Лемъни Сникет
Дяволската дъскорезница (13)

Глава тринайсета

— Ужасно, ужасно, ужасно — каза Сър и поклати облака дим, който покриваше главата му. — Ужасно, ужасно, ужасно — повтори той.

— Напълно съм съгласен — каза господин Поу и се изкашля в носната си кърпа. — Когато ми се обадихте тази сутрин и описахте положението, то ми се видя толкова ужасно, че отмених няколко важни срещи и взех първия възможен влак за Нищоград, за да се занимая лично с този въпрос.

— Високо го оценявам — обади се Чарлз.

— Ужасно, ужасно, ужасно — потрети Сър.

Сирачетата Бодлер седяха едно до друго на пода в кабинета на Сър, гледаха нагоре към възрастните и се чудеха как могат да говорят толкова спокойно за случилото се. Думата „ужасно“, дори употребена три пъти подред, не им се струваше достатъчно ужасна, за да опише всичко, което беше станало. Вайълет все още трепереше при спомена за вида на Клаус, докато беше хипнотизиран. Клаус все още тръпнеше при мисълта как Чарлз за малко не бе нарязан. Съни все още се тресеше, като си представяше как едва не бе убита в сабления бой с доктор Оруел. А естествено и тримата сираци все още настръхваха при спомена за начина, по който доктор Оруел бе намерила своята кончина — израз, който тук означава „бе стъпила на пътя на циркуляра“. Децата имаха чувството, че едва ли биха могли да продумат, камо ли пък да разговарят.

— Просто не е за вярване — каза Сър, — че доктор Оруел всъщност е била хипнотизаторка и е хипнотизирала Клаус, за да сложи ръка на Бодлеровото богатство. За щастие Вайълет се е досетила как да извади брат си от хипнозата и той не е причинил повече злополуки.

— Просто не е за вярване — каза Чарлз, — че надзирателят Флагарфо ме грабна посред нощ и ме върза за онова дърво, за да сложи ръка на Бодлеровото богатство. За щастие Клаус изобрети нещо, което издърпа тъкмо навреме дървото от пътя на циркуляра, та имам само малка рана на крака си.

— Просто не е за вярване — каза господин Поу след кратко покашляне, — че Шърли е щяла да осинови децата, за да сложи ръка на Бодлеровото богатство. За щастие ние разкрихме плана й и сега тя трябва да си остане секретарка в лекарска приемна.

При тези думи Вайълет не можеше да мълчи повече.

— Шърли не е никаква секретарка в лекарска приемна! — извика тя. — Дори не е Шърли! Тя е Граф Олаф!

— Ето това — каза Сър — е част от историята, която не само не е за вярване, но аз чисто и просто не я вярвам. Срещал съм тази млада жена и тя съвсем не прилича на Граф Олаф! Вярно, че има една вежда вместо две, но мнозина чудесни хора имат този отличителен белег!

— Трябва да простите на децата — възрази господин Поу. — Те са склонни да виждат Граф Олаф навсякъде.

— Защото той е навсякъде — възропта Клаус огорчено.

— Е — заяви Сър, — тук, в Нищоград, не е бил. Ние бдяхме да не се появи, нали помниш?

— Уилийф! — изписка Съни. Тя имаше предвид нещо от рода на „Обаче той беше маскиран, както обикновено“.

— Може ли да отидем да видим тази персона Шърли? — попита Чарлз плахо. — Децата изглеждат много уверени. Ако господин Поу види секретарката, може би ще изясним този въпрос.

— Затворих Шърли и надзирателя Флагарфо в библиотеката и помолих Фил да ги държи под око — каза Сър. — Най-после библиотеката на Чарлз се оказа полезна… като един вид затвор, докато изясним въпроса.

— Библиотеката беше много полезна — обади се Вайълет. — Ако не бях прочела всичко за хипнозата, вашият съдружник щеше да е мъртъв.

— Ти наистина си умно дете — каза Чарлз.

— Да, и ще се справиш чудесно в интерната — отсече Сър.

— В интернат ли? — попита господин Поу.

— Разбира се — отвърна Сър и закима със своя димен облак. — Да не мислите, че ще ги задържа сега, след всичките неприятности, които създадоха на моята дъскорезница?

— Обаче не по наша вина! — извика Клаус.

— Това няма значение — заяви Сър. — Ние с вас сключихме сделка. Сделката се състоеше в това, че аз ще се опитам да попреча на Граф Олаф да припари до вас, а вие няма да причинявате повече злополуки. Вие не изпълнихте вашето задължение по сделката.

