Лемъни Сникет
Дяволската дъскорезница (7)

Глава седма

Ако някога ви е сполитало нещастие, вероятно са ви казвали, че на другата сутрин ще се почувствате по-добре. Това, разбира се, е абсолютна дивотия, защото нещастието си остава нещастие дори в най-прекрасното утро. Например, ако на рождения си ден получите като единствен подарък крем за отстраняване на брадавици, някой би могъл да ви каже да се наспите хубавичко и да изчакате другата сутрин, обаче на другата сутрин кремът за отстраняване на брадавици все още ще лежи до неизядената празнична торта и вие ще се чувствате еднакво нещастни, както предишния ден. Моят шофьор веднъж ми каза, че на другата сутрин съм щял да се почувствам по-добре, но когато се събудих, двамата все още се намирахме на миниатюрно островче, заобиколени от крокодили човекоядци, и — сигурно ще ме разберете — изобщо не се чувствах по-добре.

Такава беше работата и със сираците Бодлер. Щом надзирателят Флагарфо задумка със своите тенджери, Клаус отвори очи и попита къде, за бога, се намира, а Вайълет и Съни съвсем не се почувстваха по-добре.

— Какво става с тебе, Клаус? — попита го Вайълет.

Клаус огледа внимателно Вайълет, сякаш са се срещали някога преди години и е забравил името й.

— Не знам — каза после. — Трудно си спомням някои неща. Какво се случи вчера?

— Това искахме да питаме тебе, Клаус — отговори Вайълет, но бе прекъсната от грубия им началник.

— Ставайте, мързеливи джуджета! — кресна надзирателят Флагарфо, като отиде до леглото на бодлерчетата и пак задумка с тенджерите. — В дъскорезница „Щастливец“ няма време за шляене! Моментално ставайте от леглото и право на работа!

Клаус отвори много широко очи и седна в леглото. Миг по-късно вече вървеше към вратата на общата спалня, без да каже дума на сестрите си.

— Ха така! — извика надзирателят Флагарфо и пак дрънна с тенджерите. — Хайде, всички! Напред към дъскорезницата!

Вайълет и Съни се спогледаха и забързаха подир брат си и другите работници, но след първата крачка нещо накара Вайълет да спре. На пода до леглото на бодлерчетата стояха обувките на Клаус, които тя му бе събула през нощта. Клаус не ги беше обул, преди да излезе навън.

— Обувките му! — възкликна Вайълет и ги вдигна. — Клаус, забрави си обувките!

Тя хукна след него, но Клаус дори не се обърна. Докато Вайълет стигна до вратата, брат й вървеше вече бос през двора.

— Грумли? — извика Съни подире му, но той не отговори.

— Елате, деца — обади се Фил. — Да отидем бързо в дъскорезницата.

— Фил, нещо не е наред с брат ми — каза Вайълет, като наблюдаваше как Клаус отваря вратата на дъскорезницата и влиза вътре начело на другите работници. — Той почти не продумва с нас, има вид, сякаш нищо не помни, и виж! Тази сутрин не си обу обувки!

— Хайде, гледай на нещата откъм добрата им страна — отговори Фил. — Днес ще свършим с връзването, а после почваме да подпечатваме. Това е най-лесната част от дървообработването.

— Пет пари не давам за дървообработването! — викна Вайълет. — Нещо не е наред с Клаус!

— Хайде да не вдигаме врява, Вайълет — рече Фил и тръгна към дъскорезницата.

Вайълет и Съни се спогледаха безпомощно. Нямаха друг избор, освен да последват Фил през двора и да влязат в сградата. Там вързачната машина вече бръмчеше и работниците почваха да връзват последните връзки дъски. Вайълет и Съни побързаха да заемат места до Клаус и през следващите няколко часа връзваха възли и се опитваха да говорят с брат си. Обаче се оказа трудно да разговарят с него над бръмченето на вързачната машина и дрънчащите тенджери на надзирателя Флагарфо, пък и Клаус изобщо не им отговаряше. Най-сетне и последната връзка дъски бе пристегната, Фил изключи вързачката и всички получиха дъвките си. Вайълет и Съни сграбчиха всяка по една от ръцете на Клаус и издърпаха босия си брат в един ъгъл на дъскорезницата, за да говорят с него.

— Клаус, Клаус, моля те, кажи ми нещо — извика Вайълет. — Плашиш ни. Трябва да ни кажеш какво е направил доктор Оруел, за да ти помогнем.

Клаус само гледаше втренчено сестрите си с широко отворени очи.

— Ешан! — изписка Съни.

Клаус не каза нито дума. Дори не сложи дъвката в устата си. Вайълет и Съни седнаха до него, объркани и изплашени, и прегърнаха брат си, сякаш се опасяваха да не се понесе нанякъде. Така седяха — една купчинка бодлерчета, — докато надзирателят Флагарфо задрънча пак с тенджерите, за да обяви края на почивката.

