Лемъни Сникет
Дяволската дъскорезница (2)

Глава втора

Много, много по-страшно е да получиш лоша новина чрез написани думи, отколкото някой просто да ти я каже, и съм убеден, че разбирате защо. Когато някой просто ти каже лошата новина, ти я чуваш веднъж и толкова. Но ако лошата новина е написана, било то в писмо или във вестник, или на ръката ти с флумастер, колкото пъти я прочетеш, имаш чувството, че я получаваш отново и отново. Ето например, аз някога обичах една жена, която по разни причини не можеше да се омъжи за мен. Ако просто ми го беше казала лично, щях да изпитам голяма тъга, разбира се, но с течение на времето тя може би щеше да премине. Вместо това обаче, тази жена намери за добре да напише книга от двеста страници, в която обясняваше надълго и нашироко всяка подробност от лошата новина, вследствие на което тъгата ми доби непоносима дълбочина. Когато ято пощенски гълъби ми донесе книгата, аз будувах цяла нощ, за да я прочета, и все още я препрочитам отново и отново, и ми се струва, че любимата ми Беатрис ми носи лоши новини всеки ден и всяка нощ от живота ми.

Сираците Бодлер чукаха ли, чукаха по дървения портал, като внимаваха да не улучат с кокалчетата си дъвканата дъвка, но никой не се отзова. Накрая те натиснаха бравата на портала и откриха, че е отключен. Отвъд портала имаше голям двор само с пръстена настилка, а на земята лежеше плик, на който се мъдреха, написани на пишеща машина, думите „За Бодлерите“. Клаус вдигна плика, отвори го и намери вътре бележка, която гласеше така:

Вътрешно разпореждане

До: Сираците Бодлер

От: Дъскорезница „Щастливец“

Относно: Вашето пристигане

 

Към настоящето ще намерите приложен план на дъскорезница „Щастливец“, включващ общежитието, където вие тримата ще спите безплатно.

Явете се на работа утре сутринта заедно с другите работници. Собственикът на дъскорезница „Щастливец“ очаква от вас да сте съвестни и ревностни.

— Какво означаваш думите „съвестни“ и „ревностни“? — попита Вайълет, която надничаше през рамото на Клаус.

— „Съвестни“ и „ревностни“ означават едно и също нещо — отговори Клаус, защото знаеше сума забележителни думи от всичките книги, които беше прочел. — Означават „трудолюбиви“.

— Но господин Поу не спомена, че ще работим в дъскорезницата — каза Вайълет. — Мислех, че просто ще живеем тук.

Клаус се мръщеше на ръчно начертания план, прикрепен към листа пак с топче дъвкана дъвка.

— Този план се разчита лесно — заяви той. — Общежитието е право пред нас, между склада и самата дъскорезница.

Вайълет погледна право пред себе си и видя на отсрещната страна на двора сива сграда без прозорци.

— Не искам да живея между склада и самата дъскорезница — възкликна тя.

— Наистина не звучи весело — призна Клаус, — но знае ли човек? В дъскорезницата може да има сложни машини и сигурно ще ти е интересно да ги проучиш.

— Вярно — призна Вайълет. — Знае ли човек? Може би има кораво дърво и на Съни ще й е интересно да го хапе.

— Сневи! — изписка Съни.

— И може да има интересни ръководства по дървообработване, които аз да чета — каза Клаус. — Знае ли човек?

— Точно така — заключи Вайълет. — Човек никога не знае. Може да се окаже, че тук се живее чудесно.

