Лемъни Сникет
Дяволската дъскорезница (12)

Глава дванайсета

— Клаус! — провикна се Вайълет. — Клаус, не го прави!

Надзирателят Флагарфо се извъртя вихрено, а очите му хвърляха искри над хирургическата маска.

— Я, виж ти! Другите две джуджета! — каза той. — Идвате тъкмо навреме, за да видите злополуката.

— Не е никаква злополука — възрази Вайълет. — Предизвиквате го нарочно!

— Хайде да не правим от мухата слон рече надзирателят, като употреби израз, който тук означава „да не спорим за нещо съвсем маловажно“.

— През цялото време сте били замесен в тази работа! — кресна Вайълет. — Сдушили сте се с доктор Оруел и Шърли!

— И какво от това? — попита надзирателят Флагарфо.

— Делюни! — изписка Съни, което означаваше нещо от рода на „Вие не сте само лош надзирател. Вие сте зъл човек!“.

— Не разбирам какво искаш да кажеш, джудженце — рече надзирателят Флагарфо, — и пет пари не давам. Клаус, щастливецо, продължавай!

— Не, Клаус! — викна Вайълет. — Не!

— Кюту! — изписка Съни.

— Думите ви няма да подействат — обади се надзирателят Флагарфо. — Виждате ли?

Съни наистина видя как босият й брат тръгна към дървото, сякаш сестрите му не бяха казали нищо. Но Вайълет не гледаше брат си. Гледаше надзирателя Флагарфо и мислеше за всичко, което беше казал. Ужасният надзирател беше прав, разбира се. Думите на двете нехипнотизирани бодлерчета нямаше да подействат. Но Вайълет знаеше, че някои думи биха помогнали. Книгата в ръцете й я бе научила между много бръмммкания, че има една дума, използвана да бъде командван Клаус, и друга дума, която би го извадила от хипнозата. Най-голямото бодлерче съзнаваше, че надзирателят Флагарфо трябва току-що да е използвал командната дума, и се опитваше да си припомни всичко, което бе казал. Беше нарекъл Клаус „негодник“, но й се струваше невероятно думата да е „негодник“. Беше казал „дървото“ и беше казал „да бутнеш“, но и те изглеждаха неподходящи. Тя осъзна в отчаяние, че командната дума би могла да е почти всяка дума от речника.

— Точно така — каза надзирателят Флагарфо, когато Клаус стигна до дървото. — Сега, в името на дъскорезница „Щастливец“ бутни дървото на пътя на триона.

Вайълет замижа и напрегна мозъка си — израз, който тук означава „опитваше се да си спомни други случаи, когато трябва да е била употребена командната дума“. Надзирателят Флагарфо трябва да я е използвал, когато Клаус причини първата злополука — онази, при която беше счупен кракът на Фил. Вайълет си спомни, че надзирателят беше казал „Ти, ти джудже щастливец, ще управляваш машината.“ А Клаус бе казал „Да, сър“ с онзи тих хипнотизиран глас — същия глас, с който й бе отговорил предишната вечер, точно преди да заспи.

— Егу! — изписка Съни в ужас, щом бръмммченето на циркуляра стана по-силно и по-рязко.

Клаус бе избутал дънера до триона и очите на Чарлз се разшириха още повече, когато острието се вряза в дървото и приближаваше ли, приближаваше мястото, където бе привързан той.

Щом си спомни изреченото от Клаус „Да, сър“, преди да заспи, Вайълет осъзна, че самата тя трябва случайно да е употребила командната дума. Пак си напрегна мозъка, мъчейки се да си спомни разговора. Клаус беше нарекъл малката си сестричка Сузан вместо Съни, а след това бе попитал дали наистина ще се почувства по-добре на другата сутрин. Но какво му беше отговорила Вайълет?

— Продължавай да буташ, джудже щастливец — каза надзирателят Флагарфо и в същия миг Вайълет се досети.

Щастливец.

— Щастливец! — извика най-голямото бодлерче, без да си дава труда да скрие думата в изречение, както правеше надзирателят. — Избутай дървото встрани от триона, Клаус!

