Ромен Гари
Лиричните клоуни (22)

XXI

Следобед се качваха по пътя от Горбио, магарешка пътека, надвиснала над долините на Мантон и следваща отдалеч морския бряг, оттатък малкото бяло гробище с гроба на един велик руски княз, който малко стърчи. След това се покатерваха до руините на една наблюдателна кула на върха на хълма и оставаха там, излегнати на едно одеяло, додето имаше слънце и додето им стигнеха силите. Докато бяха легнали, никой не можеше да ги види. Когато се изправеха, се открояваха върху склона и се виждаха, но тогава вече това беше без значение. За да стигне човек до тях, трябваше да прекоси един поток по дървена дъска, а след това Рение издърпваше дъската, и те ставаха недосегаеми, доколкото човек може да бъде недосегаем. На всеки кръгъл час чуваха камбаната на църквата. В началото Рение бе мислил да се уговори с кюрето, добър християнин и противник на изтезанията, искаше да го помоли да спре часовника за седмичка и да обясни на хората от селото, че е развален. Сигурен съм, че свещеникът би го сторил — помисли си той. Той е свястно момче. И е от Юга, с чесъна и акцента. Свещеник за живи хора. Утре сутрин ще му кажа две думи. Но не го направи и само всеки път, щом часовникът прозвънеше, той вземаше устните на Ан. В крайна сметка успя да убеди себе си, че звъни само за това и че църквата и свещеникът нямат нищо общо.

— Целуни ме.

Той я целуна. Но не беше хубава целувка.

— Не беше хубава целувка — каза тя.

— И преди нея не ни липсваше нищо, затова.

— Жак.

— Да.

— Кога замина за първи път?

— В Испания…

Стана, за да пийне, и взе глинената стомна, като мислеше за Испания, за суровите голи хълмове, толкова различни от тукашните, като стада неподвижни биволи под препускащи облаци. Замисли се за хълма на Толедо; първия път, когато го видя, той му разказа не толкова за другарите му, паднали под стените на Алказар, колкото за Ел Греко, който го беше рисувал от приблизително същото място в „Разпятието от Толедо“ и тогава си бе рекъл — петнайсет години оттогава! — че скоро вече няма да има диктатор, край на Франко, край на Хитлер, край на Сталин, и че тогава най-сетне няма да има друг начин човек да превземе един град, освен като го рисува и като го гледа. Но и той беше ранен пред Алказар. Повдигна стомната и започна да пие ледената струйка вода, която го прониза като острие, и той гневно си каза, че е крайно време да приключи с красотата на градовете, примесена с красотата на каузите, но че все пак се умира по-красиво под погледа на Ел Греко или Гоя, отколкото под този на някой от генералния щаб.

— Още баща ми тръгна през 1914-18-а. И не се върна. През 1940-а майка ми казваше: скоро Франция ще бъде история без французи, само лозя и толкоз.

— Приличаше ли на теб? Физически, искам да кажа?

— Съвсем малко го познавах. Беше идеалист, от човеколюбивия тип, без ясни очертания и изпълнен с вдъхновение. Някога от такива се получаваха първите социалисти, а днес — последните аристократи.

Върна се да легне до нея, сложи ръка в косите й и тя за първи път забеляза около китката му военната му пластина със самоличността, като половинката от белезници: другата сигурно обвиваше китката на някой боец комунист като символ за братство. Два приковани един за друг Прометеевци, доведени дотам да се мъчат да се окрадат взаимно.

— Жак.

— Да.

— Имаш ли твоя снимка като малък?

— Не.

— Жалко.

— Защо?

— Ами така… Майките са непредвидливи. Никога не мислят…

Искаше да каже… „никога не мислят за другите майки“, но премълча. Той нямаше да разбере. Пък и във всеки случай не беше сигурно. Това беше онзи миг от месеца, когато имаше най-много шансове, стига да имаше късмет. Понякога й се случваше да изучава лицето му, за да открие бъдеща прилика. Това беше не само желание да има дете от него, но и отказ да се остави да я осакатят. Сега само едно дете можеше да й позволи да остане цяла.

