Лемъни Сникет
Дяволската дъскорезница (4)

Глава четвърта

Положително знаете, че когато наблизо има огледало, е почти невъзможно човек да не се огледа в него. Въпреки че всички знаем как изглеждаме, всички обичаме просто да гледаме своите отражения, ако не за друго, то поне за да проверим дали сме добре. Докато чакаха пред кабинета, за да се запознаят с новия си настойник, сираците Бодлер погледнаха в едно огледало, което висеше в коридора, и веднага видяха, че не са добре. Те изглеждаха уморени и изглеждаха гладни. Косата на Вайълет беше покрита с късчета дървесна кора. Очилата на Клаус висяха накриво — израз, който тук означава „бяха се килнали на една страна, защото цяла сутрин е стоял превит над дънери“. А между четирите зъба на Съни бяха заседнали парченца дърво, тъй като ги беше използвала като коробелачки. Зад тях, отразена в огледалото, висеше картина, изобразяваща морски бряг, която ги накара да се чувстват още по-зле, защото морският бряг винаги им напомняше онзи ужасен, толкова ужасен ден, когато тримата бяха отишли на плажа и след малко научиха от господин Поу новината, че родителите им са загинали. Децата се взираха в собствените си отражения, взираха се в картината с морския бряг зад тях и им се стори почти непоносимо да мислят за всичко, което ги бе сполетяло от онзи ден до сега.

— Ако някой ми беше казал в онзи ден на плажа — заговори Вайълет, — че скоро ще живея в дъскорезница „Щастливец“, бих решила, че е луд.

— Ако някой беше казал на мен в онзи ден на плажа — присъедини се Клаус, — че скоро ще ме преследва един алчен и зъл мъж на име Граф Олаф, бих решил, че е побъркан.

— Вора — допълни Съни, което означаваше нещо като „Ако някой беше казал на мен, че скоро ще използвам четирите си зъба, за да беля кората на дървета, бих решила, че той страда от психоневротично разстройство“.

Отчаяните сирачета гледаха своите отражения и отчаяните им отражения гледаха тях. Няколко мига бодлерчетата премисляха тайнствените пътища, по които е поел животът им, и бяха се така вглъбили в мислите си, че трепнаха, когато някой заговори.

— Вие сигурно сте Вайълет, Клаус и Съни Бодлер — каза този някой, а децата се обърнаха и видяха много висок мъж с много къса коса.

Носеше яркосиня жилетка и държеше една праскова. Той се усмихна и тръгна към тях, но когато приближи, се намръщи.

— Та вие сте целите покрити с парчета кора — рече. — Надявам се да не сте се въртели около дъскорезницата. Там е много опасно за малки деца.

Вайълет гледаше прасковата и се питаше дали би посмяла да си поиска една хапка.

— Ние работихме там целия предобед — каза после.

Мъжът пак се намръщи.

— Работили сте там?

Клаус гледаше прасковата и с мъка се възпираше да не я грабне от ръката на мъжа.

— Да — рече. — Получихме вашите инструкции и направо почнахме работа. Днес беше ден с нови дървета.

Мъжът се почеса по главата.

— Инструкции? — попита. — За какво говориш?

Съни гледаше прасковата и едва се сдържаше да не скочи, за да забие зъбите си в нея.

— Молуб! — изписка тя, което трябва да означаваше нещо като „Говорим за написаното на машина разпореждане, с което ни се нареждаше да почнем работа в дъскорезницата!“.

— Просто не разбирам как е възможно три дечица като вас да бъдат принудени да работят в дъскорезницата. Моля ви да приемете най-искрените ми извинения и ми позволете да ви уверя, че това няма да се повтори. Та вие сте деца, за бога! Ще се отнасят с вас като с членове на семейството!

Сираците се спогледаха. Възможно ли беше ужасните им преживелици в Нищоград да се дължат просто на някакво недоразумение?

— Искате да кажете, че няма повече да белим кората на дърветата? — попита Вайълет.