— Време е за подпечатване! — каза надзирателят Флагарфо и отмести сплъстената бяла перука от очите си. — Всички да се строят! А ти — добави, като посочи Клаус, — ти, джудже щастливец, ще управляваш машината. Ела тук, да ти дам инструкции.

— Да, сър — отвърна Клаус тихо и сестрите му ахнаха от изненада.

Той проговаряше за първи път, откакто напуснаха общежитието. Без да продума повече, Клаус се изтръгна от прегръдката на сестрите си, стана и тръгна към надзирателя Флагарфо, а те го загледаха смаяно.

Вайълет се обърна към сестричката си и с движение, което постоянно правеше майка й, избръска едно въжено влакно от косата й. Най-голямото бодлерче си спомни — както беше си спомняло много пъти преди — обещанието, което бе дало на родителите си, когато се роди Съни. „Ти си най-голямото дете Бодлер — бяха казали родителите й. — И като най-голяма, твое задължение ще е винаги да се грижиш за по-малките. Обещай ни винаги да ги пазиш и да бдиш да не изпаднат в беда.“

Вайълет знаеше, разбира се, че когато й казаха това, родителите й не бяха предполагали, че бедите, които ще сполетят по-малките бодлерчета, ще са толкова извънмерно — дума, която тук означава „наистина, наистина“ — страховити, но все пак тя имаше чувството, че не е оправдала очакванията на родителите си. Клаус явно беше в беда и Вайълет не можеше да се отърси от усещането, че е нейно задължение да го избави от нея.

Надзирателят Флагарфо прошепна нещо на Клаус, който тръгна към машината с многото комини и започна да включва управлението й. Надзирателят Флагарфо кимна и отново задрънча с тенджерите.

— Започва подпечатването! — провикна се той с ужасния си сподавен глас.

Бодлерчетата нямаха представа какво има предвид надзирателят Флагарфо, като казва „подпечатване“. Знаеха, че се слагат печати на писма и документи, но какво общо имаше подпечатването с работата в една дъскорезница? Скоро щяха да узнаят. Оказа се, че то наистина прилича малко на подпечатване на писма. Работниците вдигаха връзка дъски и я слагаха върху специална мека подложка, а машината стоварваше своя огромен плосък камък върху дъските с гръмовито бум! и оставяше отпечатък с червено мастило, който гласеше „Дъскорезница «Щастливец»“. След това всички трябваше да духат надписа, за да изсъхне по-бързо. Вайълет и Съни неволно се питаха дали хората, които щяха да строят къщите си от тези дъски, не биха имали нещо против името на дъскорезницата да се мъдри по стените им. Но — което е по-важно — те недоумяваха откъде Клаус знае как да управлява печатащата машина и защо надзирателят Флагарфо е накарал брат им да поеме управлението й вместо Фил или някой от другите работници.

— Виждате ли?! — каза Фил на сестрите Бодлер от отсрещната страна на една връзка дъски. — Нищо му няма на Клаус. Управлява перфектно машината. Само дето си загубихте времето да се тревожите.

Бум!

— Може би — отговори Вайълет неуверено и почна да духа буквата „С“ в „Дъскорезница“.

— И нали ти казах, че подпечатването е най-лесната част от дървообработването — добави Фил.

Бум!

— Устните ти ще засмъдят, след като духаш дълго време, но това е всичко — добави Фил.

— Триво — каза Съни, което означаваше нещо като „Вярно, ама все пак се тревожа за Клаус“.

— Така трябва — рече Фил, който я разбра погрешно. — Казах ви, че ако гледате на нещата откъм добрата им страна…

Бум… фрас… ооох!

Насред изречението Фил падна на земята с обляно в пот, пребледняло лице. От всички ужасни звуци, които се чуваха в дъскорезницата този беше далеч най-ужасният. Гръмовитото бум! на подпечатването бе прекъснато от страхотен трясък и пронизителен вик. Печатащата машина бе направила ужасна грешка и огромният плосък камък не се беше стоварил върху връзката дъски, където трябваше да се стовари. По-голямата част от камъка се бе стоварила върху вързачната машина и я беше смачкала безнадеждно. А част от камъка се беше стоварила върху крака на Фил.

Надзирателят Флагарфо изтърва тенджерите, хукна към управляващите лостове на печатащата машина и изблъска замаяния Клаус. С едно щракване на ключа той вдигна камъка и всички се струпаха да видят щетите. Кафезната част на вързачната машина се беше спукала и разтворила като яйце, а въжето бе усукано и заплетено. И аз просто не мога да опиша гротескния и потресаващ — думите „гротескен“ и „потресаващ“ тук означават „изкривен, усукан, изцапан и окървавен“ — вид на крака на бедния Фил. Вайълет и Съни усетиха как им се свиват стомасите при тази гледка, но Фил вдигна поглед и се усмихна вяло на двете сестри.

— Е — каза той, — не е чак толкова страшно. Левият ми крак е счупен, но аз съм деснокрак. Голям късмет имах.