— Ела по-близо. Може, може, винаги може.

— Така ли?

— Така.

Чуваха се хлопките на овцете много високо в планината и детски смехове в долината, а мистралът сякаш отбираше между всички звуци най-леките за носене.

— Жак.

— Да.

— Разкажи ми малко за теб. Нищо не знам. Нищо не знам за теб.

— Е, знаеш, все пак.

— Може би, само основните линии. Височините. Върховете. Искам да знам и малките неща. Онези, които са от значение. Разкажи ми. Дори не сме имали време да говорим.

— Ти разкажи.

— Ами… Първо на първо, съм омъжена.

— Това са основните линии. Искам да знам малките неща. Тези, които са от значение.

Тя тръсна глава и опря нос в гърдите му. Той взе лицето й и целуна устните й, дълго, както човек дава най-доброто от себе си.

— Видя ли — рече той. — Всъщност мисля, че трябва да приключим с думите като начин на изразяване. Трябва да се върнем към целувките. Те казват всичко. Не умеят да лъжат. И дори, когато се опитат, човек отгатва лъжата, защото тогава езикът се вмъква, без да иска.

— Трябва да внимавам с теб — каза тя. — Хората, които говорят добре, са като професионални танцьори. Танцуват съвършено валс, без значение с кого.

Той нежно галеше гърдата й, толкова нежно, колкото е във властта на човек. И устните му се впуснаха в бавно скиталчество, докато накрая усети как го повдига онзи вик, който го караше да се роди и който най-сетне му връщаше всичко, което беше изгубил, пропилял и провалил в живота си.

— Викът на мюезина — прошепна той.

— Замълчи.

— Но викът на мюезина дава само палмата, минарето, водоскока и пустинята. Докато ти…

— Замълчи.

— … Твоят вик дава всичко, което човек е пропуснал в живота си. Ето, например, майка ми почина през 1943-а, без да знае, че Франция е свободна, а аз съм жив. Сега знае. Чула е.

— Това е светотатство, не е ли така?

— Не. Защото аз не съм способен на такова светотатство.

Чуваха се маслиновите дървета и небето бързо преминаваше отгоре в своя бял прах, а от слънцето очите боляха. Никой не идваше тук, освен рибарски лодки, които сякаш се издигаха до тях над долините на Мантон и над носа, над маслините и плантациите с карамфили в полето, рибарски лодки, които сякаш стигаха до тях с олюляващите се чичковци. Идваха тук всеки ден, но един ден, като стигнаха по потока, откриха, че дъската е издърпана, а от другата страна две хлапета стояха на пост сред храстите, и сигурно двамата общо бяха на дванайсетина години. Гледаха ги злобно, а момчето имаше на главата си хартиена шапка тип Наполеон, а момиченцето го държеше за ръкава, и те бяха изтеглили дъската от другата страна и не можеше да се мине. Рение се бе опитал да преговаря.

— Тук е наше — каза момиченцето. — Мостът го направи Поло — добави тя, като посочи дъската. — Бяхме тук преди вас. Не е ли така, Поло?

Момчето не казваше нищо, но бе изнесло крак напред, помръдваше пръсти, издуваше устни и ги гледаше предизвикателно.

Рение се опита да настоява, но Ан го дръпна за ръкава, обърнаха се и заслизаха към пътя за Горбио, когато малката ги извика. Те спряха. От другата страна на потока се получи дълго съвещание, момчето не изглеждаше съгласно, но беше ясно, че въпреки шапката и злия му вид, не той командваше.

— Какво ще ни дадете, ако ви пуснем да минете?

Договориха се, че срещу петдесет франка мостът ще бъде свалян всеки следобед. И всеки път, когато идваха, децата бяха тук и момчето спускаше моста и поздравяваше по военному, а след това бързо изтичваха до селото, за да си купят фунийка сладолед.

Естествено, бяха малките Ембер.