Лемъни Сникет
Дяволската дъскорезница (3)

Глава трета

Утрото е важен момент от деня, защото начинът, по който посрещаш утрото, често ти подсказва какъв ще бъде целият ти ден.

Например, ако се събудиш от звука на чуруликащи птички и се намериш в огромно легло с балдахин, а до теб стои слуга, който държи сребърен поднос със закуската ти, включваща пресни кифлички и ръчно изстискан портокалов сок, ще знаеш, че денят ти ще е чудесен. Ако се събудиш от звука на черковни камбани и се намериш в прилично голямо легло, а до теб стои слуга с табличка в ръка, на която стои закуската ти, състояща се от горещ чай и препечен хляб, ще знаеш, че денят ти ще е добър. Но ако се събудиш от звука на две тенджери, които някой блъска една в друга, и се намериш в малко двуетажно легло, а до вратата стои зъл надзирател без никаква закуска в ръце, ще знаеш, че денят ти ще е ужа̀сен.

Естествено, вие и аз няма да се изненадаме много от това, че първият ден на бодлерчетата в дъскорезница „Щастливец“ беше ужа̀сен. Пък и бодлерчетата положително не очакваха чуруликащи птички или слуга, особено след обезсърчителното им пристигане. Но дори в най-неспокойните си сънища не бяха очаквали какофонията — тази дума тук означава „звук от две тенджери, блъскани една в друга от зъл надзирател, застанал на вратата без никаква закуска в ръце“, — която ги събуди.

— Ставайте, мързеливи вонящи същества! — кресна надзирателят със странен глас. Той говореше, сякаш е закрил устата си с ръце. — Всички на работа! Има нова пратка дървета, които чакат да бъдат преработени на дъски!

Децата седнаха и си разтъркаха очите. Около тях работниците от дъскорезница „Щастливец“ се протягаха и запушваха ушите си заради шума от тенджерите. Фил, който беше вече станал и застилаше грижливо леглото си, отправи към бодлерчетата уморена усмивка.

— Добро утро, бодлерчета — каза Фил. — Добро утро и на вас, надзирателю Флагарфо. Може ли да ви представя на най-новите ви работници? Надзирателят Флагарфо, а това са Вайълет, Клаус и Съни Бодлер.

— Чух, че ще имаме нови работници — рече надзирателят и тенджерите издрънчаха, когато ги хвърли на пода, — но никой не ми е казал, че са джуджета.

— Не сме джуджета — взе да обяснява Вайълет, — а сме деца.

— Деца, джуджета, пет пари не давам — Заяви надзирателят Флагарфо с приглушения си глас и тръгна към леглото на сираците. — Държа само моментално да станете и да отидете право в дъскорезницата.

Бодлерчетата скочиха от леглото, защото не искаха да разгневят един човек, който блъскаше две тенджери една в друга, вместо да каже „Добро утро“. Но след като огледаха добре надзирателя Флагарфо, им се дощя да скочат обратно в леглата си и да се завият презглава.

Сигурно сте чували да казват, че външният вид на човека няма особено значение и че важното е вътрешното му съдържание. Това, разбира се, е абсолютна дивотия, защото ако беше вярно, хората, които вътрешно са добри, не би трябвало никога да си сресват косата, ни то да се къпят, и светът би замирисал още по-лошо, отколкото вече мирише. Външният вид има голямо значение, защото често можеш да научиш много неща за хората, като виждаш как изглеждат. А именно заради вида на надзирателя Флагарфо сираците изпитаха желание да скочат обратно в леглата си. Беше облечен с мръсен работен комбинезон, което никога не прави добро впечатление, а обувките му бяха залепени със скоч, вместо да са вързани с връзки. Обаче най-неприятна беше главата на надзирателя. Флагарфо беше плешив, плешив като яйце, но вместо да си признае, че е плешив, както правят разумните хора, той си бе купил къдрава бяла перука, която му придаваше вид, сякаш има на главата си куп мъртви червеи. Някои от червейните кичури стърчаха право нагоре, други се къдреха на една страна, трети криволичеха надолу край ушите и челото му, а няколко се протягаха напред, като че ли искаха да избягат от скалпа на надзирателя Флагарфо. Под перуката се виждаха две тъмни мънистени очички, които примигваха по много неприятен начин към сираците.

Колкото до останалата част от лицето му, невъзможно беше да се каже как изглежда, тъй като бе покрита с марлена маска, каквито носят докторите в болниците. Под маската носът му беше сплеснат като на алигатор, който се крие в калта, а когато надзирателят Флагарфо говореше, бодлерчетата виждаха устата му да се отваря и затваря под марлята. Да носиш такава маска в болница, е напълно прието, разбира се, за да се предотврати разпространяването на микроби, но ако си надзирател в дъскорезница „Щастливец“, няма никакъв смисъл да го правиш. Единствената причина надзирателят Флагарфо да носи хирургическа маска беше, може би, за да плаши хората, и докато той се взираше в сираците Бодлер, те наистина доста се уплашиха.

