Ромен Гари
Лиричните клоуни (3)

II

Срещна Ан Гарантие към края на войната, на прием в Центъра за пропаганда на Свободна Франция в Холивуд под ръководството на Шарл Боайе. Толкова ясно помнеше тази среща, че имаше усещането за един неизличимо отпечатан в очните дъна образ, който нито времето, нито горчивият провал успяха да изтрият.

Стоеше прав, заобиколен от „своите“ звезди, надвесен над снимките, на които слагаше автографи и се усмихваше със „своята“ усмивка, когато тя тръгна право към него, и внезапно той сякаш изчезна. Докато му говореше — по-късно разбра, че ставало дума за някаква благотворителна разпродажба — той слушаше единствено звука на гласа й: глас леко дрезгав, малко кух, в който пространството не можеше да бъде запълнено от първата дошла на устните баналност. Той не се отдаваше изцяло на първи срещнат, не се изпълваше от какво да е и думите не можеха да правят каквото си искат с него; винаги оставаше наполовина скрит, забулен, в онова странно очакване, в онази сдържаност, която за гласа е онова, което свенливостта е за тялото, и човек можеше на драго сърце да си представи как той пази някакъв скрит акцент и цялата си пълнота за нещо или някого, вик или шепот, мъж или идея, кой да знае какво, но чието стаено присъствие можеше да се отгатне в една чудновата носталгична нотка. Беше от онези гласове, които подклаждат стремежа към притежание, защото от тях се носи предчувствие за дълбочина, която всеки се ласкае да мисли, че единствен може да запълни. На моменти внезапно избликваха и онези няколко нотки на безгрижно веселие, като последен отглас от смях и детство, които не пропускат да събудят у мъжете прословутата им нужда да закрилят и създава у тях илюзията, че дават, докато вземат, че защитават, когато всъщност само грабят. Този удивителен зов, какъвто понякога може да бъде един женски глас, малко равен, празен, далечен зов, долитащ до нас като от запусната градина, неговата неустоима притегателност се състои в жаждата, която ни носи да населим тази празнота и в драговолната представа, че колкото по-голяма е самотата, толкова по-голямо ще бъде нашето място в нея. По онова време Ан беше на двайсет и две, сега, след осем години брак, гласът й не се бе променил, освен че беше станал още по-празен и по-отдръпнат, което на всяка дума припомняше на Уили размаха на неговия провал, към който сега добавяше ежедневното мъчение да чува далечния зов и кънтенето на празнотата, която вече само мъж би могъл да запълни. От самото начало на връзката им го предупреди: техният съюз можел да бъде единствено приятелство, тя смятала да се посвети изцяло на изкуството и нищо друго не я интересувало, а Уили кимаше тежко и трудно устояваше на желанието да гушне момиченцето, което тя тогава беше с баретката, равните обувки и изпълнените със сериозност очи. В търсенето на първи роли за нея и в налагането й пред продуцентите вложи толкова страст и ловкост, че я направи звезда за по-малко от две години. Едновременно с това я обвърза към себе си с железни договори, цифри, подписи и толкова сложни делови комбинации, че в крайна сметка бракът се бе сторил на Ан само един подпис повече върху някакъв документ, върху който за първи път не фигурираше друго число, освен датата.

Така живееха от години и се усмихваха на обективите, „съвършената двойка“, „вечните младоженци“ и единственото удоволствие, което Уили извличаше от това положение, беше, че можеше да принуждава Ан да търпи тази публичност като част от договора.

— Още малко кафе, скъпа? Имаме време. Ревюто започва в три.

— Благодаря.

Дъщеря на преподавател по френски в Нюйоркския университет, Ан бе учила в Сорбоната и се бе върнала в Щатите в началото на войната. Баща й беше изтънчен човек, неспособен да свикне и с Америка, макар да беше неговата родина, и с Франция, където бе прекарал част от живота си и която винаги го бе карала да страда неистово, защото никога не беше на висотата на неговата франкофилия. Беше прекарал войната в апартаментчето си в Манхатън, заобиколен от своята колекция абстрактно изкуство, затънал във въпроси за бъдещето на културата: от идеологическа гледна точка в Запада той виждаше единствено върхова форма на официалната живопис от втората половина на деветнайсети век. До такава степен се ужасяваше от кръвта, че би предпочел по-скоро да научи за изчезването на цялото човечество, отколкото да присъства на едно кръвопреливане. Неправдоподобно количество кактуси от всякакъв размер пълнеше апартамента му и стоеше край него като настръхнала и бдителна стража. По стените нямаше нито едно по-ярко, по-крещящо петно, цветовете бяха неутрални, ъглите ясно очертани, понякога пресечени единствено от разкривения силует на някой кактус или сивата арабеска на някое платно на Хартунг. Мебелите, модерни по онзи сух, геометричен начин, който прави и тях нематериални и ги принуждава да приличат на следа от живот, нещо като скелет в пустиня, допълваха картината, чиято очевидна и търсена цел бе да съществуват едвам доловимо около човека, който правеше всичко възможно да ограничи живота си до своя призрачен, хилядократно филтриран и вероятно по този начин освободен от всичко, способно да накърнява, да наранява, образ. Имаше и лунни пейзажи от пясък и скални отломъци в аквариуми, но нямаше рибка, или във всеки случай, както казваше Уили, тя не беше в аквариума. Ала обстановката, в която протича един живот, не е от особено значение и често не толкова разкрива човека, колкото го прикрива.