— Да, сър — каза Клаус тихо и сестрите Бодлер видяха с облекчение, че той избута дънера встрани от въртящото се острие точно преди да бъдат нарязани палците на краката на Чарлз.

Надзирателят Флагарфо се извърна като вихър и втренчи яростен поглед във Вайълет. А тя вече знаеше, че той знае, че тя знае.

— Щастливец! — изръмжа той. — Бутни дънера обратно към триона, Клаус!

— Да, сър — промълви Клаус.

— Щастливец! — извика Вайълет. — Избутай дънера встрани!

— Да, сър — промълви Клаус.

— Щастливец! — излая надзирателят Флагарфо. — Към триона!

— Щастливец, встрани!

— Щастливец към триона!

— Щастливец встрани!

— Щастливец, към триона!

— ЩАСТЛИВЕЦ! — кресна един нов глас откъм входа и всички — Вайълет, Клаус, Съни и надзирателят Флагарфо — се обърнаха. Дори Чарлз се опитваше, доколкото му бе възможно, да види доктор Оруел, появила се на вратата заедно с Шърли, която се спотайваше зад хипнотизаторката.

— Отбихме се просто за да видим дали всичко върви добре — каза доктор Оруел, като посочи циркуляра с черния си бастун. — И съм много доволна, че го сторихме. Щастливец! — викна тя на Клаус. — Няма да слушаш сестрите си!

— Чудесна идея — каза надзирателят Флагарфо на лекарката. — Това не ми дойде на ум.

— Затова си само надзирател — отговори доктор Оруел високомерно. — Щастливец, Клаус! Бутни дървото на пътя на триона!

— Да, сър — каза Клаус и почна отново да бута дънера.

— Моля те, Клаус! — извика Вайълет. — Не го прави!

— Джайс! — изписка Съни, което означаваше „Не наранявай Чарлз!“.

— Моля ви, доктор Оруел! — извика Вайълет. — Не принуждавайте брат ми да направи това ужасно нещо!

— То наистина е ужасно — отговори доктор Оруел. — Но по-ужасно ще е Бодлеровото състояние да се падне на вас, трима сополанковци, вместо на мен и Шърли. Ние ще си поделим паричките по равно.

— След изплащането на всички данъци и такси, Джорджина — напомни й Шърли.

— След изплащането на всички данъци и такси, естествено — съгласи се доктор Оруел.

Бръмммченето на циркуляра стана по-силно и по-рязко, когато острието започна отново да реже дървото. В очите на Чарлз се появиха сълзи и потекоха надолу по въжето, с което бе привързан към дървото. Вайълет погледна брат си, после — доктор Оруел и в отчаянието си изтърва тежката книга на пода. Сега и трябваше — и то много спешно — думата, която би извадила брат й от хипнозата, но тя нямаше представа коя би могла да е. Командната дума бе използвана много пъти и Вайълет можа да се досети коя дума беше повтаряна многократно. Но Клаус бе изваден от хипнозата само веднъж — след злополуката, при която бе счупен кракът на Фил. Тя и сестра й разбраха в момента, когато той почна да дефинира думи пред работниците, че Клаус се е върнал в нормалното си състояние, но кой знае коя дума бе го накарала в онзи следобед да престане да се подчинява на заповедите на надзирателя Флагарфо? Вайълет премести поглед от сълзите на Чарлз към сълзите, появили се в очите на Съни, докато фаталната злополука приближаваше ли, приближаваше. По всичко личеше, че след миг те ще наблюдават как Чарлз умира по ужасяващ начин, а после положително щяха да бъдат предадени на Шърли. След като толкова пъти се отърваваха на косъм от подлите кроежи на Граф Олаф, сега като че ли бе настъпил мигът на неговия — или в този случай на нейния — триумф. Вайълет си мислеше, че от всички положения, в които тя, брат й и сестра й бяха изпадали, сегашното беше най-неизмеримо зловещото. То беше най-неумерено зловещото. То беше най-неимоверно зловещото. То беше най-прекалено зловещото. И както си мислеше всички тези думи, тя се сети за онази, която бе извадила Клаус от хипнозата — думата, която би могла да спаси живота на тримата.

