Ромен Гари
Лиричните клоуни (25)

XXIV

След заминаването им, не заспа. Гореше от нетърпение, убеден, че този път ще успее да се измъкне. Ето защо беше предложил на Сопрано да му донесе парите във вилата посред нощ. Не искаше да му говори откровено, твърде сантиментално беше, твърде теменужено, и говореха постоянно, че ще трябва да се убива Рение, но Уили беше сигурен, че другият е разбрал. Беше уверен, че сицилианският убиец инстинктивно разбира сценария и онова, което Уили го моли да направи: най-сетне да го отърве от самия него. Към десет сутринта извика портиера, който трябваше по-късно да свидетелства, че е открил господин Боше вече порядъчно накъркан и че актьорът го е помолил да му намери костюм на Пиеро за Редута, който щеше да се състои тази вечер в Общинското казино. Портиерът веднага изпрати един куриер в магазина и към обяд Бебдерн го изненада да мери костюм.

— Това пък какво е? — попита той. — Нова перверзия?

— Карнавал е, в случай че не сте чули — каза намусено Уили.

Нямаше никакво желание да вижда Бебдерн точно в този момент. С тъжните си, разбиращи очи Бебдерн му докарваше кихавици и стоеше изтъпанен пред него като дразнение.

— Идвам да ви кажа сбогом, Уили. Няма да ме видите повече.

— Не е възможно! — изненада се Уили. — Мислех, че е до живот.

— Имат нужда от мен другаде, представете си — каза Бебдерн. — Не знам дали сте в течение, но се снима един много голям филм. „ОБСАДАТА, ОТБРАНАТА НА ЗАПАД, СВОБОДНИЯТ СВЯТ…“ Загиналите още се колебаят между няколко заглавия. Една копродукция на СССР и САЩ, под егидата на Обединените нации. Широкоекранен, цветен, със стерео озвучаване. Специални ефекти: напалм, бактериологична война, може би атомни бомби. Предлагат ми роля: имат нужда от комици. Сбогом, велики Уили. Завиждам ви: никога не съм си и помислял, че човек може да се отдаде до такава степен на една лична съдба.

Оголи зъби в някаква куха, глуха усмивка.

— Имате късмет, че на вас един-единствен човек ви е сложил рога. А на мен — цялото човечество… и красивите идеи. Съществуват, Уили, съществуват, каквото и да говорят хората. А когато те ви сложат рога… То си е нещо! Колкото по-красиви са, колкото повече ги обичаме, толкова по-често ни слагат рога. При тях е на историческа почва. Тъй че, сбогом…

— Ама, да му се не види — каза Уили — ако е да ви слагат рога, дали във Франция или в Корея — все тая!

— Той е такъв човек, че иска да накаже идеите, задето не се държат прилично — каза Ла Марн, като си мислеше за Рение. — Пък и какво — като няма братство, човек да си има поне един брат.

Той стисна ръка на Уили и се усмихна.

— Край на развлечението — му каза той. — Дръжте се, кралю на филмовата лента.

След като си тръгна, на Уили му се наложи да изпие бутилка шампанско, за да прокара лошия вкус на Бебдерн в устата си. Беше усетил как действителността го облъхва. Влезе при Гарантие, но Гарантие беше излязъл. Освен ако не беше онзи кактус на масата до прозореца. Или пък ако от дългото обезличаване бе станал съвсем прозрачен. Той се повъртя из апартамента, като напразно се бореше срещу неустоимото нахлуване на трезвостта и реалността. Сопрано нямаше да си направи труда да го убие и щеше да го зареже вътре да се задушава като риба, извадена от своята стихия. Щеше да си прибере парите и да се измете, без да поема рискове. В крайна сметка Уили се докара до такава степен на тревожност, че направи онова, което лекарят му беше забранил да прави: глътна няколко амфетамина, смесени с алкохол, което доведе до добре познатия му ефект на свобода. Половин час по-късно се чувстваше господар и на себе си, и на вселената. В четири следобед излезе от „Негреско“ през служебния изход и хвана такси до Монте Карло. Облече си костюма на Пиеро в тоалетните на хотел „Париж“ и хвана автобус до Мантон. Помота се по морския бряг, докато чакаше да падне мрак, с лице, наплескано с гипс, под проблясващите фойерверки, които показа на едно дете. Детето беше щастливо, пляскаше с ръце и се заливаше от смях. След това Уили реши да го отведе при майка му, но нямаше майка, пък между другото, нямаше и дете. Тръгна пеша към Рокбрюн. Много го беше страх. Беше великолепно. Нищо подобно не беше изпитвал от онзи път, когато на девет, беше преспал в гробище. Сопрано го чакаше на площада. Имаше лунна светлина и всичките тези розови, барокови фасади изглеждаха като оперен декор, и вече нищо не беше истинско. Качиха се до вилата. Баронът редеше пасианс на светлината на една свещ по риза и жилетка, с бомбето на главата и пура в уста. Приличаше на собственик на saloon от филм за Далечния Запад. Уили извади парите и се престори, че ги брои, а Сопрано го загледа втренчено какво прави, докато си пиеше уискито, сетне му предложи чаша, сигурно, за да го накара да се отпусне, преди да го гръмне.

