Ромен Гари
Лиричните клоуни (15)

XIV

Най-силният пристъп на астма, който бе имал от години наред позволи на Уили да представи добро оправдание пред разтревоженото студио — телефонно обаждане от представителя му в Париж — за продължаването на престоя на семейството в Европа. Обясни на Рос, че има нужда от няколко дни почивка, за да се съвземе.

— Не виждам защо Ан да не се върне сама — изръмжа на другия край на жицата гласът на Рос, който, според добрия стар американски израз, винаги надушваше плъх, когато си имаше работа с Уили. — Трябваше да започне снимки днес.

— С една дума, искате жена ми да ме зареже да си пукна сам, за да си спази ангажиментите? — изкрещя Уили. — След това трудничко ще можете да поите публиката с чуруликане за най-сплотената двойка в света.

Телефонът запази миг обидено мълчание.

— Чуйте, Уили, трябва да дам на студиото точен отговор. Не могат да държат всички насядали край снимачната площадка със скръстени ръце. Кога мислите, че ще можете да се върнете?

— Дайте ми седмица — рече Уили.

Така или иначе не се надяваше да успее да запази заминаването на Ан в тайна повече от седмица. Вече беше видял журналисти уж случайно да се мотаят във фоайето на хотела и понякога се питаше дали той не излъчваше някаква миризма, която ги привлича. Това беше и достатъчен период от време, който да позволи на Сопрано да се появи и да върне нещата в релсите. Имаше му пълно доверие. Усещаше невидимото му присъствие около себе си и черпеше от него известно чувство на лекота и хумор, имаше впечатление, че надмогва с майсторство и голям стил смешните дребни усилия, които животът понякога си прави, за да застане на пътя ви.

— Дайте ми седмица. Ако не получа нов пристъп, естествено. Държа все пак да ви кажа, че помолих Ан да се върне, но тя отказа. Интересите на студиото са ми много по-присърце, отколкото те си мислят и отколкото заслужават. Можете да ми повярвате, нищо не съм направил, за да остане Ан на Лазурния бряг, явно е по-силно от нея…

Не успя да се въздържи и за миг изпита силна наслада от двусмислието на думите си, от съмнението, в което Рос стоеше на хиляди мили. Ето, това беше стил.

— Разбрахме се, значи — рече Рос. — Чудя се само дали не можем да наваксаме с реклама онова, което губим като време и пари. Може да ви снимат с Ан до леглото ви или нещо такова…

— Няма начин — каза Уили с негодувание. — Никой тук не знае, че съм болен и дори, че не съм заминал. Искам спокойствие, представете си.

Усещаше, че подобно презрение към рекламата никак не му отива, но нямаше избор.

— Исках да говоря с Ан, но не успях да се свържа с нея — каза Рос.

— Прекрасно — отвърна Уили спокойно. — Секундичка, сега ще ви я дам. Ан — извика той. — Ан…

И затвори. След това се обади на портиера и даде нареждане да не прехвърлят никакви разговори от Париж нито към него, нито към госпожица Гарантие. Това вероятно щеше да му спечели четирийсет и осем часа, а в това време Ан сигурно щеше да се върне. Гореща вана — и няма да личи. Не можеше да бъде другояче, голямата любов не идва ей така, не и в някаква си карнавална вечер, не и с такава лекота, животът не е такъв, shit. И първо на първо, голямата любов, истинската, е нещо, което не може да бъде поделяно. Трябва човек да е сам, за да обича истински. Голямата любов е, когато обичаш една жена, без да си обичан от нея. Ето това е истинското, всепоглъщащото, разрушителното — животът с цялото му иронично и величаво господство, който ви хваща за гърлото, души ви и покрива тялото ви с нетърпим сърбеж.