— Разбира се — каза мъжът. — Не мога да повярвам, че са ви пуснали да влезете вътре. Ами че там има няколко опасни машини! Незабавно ще говоря за това с новия ви настойник.

— Не сте ли вие новият ни настойник? — попита Клаус.

— А, не — отговори мъжът. — Простете, че не ви се представих. Казвам се Чарлз и ми е много приятно, че вие тримата сте тук, в дъскорезница „Щастливец“.

— И на нас ни е много приятно, че сме тук — излъга Вайълет учтиво.

— Трудно ми е да повярвам — подхвана пак Чарлз, — че са ви принудили да работите в дъскорезницата. Хайде да загърбим това и да започнем отначало. Искате ли праскова?

— Те са обядвали вече — прозвуча гръмък глас, сираците се обърнаха рязко и загледаха втрещено мъжа, когото видяха.

Той беше доста нисък, по-нисък от Клаус, и бе облечен с костюм от много лъскав тъмнозелен плат, който му придаваше по-скоро вид на влечуго, отколкото на човек. Но това, което преди всичко ги накара да се втрещят, бе лицето му — или всъщност облакът дим, покрил лицето му. Този мъж пушеше пура и димът от пурата обвиваше цялата му глава. Облакът дим събуди у децата Бодлер голямо любопитство да видят как ли изглежда лицето му в действителност, а вие може би също сте любопитни, но ще трябва да отнесете любопитството си в гроба, тъй като — казвам ви го още сега, преди да продължим — бодлерчетата никога не видяха лицето на този мъж, нито го видях аз, нито пък ще го видите вие.

— О, здравейте, сър — каза Чарлз. — Тъкмо се запознах с децата Бодлер. Знаехте ли, че са пристигнали?

— Знаех, че са пристигнали, разбира се — отвърна димоликият мъж. — Да не съм идиот!

— Не сте, естествено — рече Чарлз. — Но разбрахте ли, че са ги накарали да работят в дъскорезницата? При това в ден с нови дървета! Тъкмо им обяснявах каква ужасна грешка е станала.

— Не е станала никаква грешка — заяви мъжът. — Аз грешки не правя, Чарлз. Да не съм идиот!

Той се обърна и димният облак застана срещу децата.

— Здравейте, сираци Бодлер. Реших да се видим лице в лице.

— Батекс! — изписка Съни, което вероятно означаваше „Но ние не се виждаме лице в лице!“.

— Нямам време да говорим по този въпрос — отсече мъжът. — Виждам, че сте се запознали с Чарлз. Той е мой съдружник. Разделихме всичко по равно, което е изгодна сделка. Не сте ли съгласни?

— Предполагам — каза Клаус. — Не разбирам много от дървообработване.

— О, да — обади се Чарлз. — Смятам, че е изгодна сделка, разбира се.

— Е — продължи мъжът, — искам да предложа и на вас една изгодна сделка. Узнах какво се е случило с родителите ви и то наистина е много лошо. И узнах всичко за тоя тип Граф Олаф, който изглежда е истински мошеник, и за смахнатите хора, които работят за него. Та когато господин Поу ми се обади, измислих една сделка. Сделката е следната: аз ще опитам да се погрижа този Граф Олаф и неговата банда изобщо да не могат да припарят до вас, а вие ще работите в моята дъскорезница, докато станете пълнолетни и получите всичките пари. Почтена сделка ли е това?

Сираците Бодлер не отговориха на въпроса, защото им се стори, че отговорът е очевиден. Както знае всеки, една сделка е почтена, когато двете страни дават по нещо с приблизително еднаква стойност. Ако ти е омръзнало да си играеш със своя детски химически комплект и го дадеш на брат си в замяна за неговата куклена къща, това би било почтена сделка. Ако някоя дама ми предложи да ме измъкне с платноходката си контрабандно от страната срещу безплатни билети за шоу върху лед, това би било почтена сделка. Но да работиш години наред в дъскорезница и в замяна на това собственикът й да се опитва да държи Граф Олаф надалеч, е страхотно непочтена сделка и трите деца го знаеха.

