Ромен Гари
Лиричните клоуни (16)

XV

Тя затвори и се извърна с лице към белотата на възглавницата. Сред белотата на стаята сенките шаваха по волята на бриза, който си играеше със завесите. Той се сведе над профила, който най-сетне придаваше смисъл на всичко, което неговият скитнически живот беше. Мекият въздух ги обвиваше в онази средиземноморска нежност, в която всичко живо, което обича и смята, че го обичат, открива своето първично основание. Сред покоя, който бавно ги носеше през наниза от часове и който бе едновременно голяма река и устие, лице и открито море, всеки миг изглежда смесваше вечност и мимолетие, и Ан се усмихна на този малко тъжен и тъй внимателен поглед, който я разучаваше наизуст.

— Всеки път, когато ме гледаш, сякаш виждаш хранителни запаси. Хайде да се облечем. Да поизлезем. Толкова е хубаво навън.

— Навсякъде.

— Какво?

— Хубаво е навсякъде. Навън. Вътре. Навсякъде.

Тя протегна ръка, взе един грозд, но нямаше сили да го поднесе до устните си, нито да го остави, и остави ръката си да падне на чаршафа, заедно с грозда.

— Нека да станем, Жак, да поизлезем — прошепна тя, за да изплаши сама себе си.

— Точно така — съгласи се той енергично и се притиснаха още малко по-силно един в друг.

— Шайката мръсници — прошепна той, докато мислеше за всички омрази и войни. — Дори не знам какво искат да защитят.

— Аз нищо не искам да защитавам — каза категорично Ан. — Не и в този миг. Щом една идея придобие собствено тяло, тя сякаш се превръща в труп…

Той се усмихна.

— Е, не. Когато една идея наистина придобие тяло, тя се превръща в жена.

Той се отдръпна леко, загледа се в гърдите й, в неимоверно сериозно свъсените вежди, а Ан се мъчеше да не се засмее, защото усещаше, че в неговата ръка гърдите й се превръщат в идеологическо съдържание, нещо като два малки Запада-близнаци. Първите му думи след първата им среща, бяха да й обясни, че след десет дни заминава за Корея с войската на Обединените нации, за да се бори срещу ново надигане на глава на тоталитарното владичество, беше й го казал веднага, както почтеният мъж съобщава, че вече е женен. Заминаването му беше далечна работа — девет дни — а да мисли за бъдещето изглеждаше история без бъдеще, нещо като неясновидство, начин да пропилееш имането си. Това беше крещящ, предизвикателен разкош, напълно лишен от смирение, оцеляване в епоха на спестовност, епоха, в която хората слагат щастие настрана за бъдещето и в която богатите живеят в такова охолство и сигурност, че могат да си позволят да мислят за утрешния ден. Това е грижа за хора с пари под дюшека.

— Знаеш ли, Жак, едно нещо винаги ме разтърсва още от първия път, когато прочетох „Щуреца и мравката“…

— И какво е то?

— Че оттогава е минало много време, а щурците все си пеят. Вадим си грешната поука от тази притча, а истинската е, че щурците още пеят. Всъщност, те дават на мравките горд и храбър отговор: продължават да пеят. Когато бях дете, това веднага ми се видя много важно и още по-красноречиво, заради това, че възрастните го подминаваха с мълчание. Щурците продължават да пеят и ето това е истинската поука от баснята. Тъй че дали ще заминеш, или не… Единственият начин човек да бъде предвидлив, е да мисли единствено за настоящето…

— Щурците имат право. Между другото, точно така се е образувало и Средиземноморието, от поуката за щурците. Затова и тук те пеят по-хубаво от другаде. Всичко друго е много по̀ на север.

Тя се опита да задържи ръката му, но той беше прав, всичко друго бе много по̀ на север, там, откъдето вероятно идва изразът: „да запазим главата хладна“. След това се зареяха в тишината, а светът лежеше свит на кълбо в нозете им, и дълго останаха в онази щастлива застиналост на миговете, които повече, отколкото си мислим ние, се изморяват да стигат до своя край. Той мислеше за всичко, което се бе изгубило от победа на победа и което сега откриваше живо, спечелено като награда и непокътнато в тялото до своето и в този дъх, тъй лек, а слагащ край на всички закони за притеглянето, и пристана в ямката на рамото, където приключва всяко търсене и където всичко се връща при вас. И вълнистите, вълшебни очертания на устните като хваната в полет вълна… О, вие, в нашите обятия! Говори ви мъж, един кух, комичен, яростен и безнадежден мъж. Който е познал братството на справедливите каузи и който нищо не е познал, който е познал жените и който нищо не е познал, който е познал майчината обич и който нищо не е познал, но който най-сетне срещна теб и срещна всичко. Ето че пред очите ми се изпълнява доказателството за свят за двама. И колко странно е да бъдеш зрял мъж и да получаваш своя пръв урок за нещата, откровението на една женска ръка, на една женска походка, за стъпалата й, които дават на земята по нещо всеки път, когато я докоснат, и чудото на ръцете й от двете страни на тялото — каква разтърсваща идея да бъдат поставени там! И накрая всичко е за пръв път. А снощи до прозореца, кой ли би се сетил, че човек би могъл да къса средиземноморската нощ с цялата й нежност от твоята шепа при всяка целувка? Тук завършва моят скитнически живот. Ела по-близо. Да, знам, че не можеш: ела по-близо, все пак. Още, по-близо… Така. Няма значение, ще дишаме после. Ето така.

Жак…

Не ме викай. Не казвай името ми: ще си помислят, че сме двама.

Опитваше се да си припомни какво ли бе казал Горки за лиричните клоуни, тъй като онова, което Горки бе писал или не, беше без значение, тъй като бе писал също и че любовта е неразбирането на човека пред природните закони.

— Защо се смееш?

— Сериозността го изисква.

Към средата на нощта той запали лампата.

Тя изглеждаше толкова дребничка, сякаш тъмните й коси я съдържаха цяла. Очите, носът, устните, брадичката и ухото си спяха на топличко в тях.

Човек имаше желание да ги взема едно по едно и да ги поднася до лицето си, да ги гали с буза и след това да ги връща обратно в гнездото, без да събужда майка им.

А призори отново се събуди и й се усмихна, и сведе глава в онзи безпаметен жест, който винаги подтиква човека да опре чело в онова, което обожава.