Точно това беше предвидил и той в своя сценарий. Почуди се какво ли ще направят с трупа му. Беше измислил стотици и стотици подобни развръзки по времето, когато беше само дребно сценаристче на заплата към Холивуд. Уили искаше непременно да знае какво ще направят с трупа му. Без това, все едно си тръгваше, без да е разбрал какъв ще е краят на филма. Не знаеше по какъв начин Сопрано смяташе да се отърве от него, но със сигурност щеше да е нещо без въображение. Добре, че Уили бе подготвил нещата. Беше довлякъл големия куфар на Ан със златни инициали на черен фон А. Г. Разчиташе на това да го нарежат на парчета — този път и физически — и след това да го доставят в благотворителната организация за Закрила на нещастното детство. Имаше и друга версия на сценария, още по-удовлетворителна. Пак така нарязваха малкия Уили на парчета и ги поставяха в куфара. След това тайно вкарваха куфара в къщата на влюбените. И те щяха да продължат да се обичат нежно до горкичкия малък Уили, накълцан на парчета в някой ъгъл. Уили прекрасно виждаше себе си в тази роля. Отсега се наслаждаваше на удоволствието, с което щеше да чете вестниците на другия ден, след намирането на куфара. Ето, това беше кино. Хичкок ряпа да яде. Естествено, всичко беше в режисурата и в избора на изпълнителите, но Уили щеше да се нагърби с това и да помоли Ан и любимия й да играят своите собствени роли. Щеше да е тежко, но изцяло в служба на изкуството. Киното беше неговата естествена среда и само в него той можеше да диша истински.

— Давайте — измърмори той към Сопрано, който го гледаше втренчено.

Стоеше прав до отворения куфар, който го гледаше ококорено. За първи път отворен куфар изглеждаше по този начин. Уили направи крачка напред, за да влезе в куфара, но куфар нямаше. Имаше само Уили, прав, с един вдигнат крак. За малко да падне и Сопрано се приближи до него.

— Идете да поспите, господин Боше.

Чак на другия ден, когато се събуди във вилата след шестнайсет часа сън, на Уили му просветна истината. Журналисти!

Как не се беше досетил по-рано?

НА ЛАЗУРНИЯ БРЯГ, В ЕДНА КАРНАВАЛНА ВЕЧЕР, ЛЮБОВТА ИДВА И РАЗДЕЛЯ АН ГАРАНТИЕ И УИЛИ БОШЕ.

Снимки на „идеалната двойка“. А до тях… снимки на истинската двойка на пътя за Горбио. Как не беше разбрал какво крие огромният бинокъл, окачен на врата на „барона“? А всъщност е стар номер. Телескопична камера. Стигаше му да си припомни мръсника на върха на дървото с бинокъл, залепен на очите: правил е снимки, разбира се.

И нещо повече.

Уили чуваше свистящото си дишане, като че ли някой друг до него страдаше от астма.

УИЛИ БОШЕ СЕ ОБРЪЩА КЪМ НАЕМНИ УБИЙЦИ, ЗА ДА ПРЕМАХНАТ ЛЮБОВНИКА НА ЖЕНА МУ.

ЛУД ОТ ЛЮБОВ И ОТ РЕВНОСТ… ОТЧАЯНИЕТО НА УИЛИ БОШЕ. МОЛЯ ВИ ДА УБИЕТЕ ЛЮБОВНИКА НА ЖЕНА МИ. ЕТО КАКВО НИ КАЗА УИЛИ БОШЕ.

ДВАЙСЕТ ХИЛЯДИ ДОЛАРА, АКО УБИЕТЕ ТОЗИ МЪЖ, НИ ПРЕДЛАГА УИЛИ БОШЕ.

СТЪПИСВАЩАТА ГРЕШКА НА УИЛИ БОШЕ.