— О, сър — каза Чарлз и се усмихна притеснено на бодлерчетата. — Не е възможно да говорите сериозно. Една дъскорезница не е място, където да работят малки деца.

— Как да не е?! — отговори мъжът, бръкна с ръка в своя димен облак и се почеса някъде по лицето. — Това ще ги научи да поемат отговорност. Ще ги научи да ценят труда. И ще ги научи да правят от дърветата плоски дъски.

— Е, може би вие си знаете работата — каза Чарлз и вдигна рамене.

— Но ние бихме могли да прочетем книги за всичко това — възрази Клаус — и да се научим по този начин.

— Това е вярно, сър — рече Чарлз. — Биха могли да учат в библиотеката. Те изглеждат много добре възпитани и съм убеден, че няма да създадат неприятности.

— Ти с твоята библиотека! — сопна му се мъжът рязко. — Що за глупост! Не слушайте Чарлз, деца. Моят съдружник настоя да направим библиотека за работниците в дъскорезницата и аз му позволих. Но тя не замества напрегнатия труд.

— Моля ви, сър — примоли се Вайълет. — Разрешете поне малката ни сестричка да остава в общежитието. Тя е още бебе.

— Предложих ви много изгодна сделка — отсече мъжът. — Стига да стоите в обсега на дъскорезница „Щастливец“, този Граф Олаф няма да припари до вас. Освен това ви давам покрив над главите, чудесна топла вечеря и по една дъвка за обяд. А в замяна вие трябва само да поработите няколко години. Е, приятно ми беше да се запознаем. Ако нямате други въпроси, ще си тръгна. Пицата ми изстива и ако мразя нещо, то е студен обяд.

— Имам един въпрос — каза Вайълет, въпреки че всъщност имаше много въпроси.

Повечето от тях започваха с: израза „Как можете…“. „Как можете да принуждавате деца да работят в дъскорезница?“ беше един от тях. „Как можете да се отнасяте тъй ужасно с нас след всичко, което сме преживели?“ беше друг. А освен това имаше „Как можете да плащате на служителите си с талони вместо с пари?“ и „Как можете да ни храните на обяд само с дъвка?“, и „Как можете да понасяте този облак дим да покрива лицето ви?“. Но й се струваше, че нито един от тях не е подходящ да бъде зададен — или поне не на глас. И така, Вайълет погледна своя нов настойник право в неговия димен облак и попита:

— Как се казвате?

— Не е важно как се казвам — отвърна мъжът. — И без друго никой не може да произнесе името ми. Просто ме наричайте Сър.

— Ще изпратя децата до вратата, Сър — побърза да каже Чарлз, а собственикът на дъскорезница „Щастливец“ изчезна с едно ръкомахане.

Чарлз изчака притеснено няколко мига, докато се убеди, че Сър се е отдалечил достатъчно. Тогава се наведе към децата и им подаде прасковата.

— Нищо, дето той каза, че вече сте обядвали — рече. — Вземете тази праскова.

— О, благодаря ви — възкликна Клаус и набързо раздели прасковата между сестрите и себе си, като даде най-голямото парче на Съни, защото тя дори не бе дъвкала дъвката си.

Бодлерчетата излапаха лакомо прасковата. При нормални обстоятелства нямаше да е прилично да изядеш нещо толкова бързо и толкова шумно, особено в присъствието на човек, с когото не се познаваш добре. Но тези обстоятелства не бяха никак нормални, та дори някой експерт по добри обноски би им простил лапането.

— Знаете ли — каза Чарлз, — тъй като ми се струвате такива мили деца и тъй като днес сте работили толкова тежко, ще направя нещо за вас. Можете ли да отгатнете какво е то?

— Ще говорите със Сър — предположи Вайълет, избърсвайки прасковен сок от брадичката си, — и ще го убедите, че не би трябвало да работим в дъскорезницата?

— Е, не — призна Чарлз. — Това не би помогнало. Той няма да ме изслуша.