— Първото нещо, което можете да направите, Бодляри — каза надзирателят Флагарфо, — е да вдигнете моите тенджери. И никога повече не ме карайте да ги изтърва.

— Но ние не ви накарахме да ги изтървете — възрази Клаус.

— Брам! — допълни Съни, което вероятно означавате нещо като „А фамилното ни име е Бодлер!“.

— Ако не вдигнете моментално тенджерите — каза надзирателят Флагарфо, — няма да получите дъвка за обяд.

Сираците Бодлер не обичаха особено много дъвка, и най-малко ментова дъвка, към която бяха алергични, но се втурнаха към тенджерите. Вайълет вдигна едната, а Съни — другата, докато Клаус на бърза ръка оправи леглата.

— Дайте ми ги! — заповяда надзирателят Флагарфо и грабна тенджерите от ръцете на момичетата. — Хайде, работници, достатъчно време загубихме вече. Към машините! Дърветата ни чакат!

— Мразя дните с дървета — възропта един от служителите, но всички излязоха от общежитието след надзирателя Флагарфо и прекосиха прашния двор до дъскорезницата. Тя беше мрачна сива сграда, от чийто покрив стърчаха много комини — като игли на таралеж. Трите деца се спогледаха тревожно. С изключение на един летен ден, когато родителите им бяха още живи и бодлерчетата откриха павилион за лимонада пред своята къща, те никога не бяха ходили на работа и сега се притесняваха.

Децата влязоха след надзирателя Флагарфо в дъскорезницата и видяха, че тя представлява огромно помещение, пълно с гигантски машини. Вайълет загледа една лъскава стоманена машина със стоманени клещи, подобни на щипците на рак, и се опита да си представи как работи това изобретение. Клаус заоглежда една машина, която приличаше на голям кафез с грамадно кълбо въже в него, и се опита да си припомни какво е чел за дъскорезниците. Съни се взря в една ръждясала и наглед раздрънкана машина, която имаше кръгообразен трион, назъбен и страшен, и се питаше дали е по-остър от нейните зъби. После трите бодлерчета впериха очи в една машина, покрита с мънички комини, която държеше във въздуха огромен плосък камък, и се зачудиха какво ли прави тя там.

Но децата разполагаха само с няколко секунди да проявят любопитство към тези машини, защото надзирателят Флагарфо започна да тряска една в друга своите две тенджери и да крещи заповеди.

— Дърветата! — провикна се той. — Включете клещокрана и се залавяйте с тях!

Фил се втурна към клещокрана и натисна един оранжев бутон. С остър свистящ звук клещите се отвориха и се протегнаха към далечната стена на дъскорезницата. Сираците бяха обзети от толкова голямо любопитство към машините, че досега не бяха забелязали огромната камара дървета, натрупани с клоните, листата и корените до едната стена на дъскорезницата, сякаш някой великан просто бе изтръгнал от земята цяла малка гора и я беше нахвърлял в помещението. Клещите вдигнаха най-горното дърво от камарата и почнаха да го спускат на пода, докато надзирателят Флагарфо блъскаше една в друга тенджерите и крещеше:

— Коробелачките! Коробелачките!

Една работничка отиде в задния ъгъл на помещението, където имаше две купчини — една от малки зелени кутии и друга от плоски метални правоъгълници, дълги и тесни като възрастни змиорки. Без да продума, тя вдигна купчината правоъгълници и почна да ги раздава на работниците.

— Вземете си коробелачки — прошепна тя на децата. — Всеки по една.

Децата взеха по един правоъгълник и застанаха там, объркани и гладни, тъкмо когато дървото докосна пода. Надзирателят Флагарфо задрънча пак с тенджерите, а работниците се струпаха около дървото и почнаха да го белят с коробелачките, като изстъргваха кората му, както вие или аз бихме си пилили ноктите.

— Вие също, джуджета! — кресна надзирателят и децата намериха място между възрастните, за да белят дървото.

