Ромен Гари
Лиричните клоуни (26)

XXV

Беше три следобед, когато излязоха от билата и заизкачваха хълма, като избягваха селото. Баронът се катереше с твърда стъпка, без да обръща ни най-малко внимание на тръните, които го закачаха пътьом: както винаги, той стоеше над несъщественото, та нито едно препятствие и нито една драскотина не можеха да спрат неговия ход нагоре. Баронът изглеждаше решен да стигне до върха и да остане на висотата, към която се стремеше от самото си раждане.

Сопрано съжаляваше, че го е взел със себе си. Не беше това работа за такава изтънчена натура. Беше се опитал да го остави с бутилка уиски в колата на Корниш, но баронът беше отказал. Беше слязъл от колата и го беше последвал. Ами, приятелство. Каквото и да си говорим… Изглеждаше по-червендалест от обикновено и носеше цялата си обичайна безучастност, но изглежда правеше по-големи усилия, за да я запази.

Беше хубаво и почти тихо време с онази нотка на нервност, която мистралът винаги носи със себе си; листенцата на маслините тихо шумоляха, сякаш мистралът броеше парите си над главите им; Сопрано си мислеше за онова, което би могъл да направи ако беше наистина богат и ако наистина можеше да се отпусне: като начало можеше да купи един „Ролс-Ройс“ за барона, с шофьор в ливрея и кралски пудел. Сопрано нямаше никаква представа какво е това, но извикваше представа за нещо наистина шик. Можеше да води барона в големите казина в Сан Ремо, в Монте Карло, да сяда до него и да гледа с гордост как той губи цяло състояние, без да трепне сред всеобщата възхита. Сигурен беше, че баронът вече е губил всичко и вероятно неведнъж. Но не се беше оставил това да го убие и пазеше надеждата, че ще се изправи. Сигурно беше убеден, че някой ден ще се озове на точното си място, много високо, на върха, обграден от уважение и всякакви грижи, и щеше да приема Сопрано на масата си или дори да му позволи да живее при него.

Бяха стигнали до някаква разрушена кошара на няколко крачки от пътеката, зад дебели черници, високи по два метра.

— Ето — каза Сопрано. — Ще ги изчакаме тук.

Чуваха боровете и маслините и виждаха сянката на облаците, която пробягваше по стръмнините на хълмовете и се гмурваше ниско в долините, където зеленината беше по-гъста в интимните кътчета на земята. Докато ядяха гроздето, което бяха донесли в торбичката, можеха да видят по-долу, на входа на селото, склона, на който се беше родило гроздето и откъдето беше откъснато: и то беше Ембер.

— Дай още една чепка…

Протегна ръка, но в торбичката вече нямаше Ембер и каза:

— Утре ще вземем още — и в същия миг съжали, че е хвърлил тази сянка върху земята и небето.

Утре заминаваше, нямаше да има утре.

Тя се чувстваше уплашена, не толкова, защото той заминаваше, а защото самата тя не беше сигурна. Трябваше да потърпи още малко, но вече се опитваше да усети: дебнеше тялото си, гърдите си, корема си, макар да беше абсурдно, твърде рано беше, нямаше как да се знае. Но хранеше силна надежда. Усмихна се и сложи ръка на бузата на Рение и го погали, но тази милувка не беше за него, нито пък усмивката. Лицето й доби малко виновно изражение, някаква смесица от триумф и невинност, та Рение я хвана за брадичката и я погледна в очите:

— Какво има? Какво си откраднала от кухнята?

Тя тръсна глава, без да каже нищо, скри надеждата под клепачите си и започна да закопчава блузата си с необичайно внимание. Вече не се мъчеше да го убеждава и да го освобождава от тяхната хватка, имаше само един начин да го промени и той беше да отгледа неговото дете. Това е всичко, което можем да сторим, за да се опитаме да ви променим най-сетне, помисли си тя. Само така можем да успеем да прошушнем нежно, потайно, бъдещия свят в ушенцето на децата си. Нас, жените, нищо не ни разделя и делото, което убягва на тях, го извършваме ние. Не ни обичате достатъчно, за да ви задържим, но държим в ръцете си бъдещето, което убягва на вас. И ще продължим с майчинско търпение недоловимия си, тежък труд, докато изградим свят, напоен с нежност.

— За какво си мислиш?

— Аз ли? — рече тя и широко отвори невинни очи. — За нищо.

Стана и хвърли последен поглед към хълмовете. След двайсетина-трийсет години малките Ембер от селото щяха да се чудят коя ли е тази стара американка, която идва да скита сама из шубраците и какво ли търси.