Уили беше навестил бъдещия си тъст няколко дни преди сватбата, един вид посещение на учтивост, по време на което, впрочем, непрекъснато се говореше за нещо друго, тъй като Гарантие горчиво съжаляваше за всички низости, до които било паднало кинематографичното изкуство, което според него придавало твърде голямо значение на съществата от плът и кръв и недостатъчно на света на формите.

— Всичко това всъщност е по вина на Шекспир, който пусна инстинктите в литературата като разгонени жребци и кобили, и оттогава те не спират да топуркат. Забележете, аз не съм враг на природата. Високо ценя цветята, например, особено онези, които имат причудлива форма, като знак някакъв, но без твърде много цвят или мирис. Нашата чувствителност днес плаща за престъпленията ни, а тези престъпления се наричат Рубенс, Шекспир и онзи кошмар, Рабле. Изкуство на суровите меса и на скотския лиризъм така раздруса всяка чувствителност, че нацизмът беше просто нормалният завършек на всичко това. Повдига ми се от Шекспир, най-вече защото лисна в поезията цели потоци от лирична сперма… Сперма, повтори той, като видя, че Уили не разбира, и в устата на този деликатен, сух и безупречен господин думата прозвънна с невъобразима горчивина и презрение, вероятно заради прецизно правилното произношение.

— Спер-ма — наблегна той — тази дума на френски означава, знаете това, мъжкото семе.

Гледаше Уили с тъжните си черни очи, изправен до един крив кактус.

Преди да си тръгне, Уили набързо подхвърли за сватбата, макар някак странно да усещаше, че не му е нито мястото, нито времето. Гарантие погледна отегчено настрани.

— Дъщеря ми също се занимава с театър — рече той. — Вероятно ще откриете в… накратко, в настоящата форма на това изкуство, някакво взаимно удовлетворение. Желая ви много щастие — рече той без никакъв преход.

Почеса леко мустака си с върха на пръста и любезно изпрати бъдещия си зет до вратата.

— Ще ме извините, ако не присъствам на сватбата. Утре заминавам на серия лекции във Флорида. Така, така… Това е. Щастлив съм, че се запознахме… Надявам се, че в изкуството и двамата ще откриете достатъчно задоволство и… как да кажа? Оправдание за вашия съюз.

Като сватбен подарък им изпрати една от неговите рисунки, нещо като сива запетая, сама върху бял фон, която най-спокойно можеше да бъде и неговата представа за живота. Не греши, помисли си Уили надеждно скрит зад ироничното си изражение и капризните си трапчинки на глезено дете, не греши, защото самотата не е да живееш сам, а да обичаш сам: никога да не срещнеш онази, която никога няма да те обикне, ето това вероятно е най-точното определение за човешко щастие. В отношенията между мъж и жена, в които жалостта неумолимо убива онова, което се мъчи да спаси, той можеше да се надява от страна на Ан само на малко омраза, но тя не изпитваше към него дори този страстен порив, който е необходим на човек, за да мрази. Всъщност, докато година след година усещаше до себе си тази друга, все по-отчаяна, все по-огромна самота, той изпитваше бегло и стипчиво чувство на щастие — така, въпреки всичко, те имаха нещо общо. Беше приел да се задоволи с това. Но можеше дори него да изгуби и Ан да избяга дори от единението им в самотата — стигаше само една среща, една вечеря при приятели, една отворена врата, и Уили се чувстваше изцяло в ръцете на случайността и гледаше мъжете около себе си с преждевременно озлобление, тъй като прекрасно знаеше, че му гласят мръсен удар. Затова се опитваше винаги пръв да ги ритне по кокалчето, което беше чисто и просто изпреварващо справедливо отмъщение, но така само увеличаваше броя на враговете си. Мисълта, че обич като неговата може да остане без отговор, оправдаваше според него всички низости, които би могъл да извърши. Подобна неправда от страна на живота и подобна жестокост, бяха истинско подстрекателство към цинизъм. Всичко, което той би могъл да причини на другите, беше нищо в сравнение с онова, което причиняваха на него. Да обичаш страстно една жена и да не бъдеш обичан от нея, подобно нещо доказва единствено, че съдбата е смешник и не заслужава друго, освен една торта с крем. В моментите на автентичност — понякога се отпускаше за миг — на Уили му се случваше да мисли, че в крайна сметка именно в някоя торта с крем ще открият един ден непокътнатият, неизличим отпечатъкът на човешкото лице.