Трите деца се спогледаха и им поолекна. Вярно е, разбира се, че човек не знае предварително какво го очаква. Едно ново преживяване може да е извънредно приятно или извънредно притеснително, или някъде по средата и никога не знаеш какво ще е, докато не си го изпробвал. Та когато тръгнаха към сивата безпрозоречна сграда, децата бяха готови да изпробват новия си дом в дъскорезница „Щастливец“, защото човек никога не знае… Но — и сърцето ми се свива, като ви го казвам — аз винаги знам. Знам, защото отидох в дъскорезница „Щастливец“ и научих за всичките жестокости, сполетели горките сираци през краткото им пребиваване там. Знам, защото говорих с някои хора, които са били по същото време на това място, и чух със собствените си уши зловещия разказ за престоя на тези деца в Нищоград. И знам, защото си записах всички подробности, за да мога да пресъздам за вас, читателите, цялото нещастие на техните преживелици. Знам и това знание е заседнало в сърцето ми, тежко като преспапие — дума, която означава „тежък предмет, с който се притискат листове хартия, за да не се разхвърчат, ако има течение“. Иска ми се да съм бил в дъскорезницата, докато бодлерчетата са били там, защото те не са знаели какво ги очаква. Иска ми се да можех да им кажа какво знам, докато те са пресичали двора, вдигайки облачета прах при всяка крачка. Те не са знаели, но аз знам и ми се иска те също да знаеха, ако знаете какво имам предвид.

Когато бодлерчетата достигнаха вратата на сивата сграда, Клаус погледна пак плана, кимна и почука. След дълга пауза вратата заскърца и се отвори, а в рамката й се появи видимо объркан мъж, чиито дрехи бяха покрити със стърготини. Доста време той ги гледа втрещено, преди да проговори.

— Никой не е чукал на тази врата — каза най-после — цели четиринайсет години.

Понякога, ако някой изрече нещо толкова странно, че не знаеш какво да отговориш, най-добре е просто учтиво да кажеш „Добър ден“.

— Добър ден — каза Вайълет учтиво. — Аз съм Вайълет Бодлер, а това са брат ми Клаус и сестричката ми Съни.

Видимо обърканият мъж изглеждаше още по-объркан и сложи ръце на хълбоците си, като изтръска част от стърготините от ризата си.

— Да не сте сбъркали адреса? — попита той.

— Не вярвам — отвърна Клаус. — Нали това е общежитието на дъскорезница „Щастливец“?

— Да — рече мъжът, — обаче не ни разрешават да приемаме посетители.

— Не сме посетители — обади се Вайълет. — Ние ще живеем тук.

Мъжът се почеса по главата и бодлерчетата видяха как от рошавата му сива коса се посипаха стърготини.

— Ще живеете тук, в дъскорезница „Щастливец“?

— Сигам! — изписка Съни, което означаваше „Погледни това разпореждане!“.

Клаус подаде листа на мъжа. Той внимаваше да не докосне дъвката, докато четеше, а после насочи към сираците поръсените си със стърготини уморени очи.

— При това и изработите тук? Деца, работата в една дъскорезница е много тежка. Първо трябва да се обели кората на дърветата, а после те се нарязват на тънки плоскости, от които се правят дъски. Дъските се връзват на връзки и се товарят в камиони. Трябва да ви кажа, че повечето хора, които работят в дъскорезниците, са възрастни. Но щом собственикът казва, че ще работите тук, значи ще работите тук! Хайде, влезте.

Мъжът отвори вратата малко повече и бодлерчетата пристъпиха в общежитието.

— Впрочем, аз се казвам Фил — представи се Фил. — Може да вечеряте с нас след няколко минути, но междувременно ще ви разведа из общежитието.

Фил въведе децата в голямо, слабо осветено помещение, пълно с двуетажни легла, поставени в много редици върху циментовия под. На леглата седяха или лежаха най-различни хора, мъже и жени, които до един изглеждаха уморени и до един бяха покрити със стърготини. Седяха заедно на групи от по четирима или петима, играеха на карти, бъбреха тихо или просто гледаха в тавана, а няколко от тях се взряха леко заинтересувани в децата, когато влязоха в помещението. То миришеше на спарено — онази миризма, която излъчват стаи, където прозорците доста отдавна не са отваряни. Естествено, в този случай прозорците никога не са били отваряни, тъй като изобщо нямаше прозорци, но децата видяха, че някой беше нарисувал с химикалка три-четири прозореца върху сивите циментови стени. Тези рисунки на прозорци правеха помещението още по-плачевно — дума, която тук означава „потискащо и лишено от прозорци“, — та само като го гледаха, сираците Бодлер усетиха как в гърлата им заседна по една бучка.