— Хеч! — изписка Съни, което означаваше „Но вие също не изпълнихте вашето задължение по сделката!“.

Сър не й обърна внимание.

— Добре, нека видим тази жена — каза господин Поу — и тогава ще решим веднъж завинаги дали Граф Олаф е бил тук, или не.

Тримата възрастни кимнаха и трите деца ги последваха по коридора до вратата на библиотеката, пред която Фил седеше на един стол с книга в ръце.

— Здравей, Фил — поздрави го Вайълет. — Как е кракът ти?

— О, по-добре — отговори той и посочи гипса. — Пазех вратата, Сър, и нито Шърли, нито надзирателят Флагарфо са избягали. Впрочем, четох тази книга — „Конституция на Нищоград“. Не разбирам всичките думи, но изглежда, че е незаконно да се заплаща на работниците само с талони.

— Ще говорим за това по-късно — отсече Сър бързо. — Трябва да се видим с Шърли по един въпрос.

Сър се протегна напред и отвори вратата, а всички видяха Шърли и надзирателя Флагарфо, седнали кротко край две маси до прозореца. Шърли държеше в едната си ръка книгата на доктор Оруел, а с другата почна да маха на децата.

— Здравейте, дечица! — извика тя с престорения си тънък глас. — Толкова много се тревожих за вас!

— Аз също! — каза надзирателят Флагарфо. — Слава Богу, сега съм излязъл от хипнозата и няма вече да се отнасям зле към вас!

— И вие ли сте били хипнотизирани? — попита Сър.

— И ние, разбира се! — извика Шърли, като се наведе и погали трите деца по главите. — Иначе никога не бихме постъпили така ужасно, особено към три толкова прекрасни и нежни деца!

Изпод изкуствените мигли бляскавите очи на Шърли се втренчиха в бодлерчетата, сякаш тя би ги изяла още при първата възможност.

— Виждате ли? — каза Сър на господин Поу. — Нищо чудно, дето просто не е за вярване, че надзирателят Флагарфо и Шърли биха постъпили по такъв ужасяващ начин. Тя очевидно не е Граф Олаф!

— Граф кой? — попита надзирателят Флагарфо. — Никога не съм чувал за този човек.

— Нито пък аз — каза Шърли, — но аз съм само секретарка в приемна.

— Може би не сте само секретарка в приемна — обади се Сър. — Може би сте и майка. Какво ще кажете, господин Поу? Шърли наистина иска да отгледа тези деца, а за мен те са прекалено голямо бреме.

— Не! — извика Клаус. — Тя е Граф Олаф, а не Шърли!

Господин Поу кашля дълго в бялата си носна кърпа и трите бодлерчета чакаха напрегнато кашлицата да престане и той да каже нещо. Най-после господин Поу махна носната кърпа от лицето си и се обърна към Шърли:

— Съжалявам, че трябва да го кажа, госпожо, но децата са убедени, че вие сте мъж на име Граф Олаф, маскиран като секретарка в приемна.

— Ако искате — рече Шърли, — ще ви заведа в приемната на доктор Оруел… в приемната на покойната доктор Оруел… и ще ви покажа табелката с моето име. Там ясно пише „Шърли“.

— Боя се, че това не е достатъчно — каза господин Поу. — Ще бъдете ли така любезна да покажете на всички ни левия си глезен?

— Но, моля ви, не е учтиво да се оглеждат краката на една дама — засуети се Шърли. — Сигурно го знаете.

— Ако на левия ви глезен няма татуировка на око — каза господин Поу, — тогава с положителност не сте Граф Олаф.

Очите на Шърли засвяткаха ярко, толкова ярко и тя отправи към всички в помещението широка, зъбата усмивка.

— Ами ако има? — попита тя и повдигна леко полата си. — Какво, ако на него има татуировка на око?

Всички очи се насочиха към глезена на Шърли и едно око се втренчи в тях. То наподобяваше сградата с форма на око на доктор Оруел — тази сграда, за която сираците Бодлер имаха чувството, че ги е наблюдавала, откакто бяха пристигнали в Нищоград. То наподобяваше окото от корицата на книгата на доктор Оруел — окото, за което сираците Бодлер имаха чувството, че се е вторачило в тях, откакто започнаха да работят в дъскорезница „Щастливец“. И, естествено, то изглеждаше точно както татуировката на Граф Олаф, защото си беше тя, а за нея сираците Бодлер имаха чувството, че ги гледа втренчено, откакто бяха загинали родителите им.