Събраха одеялото и торбичката и заслизаха надолу. Беше четири следобед и първите мъгли вече хвърляха синкава сянка. Прекосиха потока по паянтовата дъска и залъкатушиха по пътя, край разрушената кошара, стената от черници, един пресъхнал кладенец. Вече виждаха в ниското покривите на Рокбрюн, след това селцето изчезна и остана само морето, настръхналите черници и жълтия вик на мимозите тук-там.

— Ето ги — каза Сопрано.

В очите на барона се появи нещо, което в краен случай можеше да бъде наречено изражение. Някакво просветване. Но сигурно беше само отражение на небето, още повече че и очите на барона бяха сини.

Сопрано отиде до завоя, увери се, че никой не идва откъм селото, след това отново зае мястото си зад черниците. Двойката беше все още на петдесетина метра и трябваше да ги остави да приближат още доста, за да може да се прицели добре. Вървяха много близо един до друг, държаха се за ръце и Сопрано искаше да е напълно сигурен, че няма да засегне жената. Предполагаше, че баронът предпочита да ги убият двамата заедно, вместо да ги разделят, но какво да се прави. Той вдигна оръжието.

И точно в този миг баронът стреля.

Беше на няколко крачки зад Сопрано и стреля почти без да се прицелва, като само насочи колта в неговата посока. Сопрано се отметна назад и рязко седна на земята с разтворени крака. Баронът стоеше пред него с револвер в ръка и смутен на вид. Сопрано направи ужасяващо усилие, за да разбере защо баронът беше сторил това, но му беше трудно да си събере мислите, от мистрала всичко се разпиляваше, а главата сякаш се опразваше. Сложи двете си длани на земята и опита да се задържи. Внезапно си помисли, че баронът сигурно го е ранил, дори може би сериозно. Сигурно е стрелял, без да иска, по рефлекс… Сопрано трудно се примиряваше със загубата на приятел. Но лицето му изразяваше такова неразбиране, мъка и упрек, че баронът се смили над него. Реши да го успокои и да сложи в ред света около него, а също и да направи последните му мигове по-лесни.

И тъй, наведе се над Сопрано, пребърка го и извади пачката банкноти от джоба му.

Дори започна да брои парите, като мокреше пръст и възприе циничен вид, докато усети, че Сопрано се е успокоил напълно.

И наистина, Сопрано сякаш разбра. Било е заради парите. Лицето му се озари, дори се поусмихна, хвърли към барона възхитен поглед и се опита да му каже нещо, но се закашля и се наложи да легне по гръб. Помисли си, че кучият син май го е ранил не толкова сериозно, колкото си беше помислил в началото, защото почти не го болеше.

Тогава баронът направи нещо твърде любопитно.

Обърна гръб на трупа и направи с крака онова движение, което кучетата и котките правят, когато искат да зарият с пясък или с пръст интимните си следи. След което взе пачката банкноти и я хвърли далеч от себе си. После слезе на пътя, от другата страна на завоя, облегна се на бастунчето си и зачака.

Когато двойката мина покрай него, баронът се показа и поздрави любовта. Приветства я дълго, притиснал бомбето до сърцето си, а жилетката, тънкият мустак и червендалесто лице му придаваха вид на провинциален тенор, който тъкмо изпълнява едно сантиментално o amor! Направи толкова дълбок поклон при преминаването на кралския кортеж, че за малко да падне, и Ан се усмихна на странния джентълмен, а баронът, преди да се върне към своя номер на безучастност, още малко постоя със свалена шапка пред върховния повелител. Бузите му бяха издути и той сложи ръка пред устата и леко трепереше на пантите си, сякаш правеше неимоверни усилия да не избухне в смях. Беше отстъпил една точка на света, но тя бе единствената, с която светът водеше. Баронът се кланяше пред любовта, но пред нищо друго, и щеше да продължи пътя си, безучастен и надменен, под тортите с крем — падащите звезди на хоризонта на човека. Беше сигурен, че ще се измъкне, въпреки мисълта, която философът Мишел Фуко бе посветил на него и според която: „човекът е скорошно явление и всичко предрича близкия му край“. За малко да избухне в смях, но се въздържа. Изправи се, вдигна глава, подложи очи под светлината и тръгна надолу с твърда стъпка. Отдавна вече беше взел за девиз един стих на поета Анри Мишо: „Онзи, кого и камъче препъва, вървеше двеста хиляди години вече, когато крясък на омраза и презрение дочу, що искаше да го уплаши“.

Приблизително половин час по-късно баронът се появи доста зрелищно на Гранд Корниш.

Сигурно някои хлапета му бяха изиграли лоша шега с прословутата детска жестокост към пияниците, защото се появи яхнал магаре на обратно, хванал здраво опашката на животното с ръце.

Беше възвърнал цялото си достолепие.