— Прекомерно! — изкрещя тя, колкото й глас държеше, за да надвика ужасния шум на циркуляра. — Прекомерно! Прекомерно! Прекомерно!

Клаус примигна, а после се заоглежда, сякаш някой току-що го бе спуснал отвисоко в средата на дъскорезницата.

— Къде съм? — попита той.

— О, Клаус — каза Вайълет облекчено. — Ти си тук с нас!

— По дяволите! — възкликна доктор Оруел. — Той излезе от хипнозата! Откъде, за бога, ще знае едно дете такава сложна дума като „прекомерно“?

— Тия сополанковци знаят много думи — обади се Шърли със смехотворно престорения си тънък глас. — Те са луди по книгите. Но ние все още можем да предизвикаме злополука и да спечелим богатството.

— О, не, не можете! — извика Клаус и пристъпи напред, за да избута Чарлз извън опасност.

— О, да, можем! — заяви надзирателят Флагарфо и протегна пак крака си.

Човек би рекъл, че такъв номер би могъл да подейства най-много два пъти, но в този случай ще сгреши, защото в този случай Клаус пак падна на земята и главата му се удари в купчината коробелачки и малки зелени кутийки.

— О, не, не можете! — провикна се Вайълет и пристъпи напред, за да избута самата тя Чарлз извън опасност.

— О, да, можем! — заяви Шърли с глупашкия си тънък глас и сграбчи ръката на Вайълет.

Надзирателят Флагарфо бързо сграбчи другата й ръка и най-голямото бодлерче се озова в капан.

— О, тууной! — изписка Съни и запълзя към Чарлз.

Тя не беше достатъчно силна, за да избута дървото встрани от триона, но мислеше, че би могла да прехапе въжето и да освободи Чарлз.

— О да, можем! — заяви доктор Оруел и посегна да сграбчи най-малкото бодлерче.

Но Съни беше подготвена. Бързо отвори уста и захапа с все сила ръката на хипнотизаторката.

— Гак! — изкрещя доктор Оруел, като използва дума, която не е на никой определен език.

Но след това се усмихна и използва израз, който беше на френски:

— En garde!^[1]

Както може би знаете, „En garde!“ е израз, използван от някои хора, когато искат да обявят началото на двубой със саби, и доктор Оруел натисна със злобна усмивка червения скъпоценен камък на върха на своя бастун, а от другия му край изскочи лъскаво острие. Само за секунда бастунът й се превърна в сабя и тя я насочи към най-малкото сираче Бодлер. Обаче Съни, която беше бебе, нямаше сабя. Имаше само четирите си остри зъба и — вперила поглед право в очите на доктор Оруел — тя отвори уста и насочи и четирите към тази отвратителна личност.

Когато сабя удря друга сабя — или в този случай зъб — се чува остър звук чат! и колкото пъти го чуя, той ми напомня двубоя със саби, който бях принуден да водя много отдавна с един телевизионен техник. На Съни обаче той само напомни колко много тя не иска да бъде накълцана на парченца. Доктор Оруел размахваше бастуносабята си към Съни, а Съни размахваше зъбите си към доктор Оруел и скоро чаткащите звуци станаха почти толкова силни колкото тези на циркуляра, който продължаваше да реже дървото в посока към Чарлз. Чат! Напред, напред се врязваше острието и беше вече само на косъм — изразът „на косъм“ тук означава „на съвсем нищожно разстояние“ — от краката на Чарлз.

— Клаус! — извика Вайълет, която се гърчеше в хватката на Шърли и надзирателя Флагарфо. — Направи нещо!

— Брат ти не може да направи нищо! — каза Шърли и се разкикоти по много досаден начин. — Той току-що излезе от хипнозата и е прекалено замаян, за да направи каквото и да било. Надзирателю Флагарфо, хайде двамата да дърпаме! Тогава Вайълет ще я заболят мишниците!