— Но вие сте негов съдружник — изтъкна Клаус.

— Това няма значение — отвърна Чарлз. — Когато Сър реши нещо, той го е решил и толкоз! Знам, че понякога е малко зъл, но ще трябва да му простите. Имал е ужасно детство. Разбирате ли?

Вайълет погледна картината с морския бряг и отново се сети за онзи ужасен ден на плажа.

— Да — въздъхна тя. — Разбирам. Мисля, че и аз имам ужасно детство.

— Е, знам какво ще ви накара да се почувствате по-добре — каза Чарлз, — поне мъничко. Ще ви покажа библиотеката, преди да се върнете на работа. После ще можете да я посещавате, когато поискате. Елате, тя е в дъното на коридора.

Чарлз поведе бодлерчетата по коридора и въпреки че скоро щяха да се върнат на работа, въпреки че им бяха предложили една от най-малко почтените сделки, предлагана някога на деца, тримата се почувстваха малко по-добре. Независимо дали ставаше дума за библиотеката на чичо Монти с книги за влечуги или за библиотеката на леля Джоузефин с книги по граматика, или за библиотеката на съдия Строус с книги по право, или — най-добре от всичко — за библиотеката на техните родители с всякакви книги (сега, уви, до една изгорели) библиотеките винаги ги караха да се чувстват малко по-добре. Самото съзнание, че имат възможност да четат, вдъхваше на сираците Бодлер усещането, сякаш мрачният им живот би могъл да стане малко по-светъл. В края на коридора имаше малка врата и Чарлз спря пред нея, усмихна се на децата и я отвори.

Библиотеката беше голямо помещение, пълно с елегантни дървени шкафове за книги и удобни наглед канапета, за да седне човек и да чете. На едната стена имаше ред прозорци, които пропускаха повече от достатъчно светлина за четене, а на друга имаше ред живописни картини с пейзажи, идеални за отмора на очите. Бодлерчетата влязоха в помещението и се огледаха внимателно. Обаче не се почувстваха по-добре, ни най-малко.

— Къде са книгите? — попита Клаус. — Всичките тези елегантни шкафове са празни.

— Това е единственото нещо, което не е наред в тази библиотека — призна Чарлз. — Сър не пожела да ми даде пари за книги.

— Искате да кажете, че изобщо няма книги? — изуми се Вайълет.

— Само три — отговори Чарлз и се запъти към най-отдалечения шкаф. На най-долната му полица се мъдреха три самотни книги. — Без пари беше трудно да набавя книги, разбира се, обаче ми дариха три. Сър дари своята книга „Историята на дъскорезница «Щастливец»“. Кметът дари тази книга — „Конституцията на Нищоград“. А това е книгата „Напреднала окулярна наука“, дарена от доктор Оруел^[1], очен лекар в нашия град.

Чарлз вдигна трите книги, за да покаже на бодлерчетата как изглеждат, и децата се взряха в тях, обзети от смут и ужас. „Историята на дъскорезница «Щастливец»“ имаше на корицата си портрет на Сър с лице, забулено в облак дим. „Конституцията на Нищоград“ имаше фотография на нищоградската поща със старата обувка, повиснала на пръта за знамето. Обаче корицата на „Напреднала окулярна наука“ накара децата Бодлер да се втрещят.

Сигурен съм, че много пъти са ви казвали да не съдите за една книга по корицата й. Но също както е трудно да се повярва, че мъж, който не е лекар, а носи хирургическа маска и бяла перука, ще се окаже очарователна личност, на децата им беше трудно да повярват, че „Напреднала окулярна наука“ ще им донесе нещо друго освен беди. Може би не знаете, че думата „окулярен“ значи „отнасящ се за окото“, но дори ако не знаете, бихте се досетили при вида на корицата. Защото върху тази корица беше отпечатано едно изображение, което децата познаваха. Познаваха го от своите кошмари и от личния си опит. То беше изображение на око и сираците Бодлер познаха в него знака на Граф Олаф.