Имаше всичко на всичко четирийсет и осем часа, за да измисли нещо, в случай че представителят на студиото реши лекичко да се появи в Ница, което беше повече от вероятно. Засега нямаше никаква представа какво ще му каже, но вярваше в импровизаторския си талант. Умееше да открива нужните бързи отговори, без никога да ги подготвя предварително. Дарба за ответен удар, за победоносна хватка по отношение на всички мръсни гадини, които често виждаме да изплуват на повърхността на живота като чудовището от Лох Нес. На Уили винаги му бяха трябвали непредвидени ситуации, за да даде най-доброто от себе си.

Нямаше да позволи на тези целулоидни копелета да прекъснат малкото хигиенично приключение, което щеше да се отрази на Ан във висша степен добре. Това момиче не се любеше достатъчно. Това състояние на фрустрация й пречеше да разцъфти и я обричаше на хладина, на известна липса на топлота, което започваше да се отразява на актьорския й талант. Да се надяваме, че мъжът, на когото попадна, знае как да подходи и ще я накара истински да изпита върховната наслада.

Уили схруска един бонбон с чувство на снизходително превъзходство по отношение на обикновените простосмъртни. Човек никога не бива да придава значение на креватните истории. Той се усмихна и излезе от себе си, както излиза от „Итън“ — с презрителна елегантност, съставена от съвършено отчуждение. Накратко, най-верният стил.

Вън от всички дарби, с които природата го бе отрупала, той притежаваше таланта да се движи по собствената си повърхност, без да се продъни през много тънката и пропукваща се черупка, с която се беше обвил. В крайна сметка всичко започваше да прилича на фигурно пързаляне, на балет от нескончаема „комедия дел арте“, импровизация, чийто залог беше да избегне на всяка цена сблъсък с ужасеното момченце, изоставено от трийсет години в тъма и изгубило дори правото да извика мама.

Но тази комедия изискваше преди всичко партньори и в никакъв случай да не остава сам, и в това отношение неочакваната поява на Бебдерн беше дар от небето. Без него, щеше да се наложи да се нахвърли отново върху добрия стар Господин Лоялност. Облече се и отиде в апартамента на Гарантие, когото намери седнал в мрака с долепени ръце и затворени очи. Всъщност беше едва три следобед и не можеше да се говори за мрак. Беше вид, който Гарантие успяваше да си придаде, особена лична полусянка, с която успяваше да покрие всичко наоколо. Беше начин на битие, на живот, на държание и на дишане, който се разпростираше до сивото небе, до зимното море, една очевидна липса на страст, която вероятно бе страстно, величествено желание да бележи света с личната си скръб. Дълбоко във всичко това Уили отгатваше чисто егоцентрично намерение да вкара в собствената си злочестина целия свят с неговите войни, революции, с милионите му победители и победени, в някакъв чудовищно грамаден пъп, да анексира цялото човешко страдание с една дребна болежка.

— Тръгна ли си Бебдерн? Той ме разведрява. Няма нищо по-забавно от живите — одрани.

— Ще го намерите в хола. Не можа да издържи с мен. Разстройвам го.

— Ще поизляза. Ако се обади Ан, кажете й да не прави нищо прибързано. Не бива една креватна история да помете всичко. И най-вече й обяснете, че е жизненоважно да бъда с тях. Това е единственият начин да придадем на тази история съвършено почтен вид. Щом съм с тях, никой няма да може да каже копче. Готов съм да ги следвам навсякъде, където пожелаят да идат. За тях това е съвършено прикритие, а за мен е въпрос на самолюбие. Дори ако искат да се разхождат с гондола във Венеция, готов съм да им бъда гондолиер. Роселини току-що разби кариерата на Бергман: сега всички американски моралоопазващи дружества са на главата й. Години наред няма да може да работи в Холивуд. И всичко това, защото мъжът й, Линдстрьом, не успя да подсигури нещата. С нашата професия не можем да си позволим да хвърляме предизвикателства пред морала и общественото мнение. Всеки момент ще им се накачулят стотина журналисти.

И насмешливо:

— И най-вече не й казвайте, че правя това от любов към нея. За да клъвне на това, трябва да й го изиграя аз, пък и тогава едва ли ще повярва.

— И ще сгреши.