Шърли беше права за мишниците на Вайълет, но що се отнася до Клаус грешеше. Той наистина бе току-що излязъл от хипнозата и наистина бе доста замаян, но не толкова замаян, че да не е в състояние да направи каквото и да било. Обаче работата беше там, че той просто не можеше да измисли какво да направи. Клаус бе отлетял в ъгъла с коробелачките и дъвката и ако тръгнеше към Чарлз или към Вайълет, щеше да се натъкне на сабления бой между Съни и доктор Оруел, та когато чу поредното чат! на сабята по зъбите на Съни, той разбра, че ако се опита да мине между дуелиращата се двойка, ще бъде тежко ранен. Но над чатканията Клаус чуваше дори по-силния и по-рязък звук на циркуляра и видя с ужас, че острието започва да се врязва в подметките на чарлзовите обувки. Съдружникът на Сър се опитваше да извърти краката си по-далеч от острието, но те бяха здраво вързани и по пода на дъскорезницата почнаха да се ронят мънички стърготини от подметките. След миг острието щеше да приключи с подметките на чарлзовите обувки и да се вреже в стъпалата на чарлзовите крака. Клаус трябваше да измисли нещо, за да спре машината, и то трябваше да го измисли начаса.

Той втренчи поглед в кръглото острие на циркуляра и сърцето му почна да се свива. Как, за бога, го правеше Вайълет? Клаус изпитваше известен интерес към машинариите, но по душа беше читател, а не изобретател. Той просто не притежаваше изумителната дарба на Вайълет да изобретява. Сега гледаше машината и виждаше само един смъртоносен уред, обаче знаеше, че ако Вайълет бе в този ъгъл на дъскорезницата, а не дърпана от Шърли и надзирателя Флагарфо, за да я заболят мишниците, тя щеше да измисли начин да ги измъкне от това положение. Клаус се опита да си представи как би постъпила сестра му, за да изобрети нещо на място, и се постара да подражава на подхода й.

Чат! Клаус се огледа за изобретателски материали, но видя само коробелачките и зелените кутийки с дъвка. Мигновено разкъса една кутийка с дъвка, пъхна няколко парчета в устата си и почна да дъвче настървено. Фразата „да затлачиш една работа“, разбира се, няма нищо общо с дъвката, а изразява действие, с което забавяш, объркваш или дори спираш напредването на въпросната работа. Но Клаус дъвчеше ли, дъвчеше дъвката с надеждата, че лепкавата дъвка ще затлачи мотора на циркуляра и ще спре смъртоносното напредване на острието му.

Чат! Третият зъб на Съни чукна острието на сабята на доктор Оруел и Клаус бързо изплю дъвката в ръката си и с всички сили я запрати по циркуляра. Но тя просто падна на пода, издавайки едно мокро шляп!. Клаус осъзна, че дъвката не е достатъчно тежка, за да достигне машината. Беше просто невъзможно да хвърлиш надалеч тази топка от дъвка, също както е с перо или с къс хартия.

Кръцакръц — кръцакръц — кръцакръц! Машината почна да издава най-силния и най-рязък звук, който Клаус някога бе чувал. Чарлз замижа и Клаус разбра, че острието трябва да е достигнало кожата на крака му. Той сграбчи голяма шепа дъвки и ги пъхна в устата си, но не знаеше дали ще може да сдъвче такова количество, че да направи достатъчно тежко изобретение. Тъй като нямаше вече сили да наблюдава циркуляра, той се взря надолу и щом погледът му падна върху една коробелачка, Клаус разбра, че все пак ще може да изобрети нещо.