— Гледай го ти! — промърмори един от другите работници. — Рекох си, че по-скоро ще каже нещо от рода на „Оооох! Кракът ми! Кракът ми!“.

— Ако някой ми помогне да се изправя на крака си — заяви Фил, — сигурно ще мога да продължа работата.

— Говориш глупости — изтърва се Вайълет. — Трябва да отидеш в болница.

— Да, Фил — обади се друг работник. — Имаме онези талони от миналия месец за петдесет процента намаление при гипсиране на крайник в болница „Ахаб“. Двама от нас ще се съюзим и ще ти оправим напълно крака. Ей сега ще се обадя за линейка.

Фил се усмихна.

— Много сте мили — каза.

— Това е катастрофа! — развика се надзирателят Флагарфо. — Това е най-страшната злополука в историята на дъскорезницата!

— Не, не — възрази Фил. — Всичко е наред. И без друго никога не съм харесвал левия си крак.

— Не кракът ти, свръхголямо джудже такова — сопна му се нетърпеливо надзирателят Флагарфо. — А вързачната машина! Такива струват прекомерно много пари!

— Какво значи „прекомерно“? — попита някой.

— Значи много неща — каза Клаус внезапно, като примигваше. — Може да значи „неизмеримо“. Може да значи „неумерено“. Може да значи „неимоверно“. Но по отношение на пари най-вероятно значи „прекалено“. Надзирателят Флагарфо иска да каже, че вързачната машина струва много скъпо.

Двете сестри Бодлер се спогледаха и за малко не избухнаха в смях от облекчение.

— Клаус! — извика Вайълет. — Ти дефинираш понятия!

Клаус погледна сестрите си и отправи към тях сънлива усмивка.

— Като че ли е така — каза.

— Ноджииимууу! — изписка Съни, което означаваше нещо от рода на „Изглежда си станал отново нормален“.

И тя беше права. Клаус примигна пак и после огледа пораженията, които беше причинил.

— Какво е станало тук? — попита той, смръщил вежди. — Фил, какво е станало с крака ти?

— Нищо му няма — каза Фил и се сгърчи от болка, когато направи опит да мръдне. — Само ме понаболява.

— Нима искаш да кажеш, че не помниш какво се случи? — попита Вайълет.

— Какво се случи кога? — попита Клаус в отговор и пак смръщи вежди. — Я гледай! Не съм си обул обувките!

— Аз обаче помня отлично какво се случи! — кресна надзирателят Флагарфо, сочейки Клаус с пръст. — Ти съсипа нашата машина! Незабавно ще докладвам на Сър! Ти сложи край на целия печатащ процес! Днес никой няма да спечели нито един талон!

— Това не е честно! — възкликна Вайълет. — Беше злополука! И управлението на машината изобщо не трябваше да се поверява на Клаус. Той не знае как да си служи с нея!

— Тогава да се научи — каза надзирателят Флагарфо. — Сега иди да вдигнеш тенджерите ми, Клаус!

Клаус тръгна да вдигне тенджерите, но насред път надзирателят Флагарфо протегна крак и му погоди същия номер, който му беше погодил предишния ден, и с болка на сърцето ви казвам, че той подейства по същия начин. Клаус отново се просна на пода на дъскорезницата и очилата му отново паднаха и отлетяха към връзката дъски, и — което е най-лошо — те отново бяха огънати, напукани и безнадеждно счупени, също като скулптурите на моята приятелка Татяна.

— Очилата ми! — извика Клаус. — Очилата ми пак се счупиха!

Вайълет изпита странно чувство в стомаха си — тръпнещо и лигаво, сякаш през обедната почивка е яла змии, а не дъвка.

— Сигурен ли си? — попита тя Клаус. — Сигурен ли си, че не можеш да си ги носиш?

— Сигурен съм — отговори Клаус отчаяно и вдигна очилата, за да ги види Вайълет.

— Тъй, тъй, тъй — каза надзирателят Флагарфо. — Колко си невнимателен. Май че имаш пак нужда от час при доктор Оруел.

— Не искаме да го безпокоим — намеси се Вайълет бързо. — Ако ми дадете някои основни материали, сигурно ще мога сама да направя едни очила.

— Не, не — възрази надзирателят, а хирургическата му маска се нагъна намусено. — Ти остави оптометрията на специалистите. Сбогувай се с брат си.

— О, не — каза Вайълет в отчаяние, като се сети пак за обещанието, което беше дала на родителите си. — Ние ще го заведем! Съни и аз ще го придружим до доктор Оруел.

— Дерикс! — изписка Съни, което явно означаваше нещо от рода на „Ако не можем да предотвратим посещението при доктор Оруел, поне можем да отидем с брат си!“

— Е, добре — рече надзирателят Флагарфо и малките му мънистени очи станаха още по-тъмни от обикновено. — Всъщност това е добра идея. Защо пък да не отидете и тримата при доктор Оруел?