ВЗЕМА ДВАМА ЖУРНАЛИСТИ ЗА НАЕМНИ УБИЙЦИ И ИМ ВЪЗЛАГА ДА УБИЯТ ЛЮБОВНИКА НА ЖЕНА МУ.

Уили се беше строполил в едно кресло с отметната глава и затворени очи.

Свършен беше. Край. Стана за смях. Едно видимо с просто око дете, пред очите на всички.

Ето на това му викат да работиш ръка за ръка с пресата. Холивудските журналисти дават специална награда на звездите, които най-добре си сътрудничат с тях. Този път той наистина си я беше спечелил.

Този мръсник Белч. Наистина имаше чувство за хумор. Беше го предал на журналистите. Чувството беше като да загубиш приятел от детинство.

Проклета астма.

Опита се да разхлаби яката и вратовръзката, но нямаше нито яка, нито вратовръзка.

Бяха го хванали. Добър номер. Изглеждаха сякаш излезли от последния му филм „Златна възраст“ с Конрад Фейтд. Героят на барона, примерно. Питър Аури. Точно същият. Леко стилизиран, леко прокълнат. Експресионистичен. И точната доза свръхестествено и фантастично. Мак Камата. Музика на Курт Вейл. Социална фантастика от дъното. „Опера за три гроша“. Разбойнически романтизъм. Бяха го изслушали много сериозно, когато им беше предложил сам да дойде във вилата с парите.

— Половината преди, половината след. Ще почакам. Нали разбирате, трябва да съм там, за да утеша жена ми след…

Сопрано го бе изслушал много сериозно.

— Ще ви заподозрат, не е предпазливо, господин Боше… Човек като вас…

Дрезгав, прекъслив глас…

— При всички случаи ще ме заподозрат… Но никога нищо няма да могат да докажат…

Беше се изсмял.

— Всъщност, това само ще прибави някаква нотка към моя тип красота…

Ето какво беше подхвърлил на журналистите… От медиите на Хърст^[1] несъмнено… Да, вероятно… Бяха му заложили капан… Хърст искаше кожата му, както бе поискал тази на Орсън Уелс след „Гражданинът Кейн“…

— И най-вече, не го изпускайте… Ако тя не се върне в Холивуд, аз съм разорен… Просто е…

Внезапно и съвсем неочаквано баронът изпусна забележителна пръдня. И между другото стана съвършено изпълнен с достойнство в своето злочестие.

— Дава фира — отбеляза Сопрано. — От вълнението е. Онова, което иска да каже, е, че би било много по-естествено да премахнем и двамата.

Уили потръпна от радост: ето, напъпи теменужката и прословутият средиземноморски сантиментализъм показа мръсната си розова муцуна.

— Ами? — каза той присмехулно. — Толкоз ли пък чак е деликатен?

— Баронът е личност — каза Сопрано. — Той има обноски. Не обича да разделя онези, които се обичат. Намира, че такива неща не се правят.

— Той ли ви го каза?

— Току-що го чухте. Беше вълнението… Предпочита да ги убием двамата заедно. Така ще си останат заедно.

— Съжалявам, но това не ме устройва. Жена ми ми носи по един милион годишно с данъците… Струва си да не бъдем чак толкоз деликатни.

ЖЕНА МИ МИ НОСИ ПО ЕДИН МИЛИОН ГОДИШНО, НИ КАЗВА УИЛИ БОШЕ, КОЙТО НИ ПРЕДЛАГА ДВАЙСЕТ ХИЛЯДИ ДОЛАРА, ЗА ДА ПРЕМАХНЕМ НЕГОВИЯ СЪПЕРНИК, ФРЕНСКАТА ЗВЕЗДА ЖАК РЕНИЕ, УЧАСТНИК В ОСВОБОЖДЕНИЕТО, ГЕРОЙ ОТ ИСПАНСКАТА ВОЙНА И ОТ СЪПРОТИВАТА…

— Хубаво — каза Сопрано. — Нали разбирате, за мене… Но баронът така казва. Той е човек с чувства.

— Пиш — каза баронът.

— От вълнението е — рече Сопрано. — Ще я свършиш след малко. Виждаш, че разговаряме. Стискай…

Баронът стисна само наполовина и изпусна поредица тихи пръдни.

Бяха го хванали със собственото му оръжие. Със собственото му изкуство, с кинематографичния му стил, в атмосферата на леко килнат на една страна свят, изпълнен с насмешка.