— В такъв случай — каза господин Поу след кратка пауза, — вие не сте Шърли. Вие сте Граф Олаф и сте арестуван. Заповядвам ви да свалите тази смехотворна маскировка!

— Аз също ли да махна смехотворната си маскировка? — попита надзирателят Флагарфо и свали с плавно движение бялата си перука.

Децата не се изненадаха да видят, че е плешив — бяха разбрали от първия миг, когато го зърнаха, че нелепата му коса е перука, — но имаше нещо във формата на плешивата му глава, което им се стори познато. Втренчил в сираците яростните си мънистени очички, той сграбчи хирургическата маска и също я свали от лицето си. Един дълъг нос се изправи от свитото положение, в което маската го бе приплескала към лицето, и сираците мигом познаха един от помощниците на Граф Олаф.

— Той е плешивият мъж! — извика Вайълет.

— С дългия нос! — извика Клаус.

— Племо! — извика Съни, което означаваше „Който работи за Граф Олаф!“.

— Ето, че днес имаме късмета да заловим двама престъпници — каза господин Поу строго.

— Е, хайде, трима, ако включите и доктор Оруел — рече Граф Олаф, а пък аз съм облекчен, че мога да го нарека така, вместо Шърли.

— Стига глупости — сряза го господин Поу. — Вие, Граф Олаф, сте арестуван за редица убийства и опити за убийства, за редица измами и опити за измами и за редица отвратителни постъпки и опити за отвратителни постъпки, а вие, плешиви дългоноси приятелю, сте арестуван, задето сте му помагали.

Граф Олаф сви рамене, запокити перуката си на пода и се усмихна на бодлерчетата по начин, който те със съжаление познаха. Това беше определена усмивка, която се изписваше по лицето на Граф Олаф тъкмо когато всеки би рекъл, че е хванат в капан. Беше усмивка, която изглеждаше, сякаш Граф Олаф разказва шега — усмивка, придружена от силния блясък на очите му и трескавата дейност на коварния му мозък.

— Тази книга действително ви е помогнала, сираци — заяви Граф Олаф, вдигнал високо „Напреднала окулярна наука“ от доктор Оруел, — а сега ще помогне и на мен.

Граф Олаф се обърна и с цялата си зловеща сила запрати тежката книга право през един от прозорците на библиотеката. С трясък от звънтящо стъкло прозорецът се счупи и в него зейна доста голяма дупка. Дупката беше тъкмо толкова голяма, колкото през нея да скочи човек, и точно това направи плешивият, като сбърчи нос към децата, сякаш миришат лошо. Граф Олаф нададе отвратителен грубиянски смях и последва своя помощник през прозореца и далеч от Нищоград.

— Ще се върна да ви спипам, сираци! — изкрещя той. — Ще се върна да ви взема животеца!

— Да му се не види! — възкликна господин Поу, като използва не особено изискан израз, който тук означава „О, не! Той избяга!“.

Сър пристъпи бързо към прозореца и се загледа след Граф Олаф и плешивия, които тичаха колкото ги държаха мършавите им крака.

— И да не сте се върнали тук! — кресна Сър подире им. — Сираците няма да са тук, та не се връщайте!

— Какво искате да кажете с това, че сираците няма да са тук? — попита господин Поу строго. — Вие сключихте сделка и не изпълнихте вашето задължение по нея! Граф Олаф все пак е бил тук!

— Това няма значение — отсече Сър и махна пренебрежително с ръка. — Където и да отидат децата Бодлер, нещастието ги следва и на мене ми дойде до гуша!

— Но, Сър — обади се Чарлз, — те са такива добри деца!

— Не желая да споря повече по въпроса — каза Сър. — На табелката ми пише „Шефът“ и това съм аз. Шефът винаги има последната дума, а последната ми дума е тази: децата вече не са добре дошли в дъскорезница „Щастливец“!

Вайълет, Клаус и Съни се спогледаха. „Децата вече не са добре дошли в дъскорезница «Щастливец»!“ не е последната дума, естествено, защото се състои от много думи и те знаеха, разбира се, че когато Сър каза „последната дума“, той нямаше предвид една дума, а окончателното си мнение за положението. Обаче техните преживелици в дъскорезницата бяха толкова ужасни, та направо им беше безразлично, че ще напуснат Нищоград. Дори някое училище интернат им звучеше по-обещаващо от дните, прекарани с надзирателя Флагарфо, доктор Оруел и злата Шърли. Със съжаление трябва да ви кажа, че сираците грешаха, като мислеха, че в интерната ще е по-добре, но в момента те не знаеха нищо за неприятностите, които им предстояха, а знаеха само за отминалите неприятности и за онези неприятности, които бяха избягали през прозореца.