Като гледаше уредите в дъскорезницата, Клаус си спомни един случай, при който беше дори още по-отегчен, отколкото от работата в дъскорезница „Щастливец“. Това особено скучно преживяване се случи отдавна, когато родителите Бодлер бяха още живи. Клаус бе прочел една книга за различни видове риби и помоли родителите си да го заведат на риболов. Майка му го предупреди, че въдичарството е едно от най-скучните занимания на този свят, но все пак намери две въдици в избата и се съгласи да го придружи до близкото езеро. Клаус се надяваше да види различните риби, за които бе чел, но вместо това той и майка му седяха цял следобед в една гребна лодка насред езерото и не правиха нищо. Двамата трябваше да мълчат, за да не плашат рибата, обаче нямаше никаква риба, никакъв разговор и абсолютно никакво забавление. Човек би рекъл, че Клаус няма да иска да си спомня това скучно преживяване, особено пък насред такова кризисно положение, но една подробност от този толкова скучен следобед се оказа извънредно полезна.

Докато Съни се бореше с доктор Оруел, а Вайълет се бореше с Шърли и надзирателя Флагарфо, пък Чарлз се бореше с циркуляра, Клаус си спомни онова действие от въдичарството, наречено замятане. При замятането използваш въдицата, за да метнеш влакното си в средата на езерото, та да уловиш риба. В случая с Клаус и майка му замятането не бе успешно, ала сега Клаус не искаше да лови риба. Искаше да спаси живота на Чарлз.

Средното бодлерче бързо грабна коробелачката и изплю дъвката върху единия й край. Клаус възнамеряваше да използва лепкавата дъвка като един вид рибарско влакно, а коробелачката като един вид въдица, за да метне дъвката чак до циркуляра. Изобретението му приличаше повече на топка от дъвка на края на метална пръчка отколкото на въдица, по Клаус никак не държеше на вида му. Той държеше да спре циркуляра. Пое си дълбоко въздух и заметна с коробелачката, както майка му го бе учила да замята с въдицата.

Шляп! За голяма радост на Клаус дъвката се разтегна над доктор Оруел и Съни, които все още се дуелираха, също както въдичарското влакно се опъва над повърхността на езерото. Но за ужас на Клаус дъвката не попадна върху циркуляра. Попадна върху въжето, с което гърчещият се Чарлз беше привързан към дънера. Клаус гледаше как Чарлз се гърчи, което пак му припомни рибите, и тогава му хрумна, че неговото изобретение може би все пак ще проработи. Той събра всичките си сили — а след като беше работил известно време в дъскорезница, притежаваше доста сила за малко момче, — хвана здраво своето изобретение и задърпа. Клаус дърпаше коробелачката, коробелачката дърпаше дъвката, а дъвката дърпаше дървото и за облекчение на тримата сираци Бодлер то мръдна встрани. Не мръдна много далеч, ни то мръдна много бързо и положително не мръдна много грациозно, обаче мръдна достатъчно. Ужасяващият звук секна и острието продължаваше да реже, но дървото беше достатъчно далеч от него, та циркулярът просто режеше въздуха. Чарлз погледна Клаус и очите му се наляха със сълзи, а когато Съни се обърна да види какво става, тя забеляза, че Клаус също плаче.

Но когато Съни се обърна да види какво става, доктор Оруел съзря своя шанс. Със замах на единия от своите големи грозни ботуши тя повали Съни на пода и я затисна с крак. После, застанала над бебето, вдигна високо във въздуха сабята си и нададе силен, отвратително ръмжащ смях.

— Мисля — каза тя с кикот, — че в дъскорезница „Щастливец“ въпреки всичко ще стане злополука!

И доктор Оруел беше права. Въпреки всичко в дъскорезницата наистина стана злополука, при това фатална злополука — израз, окачествяващ злополуки, при които някой умира. Защото тъкмо когато доктор Оруел щеше да стовари сабята си върху гръкляна на малката Съни, вратата на дъскорезницата се отвори и в помещението влезе Сър.

— Какво, по дяволите, става тук? — излая той.

И доктор Оруел, силно изненадана, се обърна към него. Когато човек е силно изненадан, той понякога отстъпва крачка назад, а отстъпването с крачка назад може понякога да доведе до злополука. Такъв беше случаят в този миг, защото — отстъпвайки крачка назад — доктор Оруел стъпи на пътя на въртящия се циркуляр и тогава се случи наистина зловеща злополука.