Опита се още веднъж да си разпусне яката и вратовръзката, но те бяха на земята. Чуваше думите на лекаря на всяка визита: „Внимавайте, Уили, никакви амфетамини, смесени с алкохол“.

След това се изправи и се усмихна.

Гениална идея. Не само щеше да успее да възстанови мястото си със стил, но и да набере превъзходство. Първо, трябва да остави скандалът да се развихри. УИЛИ БОШЕ СЕ ОПИТВА ДА НАЕМЕ УСЛУГИТЕ НА НАЕМНИ УБИЙЦИ И ЗА ТАЗИ ЦЕЛ СЕ ОБРЪЩА КЪМ… ДВАМА ЖУРНАЛИСТИ! Вестниците ще се съдерат да викат. Грандиозна реклама.

И чак тогава Уили ще обяви намерението си да СНИМА ФИЛМ ПО ТОЗИ СЮЖЕТ. Всички веднага разбират: БИЛО Е РЕКЛАМЕН ТРИК. Ахкане. Охкане. Адмирации от страна на цял Холивуд. Пустият му Уили Боше, като лансира някой филм, няма равен на себе си.

Разсмя се. Сега дишаше по-свободно. От самото начало всичко това е било рекламен трик. Ан беше съучастничка. Другият тип — френската звезда, участникът в Освобождението — и той. Рекламата преди всичко. Физиономиите на измамените камилчета, журналистите. Използвани като тоалетна хартия. Апотеоз на Уили.

Чудеше се само за развръзката на филма. Имаше едно пълно с хумор решение, съвсем в негов стил. Хепиенд, спасената любов — без да се жертва нищо от качеството. В края на филма Сопрано оставяше да го трогне зрелището на любовта, която беше непрекъснато пред очите му. Тъй че вместо да убие любовника, убива съпруга — като не пропуска да му вземе и парите, естествено. След което си тръгва по пътя, музика от Димитри Тьомкин^[2]. Fade-out.^[3] Всичко се оправя. Ан ще се омъжи за човека, когото обича. Гарантие ще види как тя тръгва към щастието, към онова щастие, което дълбоко в себе си винаги й е пожелавал. Няколко думи за горкичкия малък Уили и последен кадър на Уили, изтегнат сред камъните, най-сетне постигнал освобождение. И той щастлив, защото накрая любовта възтържествува.

Уили се смееше и хлипаше, то беше едно и също, а това бе доказателство за качеството на филма.

Въздухът миришеше на завеси, на мухъл и на неопределимата миризма на кокетка, на червило, на пудра. Миризмата на онази дърта курва, действителността. Ако трябваше той да се занимава с избора на актьорите, на действителността би дал лицето на дърта сифилитичка, чертите на която никакъв грим никога не успява да прикрие. Твърди, жестоки, безпощадни. Опита се да отпусне хватката около собствения си врат.

Ослушваше се, но изстрелите на хълма не доказваха нищо: някой самотен ловец и толкоз. Тези двамата тук не бяха убийци. Бяха журналисти.

Прекрасен филм ще стане, мислеше си той. Голямото ми завръщане в Холивуд.

Но колкото и да се мъчеше, не успяваше напълно. Материалът му бягаше. Отказваше да се подчини на фабулата.

Онова, което се връзваше най-малко, беше държанието на Сопрано. В него имаше някаква простота, някаква липса на изкусност, която му придаваше твърде реален характер. Противното усещане за автентичност. Прекара нощта в хъркане до барона, от когото никога не се делеше. Към обяд им направи яйца на очи и отвори консерви сардини. Вулгарно, банално, долнопробно. Никакъв стил, нито сянка от ирония. Поиска си парите и ги преброи грижливо, като плюнчеше пръст. От сламената шапка до твърде широкия му панталон имаше някаква истинност. Добре че беше баронът. На Уили му стигаше да погледне учуденото изражение, бомбето над ухото, смачканата пура, която сякаш стоеше в устата му от два дни, прилепналия панталон на ситно каре, белите гетри и карамфила насред всичко това, за да усети чудния елемент на гротеска и на фантазия, на каквито животът не бе способен. Уили го беше наблюдавал с наслада: най-сетне един елемент на изкуство. Персонаж, леко халтав в пантите, всъщност незрими — чест? Достойнство? Отказ да приеме унижението, че е човек? — повдигната вежда, тяло, вцепенено от неимоверното усилие да избегне всеки контакт с неназовимия свят — баронът беше твърде добре поставен, за да е истински. Нищо от всичко това не беше истинско. Нямаше убийци, нямаше журналисти, просто Уили си измисляше, работеше над сценария на новия си филм, в кабинета си в Бевърли Хилс. Твърде много амфетамини.