— Моля ви, бихме ли могли да разисквахме този въпрос по-късно и да се обадим сега на полицията? — попита Вайълет. — Може би ще успеят да хванат Граф Олаф.

— Чудесна идея, Вайълет — каза господин Поу, въпреки че първо на него трябваше да хрумне тази идея. — Сър, моля, заведете ме при вашия телефон, за да се обадим на властите.

— Ох, добре — отговори Сър кисело. — Но помнете, че това е последната ми дума по въпроса. Чарлз, приготви ми един млечен шейк! Много съм жаден.

— Да, Сър — каза Чарлз и закуца след Сър и господин Поу, които бяха вече излезли от библиотеката.

Насред път до вратата, обаче, той спря и се усмихна извинително на бодлерчетата.

— Съжалявам — рече им той. — Съжалявам, че няма да ви виждам повече. Но предполагам, че Сър си знае работата.

— Ние също съжаляваме — каза Клаус. — А пък аз съжалявам, че ви причиних толкова неприятности.

— Не беше по твоя вина — отговори Чарлз добродушно и в това време Фил докуца зад него.

— Какво стана? — попита Фил. — Чух шум от счупено стъкло.

— Граф Олаф се измъкна — каза Вайълет и сърцето й се сви, кога то осъзна, че наистина е така. — Шърли беше в действителност маскираният Граф Олаф и той се измъкна, както винаги.

— Ако погледнете нещата откъм добрата им страна, всъщност сте големи щастливци — заяви Фил, а сираците отправиха любопитен поглед към своя приятел оптимист и после се спогледаха любопитно.

Някога те бяха щастливи деца, толкова радостни и доволни от живота си, че дори не съзнаваха колко са щастливи. След това дойде ужасният пожар и оттогава в живота им едва ли имаше един добър миг, камо ли пък цяла добра страна. Те пътуваха от един дом в друг и навред, където отиваха, срещаха мъки и нещастия, а сега мъжът който им бе причинил такива беди, отново беше избягал. Те наистина не се чувстваха като големи щастливци.

— Какво искаш да кажеш? — попита Клаус тихо.

— Нека да помисля — отговори Фил и за миг се съсредоточи.

Сираците долавяха отдалеч приглушения глас на господин Поу, който описваше на някого Граф Олаф по телефона.

— Вие сте живи — рече Фил накрая. — Това е щастие. И съм сигурен, че ще се сетим за още нещо.

Трите деца Бодлер се спогледаха, а после погледнаха Чарлз и Фил, единствените хора в Нищоград, които се бяха отнесли мило с тях. Въпреки че общежитието нямаше да им липсва, нито ужасиите ястия, нито изтощителната работа в дъскорезницата, тези двама мили мъже щяха да липсват на сираците. И докато мислеха кой още би им липсвал, децата се сетиха колко много щяха да си липсват едно на друго, ако им се беше случило нещо още по-лошо. Ами ако Съни беше загубила сабления двубой? Ами ако Клаус беше останал хипнотизиран завинаги? Ами ако Вайълет беше стъпила на пътя на циркуляра вместо доктор Оруел? Бодлерчетата гледаха слънчевата светлина, която нахлуваше през счупения прозорец, откъдето бе избягал Граф Олаф, и потръпнаха при мисълта какво е можело да им се случи. Досега не бяха смятали за голямо щастие, че са живи, но като имаха предвид ужасното време, прекарано под грижите на Сър, децата останаха изненадани от големия брой щастливи неща, които им се бяха случили в действителност.

— Наистина беше щастие — призна Вайълет тихо, — че Клаус изобрети толкова бързо нещо, въпреки че не е изобретател.

— Наистина беше щастие — призна Клаус тихо, — че Вайълет се сети как да прекъсне моята хипноза, въпреки че не е изследовател.

— Кройф — призна Съни тихо, което означаваше нещо като „Наистина беше щастие, че успях да защитя всички ни от сабята на доктор Оруел, въпреки че го казвам самата аз“.

Децата въздъхнаха и отправиха едно към друго плахи обнадеждени усмивки. Граф Олаф беше на свобода и щеше отново да се опита да заграби тяхното богатство, но този път не бе успял. Те бяха живи и застанали заедно до счупения прозорец, си помислиха, че последната дума по отношение на тяхната съдба би могла да е „щастливец“ — думата, която от самото начало бе довела до толкова много беди. Сираците Бодлер бяха живи и като че ли, въпреки всичко, прекомерно щастливи.