обратна еволюция, а точката на пресичане ще бъде най-красивата цивилизация, която светът е познавал“.

— Педро, още едно от същото.

— И черешова за мен — рече Ла Марн.

Деспио се отърва леко, беше убит през 1944, сред небе, изпълнено с надежда. Оттогава насам, студената война беше започнала с обсадата на Берлин, където Сталин се опита да хване Америка за топките и сега продължаваше с нахлуването в Корея, където войските на Обединените нации се мъчеха да спрат този касапин, настанил се на трона на Иван Грозни.

На Рение му беше трудно да ги накара да го вземат доброволец: липсваше му едната ръка. Но присъствието на ветеран от Испанската война, боец от Съпротивата, участник в Освобождението, имаше символична роля, която нямаше как да пренебрегнат. Тъй че го приеха в качеството му на легенда. Трябваше да се присъедини към френския батальон на Обединените нации с кораб, който след десетина дни отплаваше от Марсилия. А докато чакаше, се подпираше с лакти на бара, заедно с Ла Марн, който щеше да замине с него — съвсем не по убеждение, уточняваше той, а за да последва един приятел. Бяха слезли в Ница, за да се омесят братски с палячовците от карнавала и да се сбогуват с Педро, собственика, който тъкмо миеше чашите зад бара. Педро имаше лице на боксьор и глава едновременно плешива, бръсната и посивяла, която никак не се връзваше с представата за испански университетски учен, бивш преподавател по антропология в университета в Саламанка, заточен след победата на Франко. Рение се бе запознал с него по време на гражданската война. Педро още по онова време беше комунист и си оставаше такъв: накратко, доста се беше променил. Но в крайна сметка тук не ставаше дума за комунизъм. Никога никъде не става дума за комунизъм. Той никога няма пръст, нито за Сталин, нито за бесилките в Будапеща и Прага. Комунизмът е идея. И е много красива. Нямаме право да съдим за една идея според онова, в което се превръща, когато добие форма. Тя не е създадена за това. Когато една идея докосне земята, тя неминуемо си разбива главата. Докато се търкулне от главата в ръцете, всеки път се овалва в лайна и кръв. Една идея не може да бъде преценявана посредством никое от престъпленията, извършвани в нейно име и не може да бъде открита в нито един от моделите, вдъхновени от нея. В метрото има една реклама за не знам каква стока: „Усмихвам се, щом видя в огледалото колко съм красива“. Но никоя идея не може да се отрази в никакво огледало. Нямаме право да съдим комунизма според образа му такъв, какъвто го отразява руското огледало: в него виждаме единствено Сталин.

Той гаврътна чашата си. Изключително трудно е човек да скъса със себе си, тоест да скъса с нуждата от справедливост и свобода за другите.

А беше опитвал. След петнайсет години политически борби и просто борби в преследване на своята човешка и нежна мечта, от „Мютюалите“^[1] до Испания, от Лигата за правата на Човека до партизанската борба и от 1943 до 1945-а в ескадрилата „Лотарингия“ в Англия, той сериозно се бе замислил да постъпи в полицията, за да скъса със самия себе си. Но знаеше какво ще се получи от това: щеше да се опита да прави полиция „с човешко лице“, нещо рицарско и чисто, за най-голямо доволство на убийците.

Тогава се бе оттеглил в къщата си в Рокбрюн, където започна да пише детски книжки, като отговаряше с категорично „не“ на всички организации, които се опитваха да го придърпат, всякаквите там комитети, сдружения, партии, съюзи, движения, лиги, фронтове и групировки, както и на призивите на другарите от Съпротивата, впуснали се в нови борби за същата кауза — свободата — другари, които наистина не умееха да живеят, без да дишат.

Той чакаше. Но тя не идваше. Селцето Рокбрюн беше малко настрани, тя трябваше да знае, че той е тук и да се отклони нарочно. Животът е среща, бе написал философът Мартин Бубер. Но на тази среща трябва да й се даде шанс, да се даде шанс на шанса. Една жена, за която нищо не се знае, дори дали съществува. Просто преследване на синева. На Рение му се случваше да го обладае мисълта, че докато той я чака в Рокбрюн, тя вероятно го търси в Ез, Ла Турби или Ница. Мислеше дори да отпътува за Мексико: предчувствие някакво.