Фил беше им описал мъките на работата в дъскорезница и тя наистина им се стори трудна. Но, както си спомняте, Фил беше оптимист, та истинската работа се оказа много, много по-тежка. Първо, коробелачките бяха с размери за възрастни хора и децата трудно си служеха с тях. Съни едва успяваше да повдигне своята, та вместо нея използваше зъбите си, но зъбите на Вайълет и Клаус бяха само със средна острота и двамата трябваше да се преборят с коробелачките. Трите деца стържеха ли, стържеха, обаче от дървото падаха само мънички парченца кора. Второ, децата не бяха закусили и докато предобедът напредваше, те огладняха толкова много, че едва смогваха да повдигнат коробелачките, камо ли пък да стържат с тях по дървото. Трето, щом едно дърво биваше най-сетне почистено от кората, клещокранът пускаше на пода друго дърво и те трябваше да почнат отначало, което беше ужасно отегчително. Но най-ужа̀сен от всичко беше оглушителният шум в дъскорезница „Щастливец“. Коробелачките издаваха своя неприятен стържещ звук, докато дращеха по дънерите. Клещите издаваха своя остър свистящ звук, когато вдигаха дърветата. А надзирателят Флагарфо издаваше своя страхотен дрънчащ звук, когато блъскаше една в друга тенджерите. Сираците се изтощиха и отчаяха. Стомасите ги присвиваха, а ушите им звънтяха. Освен това бяха невероятно отегчени.

Най-после, когато работниците довършиха четиринайсетото дърво, надзирателят Флагарфо удари една в друга тенджерите и изкрещя:

— Обедна почивка!

Работниците престанаха да стържат, клещите престанаха да свистят и всички седнаха изтощени на пода. Надзирателят Флагарфо хвърли тенджерите на пода, отиде при малките зелени кутии и грабна една. Разкъса я и почна да мята на работниците малки розови квадратчета — по едно за всеки.

— Имате пет минути време да обядвате! — кресна той и подхвърли три квадратчета на децата.

Бодлерчетата видяха, че на хирургическата му маска се е появило влажно петно от слюнката, която летеше из устата му, докато даваше заповеди.

— Само пет минути! — добави той.

Вайълет погледна от влажното петно на маската към розовото квадратче в ръката си и за миг не можа да повярва на очите си.

— Дъвка! — каза тя. — Това е дъвка!

Клаус погледна от квадратчето на сестра си към своето.

— Дъвката не е обяд! — възкликна той. — Дъвката дори не е закуска!

— Танко! — изписка Съни, което означаваше нещо като „А бебетата изобщо не бива да дъвчат дъвка, защо то могат да се задавят с нея!“.

— Най-добре ще сторите да лапнете дъвките си — каза Фил, който се премести и седна до децата. — Не засища, обаче е единственото, което ще ви позволят да хапнете до вечерята.

— Утре може да станем малко по-рано — рече Вайълет — и да си направим сандвичи.

— Нямаме никакви продукти за сандвичи — заяви Фил. — Получаваме само по едно ядене всяка вечер. Обикновено нещо варено.

— Е, тогава бихме могли да отидем в града и да си купим продукти — каза Клаус.

— Де да можехме — отвърна Фил, — ама нямаме нари.

— А заплатите ви? — попита Вайълет. — Сигурно можете да похарчите част от парите, които изкарвате, за продукти за сандвичи.

Фил се усмихна тъжно на децата и бръкна в джоба си.

— В дъскорезница „Щастливец“ — каза и извади шепа малки хартийки, — не ни плащат с пари. Плащат ни с талони. Вижте какво изкарахме всички вчера: двайсет процента намаление от цената на измиване с шампоан във „Фризьорския палат на Сам“. Предишния ден ни платиха с този талон за една безплатна чаша студен чай, а миналата седмица с този: „Купете две мандолини, за да получите една — подарък“. Работата е там, че не можем да купим две мандолини, защото нямаме нищо освен тези талони.

— Нелну! — изписка Съни, но надзирателят Флагарфо задумка една в друга своите тенджери, преди някой да е разбрал какво означава това.

— Обедната почивка свърши! — изкрещя той. — Всички на работа! Всички освен вас, Бодили! Шефът иска незабавно да ви види тримата в кабинета си!

Трите деца оставиха коробелачките и се спогледаха. Бяха работили толкова напрегнато, та почти забравиха, че трябва да се срещнат със своя настойник, каквото и да му бе името. Що за човек би принуждавал малки деца да работят в дъскорезница? Що за човек би назначил такова чудовище като надзирателя Флагарфо? Що за човек би плащал на работниците си с талони и би ги хранил само с дъвка?

Надзирателят Флагарфо задумка пак с тенджерите и посочи вратата, а децата излязоха от шумното помещение и се озоваха сред тишината на двора. Клаус извади плана от джоба си и ги поведе към дирекцията. С всяка крачка сираците вдигаха облачета прах, които приличаха на облаците от ужас, надвиснали над главите им. Телата ги боляха от предобедната работа, а в празните си стомаси усещаха чувство на безпокойство. Както бяха отгатнали от начина, по който бе започнал денят им, трите деца имаха лош ден. Но докато приближаваха дирекцията, те се питаха дали денят им няма да стане още по-лош.