Стана и се завлече до прозореца. При всяко изкашляне селото подскачаше пред очите му с фалшивия му мавърски стил, фалшивите барокови къщи и фалшивия италиански барок… фалшификати навсякъде, виждам, че не са ми липсвали предшественици, помисли си той с присмех.

Между маслините вдясно и над селото се виждаше пътят към Горбио и той зърна Сопрано и барона, застинали на пътеката. Предпочиташе да не ги беше видял, но вече беше твърде късно, и ги загледа тъповато, като се опитваше да разбере какви ги вършат там. Трябваше вече да са в Ница и да звънят до своите вестници. Сигурно искаха да направят още някоя снимка на двойката.

В същия миг видя бинокъла, оставен на стола. Поколеба се. Сега можеше да узнае. Трябваше само да го вземе и да го огледа, за да разбере дали в него има скрита камера.

За миг се поколеба, след това взе бинокъла. Беше обикновен бинокъл, нямаше камера.

Пръстите му трепереха и му беше трудно да го нагласи. Сопрано и баронът танцуваха пред очите му, приближаваха се, отдалечаваха се, сливаха се и се разделяха в някакъв абсурден танц, който той не смогваше да спре. След това видя, че стоят прави зад ограда от ниски черници. Ан и Рение се появиха на един завой по-нагоре, прегърнати, над маслиновите дървета, които ги споделяха с небето. Сопрано беше разгърнал храстите и се беше привел напред в сянката на облаците, които плуваха над хълма — и държеше револвер в ръка.

Уили изкрещя, пусна бинокъла и хукна към стълбите.

Навън небето, градините и земята бяха в мирни и щастливи цветове, които никакво човешко терзание не можеше да накърни. И първият миг съзнание, което осени Уили, докато драпаше тичешком между маслините в костюма си на Пиеро, беше ожесточение към равнодушието на света, към ширналия се от небето до цялата земя спокоен и непростим отказ да участва в паниката на една мишка.

Чу изстрел.

Изправи се. Вероятно беше паднал, защото се изправи. Ан, Ан, опита се той да крещи, не исках това, само си измислях! Знаеш ме, само си измислям, целият ми живот е това, една измислица, една ежесекундна фантасмагория. Нищо истинско няма в това, само мит за пред Холивуд… Щеше да стане прекрасен филм, щях да го режисирам сам, истински триумф, най-красивата роля в живота ти! Оскар! Той се опита да преглътне нещо, което се беше запряло на гърлото му, но няма гърло, достатъчно широко да преглътне действителността. Не, не, не е възможно животът да бъде и това!

Изправи се. Да, ще трябва да поиска музика от Димитри Тьомкин, той беше направил чудеса в „Точно по пладне“. То си е кино, истинско, помисли си той и най-сетне усети как се връща към самия себе си. Прищя му се да извади от джоба си златна табакера, да вземе цигара и да затвори табакерата с рязко щракване, както тъй добре го правеше Ерих фон Щрохайм във „Великата илюзия“. Изпитваше нужда от този жест. Но нямаше табакера и не му бяха останали сили да жестикулира. След това се наведе, вдигна малкия Уили, прегърна го нежно и го отнесе до върха на хълма, до мястото наречено Овчарски скок. Силата и куража му стигнаха да отнесе малкия Уили дотам, а морето и небето се приближаваха и отдалечаваха и се сливаха в безформена маса и усещаше как публиката е насочила биноклите си към арената, за да попие всеки миг от отчаянието и агонията му. След това притисна малкия Уили до сърцето си, пооправи му косата, издуха му носа, избърса му очите и му зашепна думите на една приспивна песен, която толкова обичаше — единствените изцяло истински думи, които познаваше:

Нани на, нани на,

Спинкай, Уили, на пълна луна

Не спинка ли Уили милата луна

На големите го дава, нани на, нани на.

Негърче в шише

Шишето се чупи

Негърче се цупи

Нани, нани, ей го е!

Уили негърчето е!

Потупа го по бузката, усмихна му се и го пусна от скалата, за да го научи да мечтае, да обича и да живее, и полетя, чисто физически, между другото, от петнайсетина метра, със съжалението, че няма кой да направи поне една снимка.

Остана там с дни, докато го търсеха по всички лоши места.

В крайна сметка вниманието беше привлечено от птиците.