Тя ще дойде или няма да дойде. Една само среща — и всичко е възмездено. Един поглед — и край на изгубените каузи. Точно това Ленин наричаше революция и ако никога не го каза открито, то е само от свян. Но Ленин съумя да вложи всичко това в мълчанието си. И вложи целия си гений, за да почете любовта със своето възхитително мълчание. Той мълчаливо посвети своето дело на нежната женска гръд, на меките женски устни и всичко, което по този начин не каза за любовта и за женствеността, накрая ни заслепи със своята яснота и с цялата си изразна мощ… Отсъствието, което лъха от неговото дело, е една от най-красноречивите празноти, които някога са шепнали за обич в ухото на хората, и онова, което Ленин никога не каза по този начин, никога и няма да спре да вълнува народното сърце. Това е неговото най-красиво, най-ясно послание.

Той се изсмя. Внимание! Още малко и ще заговорим за разюзданост.

Онова, което аз наричам разюзданост, тоест правото човек да поставя любовта на двама души над всичко друго — там, където по грешка понякога поставят слънцето. Ще кажат, че хвърлям всичко, което е останало от мен, срещу прииждащия тоталитаризъм, за да защитя разюздаността, тоест правото на всеки да избира своето собствено слънце и да нарича останалото мрак.

В американската Конституция има един абзац, в който се говори за правото на всеки човек да преследва своето щастие. Pursuit of happiness! Каква страшна отговорност!

Смазваща, безжалостна конституция: преследване на щастието, давате ли си сметка?

Като сте тръгнали, защо не и доживотна каторга?

— Върви ли, клоуни? — попита Педро.

— Върви.

Седмица вече Рение се мъчеше да си спомни точния текст на един цитат от Горки: „Лиричните клоуни, които изпълняват своя човеколюбив номер на арената на капиталистическия цирк…“ Не. Не беше така.

— От Горки е…

— Кое? Какво е от Горки? — стресна се Ла Марн, който все се боеше да не го хванат натясно за пропуски в общата култура.

— Лиричните клоуни. Буржоазен идеализъм. Нищо. Педро, още едно от същото.

— Ще пристигнете в Корея пияни — рече Педро.

Рение стоеше на бара и се усмихваше с леко насмешлива усмивка — отдавна вече не можеше да мине без ирония в отношенията със себе си. Левият му ръкав беше напъхан в джоба на якето. От двайсет и пет години вече не беше на двайсет. На двайсет още е позволено да си мислиш, че любовта е начин на живот. Но беше на четирийсет и пет. Сега би трябвало да има право на малко зрелост на ума, тъй прехвалената зрелост, която неустоимо извиква мисълта за добре узряло сирене.

А все още я чакаше. Опитваше се да си я представи с помощта на всички жени, които беше срещал. Защото в живота идва момент, когато всички жени, които човек е познавал, съставят един много ясен образ на онази, която ви липсва. И когато си тръгват, ви оставят него. Тяхната благодат към вас. И от скица на скица, накрая започвате да я виждате съвсем ясно и само едно й липсва: да се материализира. Бих я познал на мига — толкова много бе липсвала у другите! Пък и как да сбърка след толкова етюди, след толкова лица, в които се бе вглеждал с нежен упрек, и онзи леко тревожен въпрос, който неизменно се бе появявал: „Но какво съм направила? Защо ме гледаш така?“.

Ла Марн бе довършил ракията си и се бе загледал в черешката на дъното на чашата.

Не можеха да си помогнат един на друг: бяха само мъже. Единствената жена, която присъстваше, беше една проститутка, кацнала върху табуретка сред гнездо от сребърна лисица. Проститутка, помисли си Ла Марн, значи нещо мъжествено и мъжко. И се отвърна с погнуса.