— Това е общата спалня — каза Фил. — В онзи далечен ъгъл има едно легло, на което вие тримата може да се настаните. Куфара си сложете под леглото. През тази врата се отива в банята, а в дъното на коридора е кухнята. Ето го, кажи-речи, целия разкош. Ей, всички, туй са Вайълет, Клаус и Съни. Те ще работят тук.

— Но те са деца — възкликна една от жените.

— Знам — рече Фил. — Ама собственикът казва, че ще работят тук, и значи ще работят тук.

— Впрочем — обади се Клаус, — как е името на собственика? Никой не ни го каза.

— Не знам — отговори Фил, като поглади прашната си брадичка. — Не е посещавал общежитието от около шест години. Някой от вас помни ли името на собственика?

— Май беше господин… нещо си — каза един от мъжете.

— Да не искате да кажете, че никога не говорите с него? — попита Вайълет.

— Ние дори не го виждаме — отвърна Фил. — Собственикът живее в една къща срещу склада и идва в дъскорезницата само в особени случаи. Постоянно виждаме надзирателя, но никога собственика.

— Терука? — попита Съни, което вероятно означаваше „Какво е надзирател?“.

— Надзирател — взе да обяснява Клаус — е човек, който ръководи работниците. Симпатичен ли е, Фил?

— Той е ужа̀сен! — извика един от другите мъже и някои от останалите почнаха да му пригласят:

— Той е страшен!

— Той е отвратителен!

— Той е гаден!

— Той е най-лошият надзирател, когото светът е виждал!

— Доста е неприятен — каза Фил на бодлерчетата. — Надзирателят Нърстейн, когото имахме преди това, си го биваше. Обаче миналата седмица престана да се явява на работа. Беше много странно. Надзирателят Флагарфо, който го замести, е много зъл. Ако искате да ви е по-леко, гледайте да го подхванете откъм добрата му страна.

— Той няма добра страна — обади се една жена.

— Хайде, хайде — каза Фил. — Всичко и всеки си има и добра страна. А сега да отидем да вечеряме.

Сираците Бодлер се усмихнаха на Фил и тръгнаха с другите служители на дъскорезница „Щастливец“ към кухнята, обаче все още имаха бучки в гърлата си — бучки, големи колкото бучките в говеждото ястие, което ядоха за вечеря. От думите на Фил, че всичко и всеки си има и добра страна, децата отгатнаха, че той е оптимист. Думата „оптимист“ се отнася тук за човек като Фил, който храни обнадеждени и благи мисли за почти всичко. Ако например някой алигатор отхапе и погълне лявата ръка на един оптимист, той би казал с благ и обнадежден глас: „Е, не е чак толкова лошо. Вярно, нямам си вече лява ръка, но поне никой няма да ме пита вече десняк ли съм, или левак“. А повечето от нас биха казали по-скоро нещо в духа на: „Ооооох! Ръката ми! Ръката ми!“.

Сираците Бодлер ядяха блудкавото ястие и се опитваха да бъдат оптимисти като Фил, но както и да се стараеха, нито една тяхна мисъл не се оказваше блага и обнадеждена. Мислеха за леглото, което щяха да делят в зловонното помещение с нарисувани прозорци по стените. Мислеха за тежката работа в дъскорезницата, за стърготините, които щяха да ги поръсят целите, и за това как надзирателят Флагарфо ще ги командва. Мислеха за сградата с форма на око отвъд дървения портал. И преди всичко мислеха за своите родители, своите нещастни родители, които толкова много им липсваха и които никога вече нямаше да видят. Мислеха през цялата вечеря, мислеха, докато си обличаха пижамите, и мислеха, докато Вайълет се въртеше и мяташе в горното легло, а Клаус и Съни се въртяха и мятаха под нея. Мислеха, както бяха помислили в двора, че човек никога не знае и че новият им дом би могъл все пак да се окаже чудесен. Обаче можеха да се досетят. И докато работниците от дъскорезница „Щастливец“ хъркаха около тях, децата мислеха за всичките си нещастни преживелици и почнаха да се досещат. Въртяха се и се мятаха и се досещаха ли, досещаха, и когато най-после заспаха, в двуетажното легло на бодлерчетата нямаше нито един оптимист.