— Напомнете й, че суетата ми се разиграва на карта. Всички знаят, че съм абсолютен мръсник: нека прояви уважение към моята репутация.

— Успокойте се, Уили. Вероятно Ан сега преживява една много красива любовна история: тъй че едва ли ще продължи дълго. Най-вече и особено ако става дума за голяма любов. Народите са преживели същото с революциите.

В гласа му почти се долавяше добросърдечност. Това беше гласът на онова, което Уили ненавиждаше най-силно у него: вътрешната скръб, която свеждаше всичко до суета и прах. Чак толкова пък да равнява всичко по себе си! — помисли си той с негодувание.

— И да се погалите хубавичко — рече той.

Излезе, но вместо да слезе надолу, седна на пурпурнозлатната скамейка в коридора до вратата и остана така в очакване цял половин час. Беше хитрина, за да заблуди телефона, че е излязъл. Телефоните всичките са извратеняци и човек трябва да им поставя капани. За да ги накараш да звъннат, често се налага да се правиш, че не си там.

Той зъзнеше. Ако нещата станеха твърде сериозни, оставаше само Сопрано. Но как да сложи ръка на проклетия му кучи син? Беше се свързал с телефона на адреса, който Белч му бе дал в Палермо, но всичко, което чу от разстояние, беше музика и женски гласове, които прихваха в смях в слушалката. Знаеше съвсем малко италиански, но не беше нужно да си лингвист, за да разбереш, че е попаднал на бордей. Уили се бе почувствал по-спокоен — това придаваше на Сопрано характер на нещо по-реално. Той винаги бе вярвал в свръхестественото, тоест в една необятна гадория, която седи начело на хорските съдби. Белч, Сопрано и цялата Мафия са онова, в което се превръщат феите като остареят — последното въплъщение в зряла възраст на магическата пръчица, на Сезам-отвори-се и на летящото килимче, това са „Хиляда и една нощи“, когато се превърнат в хиляда и един дни. Дори в този миг, седнал в коридора, той бе убеден и искрено вярващ, че всемогъществото на гадорията бди над него: трябваше само да се държи като мръсник, добрата воля щеше да се прояви и да му донесе помощ и закрила.

Чу телефона да звъни и се втурна в апартамента. В мига, когато влизаше, Гарантие тъкмо оставяше слушалката. Изглеждаше ужасно притеснен:

— Ан е… Вдигнете телефона. Ужасявам се от подобни ситуации.

Ан се изненада като чу ироничния и снизходителен глас на Уили: беше го забравила.

— Скъпа моя, толкова е прекрасно да знам, че най-сетне сте щастлива… Това е толкова добре за вашето изкуство… Изпращам ви багажите и откривам сметка на ваше име в „Бърклис“ в Монте Карло, в случай че приятелят ви има склонност към лукса… А също и малко бельо, разбира се, мога да си представя как в този момент това е всичко, което ви е нужно… Не бихте ли могли да ми дадеше някаква представа колко време може да продължи това? Седмица, малко повече? Само, за да знам как да се държа пред журналистите…

— Нищо не знам, Уили.

— Е, нали ние, актьорите дължим всичко на красивите чувства… От тях живеем. Без тези дребни инциденти на автентичност, изкуството нямаше да е възможно. И когато те минават, трябва да правим дълбок поклон — защото отминават тъй бързо! И ни оставят… тъй пълни с болка! Като казах това… Искате ли да говорите с баща ви?

— Не.

— Добре. Той ще разбере. Той също е изпълнен с деликатност.

— Уили…

— Не се страхувайте от нищо. Ще преживея. И, ако позволите, ще ви цитирам един френски поет. Някой си Ронсар… „Повярвай ми: живей, не чакай следващ ден, а днеска откъсни цветята на живота“^[1].

— Благодаря, Уили. Познавам тази поема от детството си.

— Добре сте го крили от мен. Вероятно като проява на такт…

Важното не бяха нито думите, нито закачливият тон, а фактът, че той не успяваше да затвори телефона. Ан го направи и никога повече не говориха.