Лемъни Сникет
Дяволската дъскорезница (5)

Глава пета

В следващите дни сираците Бодлер сякаш имаха камъни в стомасите си. Що се отнася до Съни, това беше донякъде разбираемо, защото когато Клаус раздели прасковата, на нея се падна парчето с костилката. Нормално човек, разбира се, не поглъща костилката на праскова, но Съни беше много гладна и обичаше да яде корави неща, та костилката попадна в стомаха й заедно с онези части на плода, които вие и аз бихме сметнали за по-подходящи, и тя й тежеше като камък. Но същинската каменна тежест в Бодлеровите стомаси се дължеше не толкова на прасковата, която им беше дал Чарлз, а на едно всеобхватно чувство на обреченост. Убедени бяха, че Граф Олаф се спотайва наблизо като хищен звяр, който чака да се нахвърли връз тях, ако не си отварят очите.

Затова всяка сутрин, когато надзирателят Флагарфо почваше да удря своите тенджери една в друга, за да събуди всички, бодлерчетата го оглеждаха внимателно, за да видят да не би Граф Олаф да е заел неговото място. Напълно би прилягало на Граф Олаф да си сложи бяла перука на главата и хирургическа маска на лицето и да грабне бодлерчетата направо от леглата им. Но надзирателят Флагарфо имаше все същите тъмни мънистени очички, които ни най-малко не приличаха на блестящите очи на Граф Олаф, и винаги говореше със своя груб приглушен глас, който пък беше точно противоположното на мазния ехиден глас на Граф Олаф. Докато пресичаха прашния двор към дъскорезницата, децата оглеждаха внимателно своите колеги работници. Напълно би прилягало на Граф Олаф да постъпи там като работник и да грабне сираците, докато надзирателят Флагарфо не внимава. Но въпреки че всички работници изглеждаха уморени, тъжни и гладни, никой от тях не изглеждаше зъл или алчен, ни то пък се държеше толкова невъзпитано.

И докато сираците изпълняваха убийствената работа в дъскорезницата — думата „убийствена“ тук означава „толкова тежка и уморителна, та сираците имаха чувството, че ще ги убие, макар всъщност да не ги убиваше“, — те се питаха дали Граф Олаф няма да използва някоя от огромните машини, за да сложи по някакъв начин ръка върху тяхното богатство. Но и това като че ли не беше случаят. След като няколко дни сваляха кората от дърветата, работниците върнаха коробелачките в техния ъгъл и гигантският клещокран бе изключен. После работниците трябваше да вдигат сами обелените дървета едно по едно и да ги придържат към бръмчащия циркулярен трион, докато той нарежеше всяко дърво на плоски дъски. Скоро ръцете на децата бяха покрити с трески и изтръпнаха болезнено от вдигането на дънери, ала Граф Олаф не се възползва от отмалелите им ръце, за да ги отвлече. След неколкодневно рязане надзирателят Флагарфо нареди на Фил да включи машината с огромното кълбо въже. Машината увиваше въжето около малки връзки дъски, а работниците трябваше да се струпат наоколо и да връзват въжето с много сложни възли, за да придържат дъските. Скоро пръстите на децата бяха толкова разранени, че едва смогваха да държат талоните, които им даваха всеки ден, обаче Граф Олаф не се опита да ги принуди да му предадат богатството си. Безрадостните дни се нижеха един подир друг, но макар и децата да бяха убедени, ме той непременно е някъде наблизо, Граф Олаф просто не се появяваше. Беше много озадачаващо.

— Много е озадачаващо — каза Вайълет един ден по време на дъвковата почивка. — Граф Олаф е чисто и просто неоткриваем.

— Знам — отговори Клаус, разтривайки десния си палец, който го болеше най-много. — Онази сграда прилича на неговата татуировка, а също и корицата на книгата. Обаче самият Граф Олаф не си е показал дори носа.

— Елунд! — каза Съни замислено. Навярно имаше предвид нещо като „Наистина е изумително“.

Вайълет щракна с пръсти и се намръщи, защо то я заболя.

— Сетих се за нещо — възкликна тя. — Клаус, ти току-що каза, че той не си е показал носа. Може би е Сър. Маскиран. Ние не знаем как изглежда Сър в действителност — заради онзи облак дим. Граф Олаф може да е облякъл зелен костюм и да е пропушил просто за да ни заблуди.

— Аз също помислих за това — отвърна Клаус. — Но той е много по-нисък от Граф Олаф и не знам как някой би могъл да се маскира като много по-нисък човек.

— Чорн! — изтъкна Съни, което означаваше нещо като „И гласът му изобщо не звучи като гласа на Граф Олаф“.

— Вярно — призна Вайълет и подаде на Съни парченце дърво, което лежеше на земята.

Тъй като бебетата не бива да дъвчат дъвка, двамата по-големи й даваха по време на обедната почивка такива късчета дърво. Съни не изяждаше дървото, разбира се, но го дъвчеше и си представяше, че е морков или ябълка, или подлютена царевична палачинка, пълнена с месо, а тя много обичаше тези неща.

— Може пък Граф Олаф да не ни е открил — каза Клаус. — Всъщност Нищоград се намира на края на света. Може да му отнеме години, докато ни издири.

— Пели! — възкликна Съни, което означаваше нещо като „Но това не е обяснение за сградата във вид на око, нито за корицата на книгата!“.

— Тези неща биха могли да са съвпадения — допусна Вайълет. — Толкова ни е страх от Граф Олаф, та вероятно просто си внушаваме, че го виждаме навсякъде. Той може изобщо да не се появи. Може би тук наистина сме на сигурно място.

— Така трябва да се мисли — намеси се Фил, който през цялото време беше седял близо до тях. — Гледайте на нещата откъм добрата им страна. Дъскорезница „Щастливец“ може да не е любимото ви място, но поне няма и следа от този тип Олаф, за когото постоянно говорите. Това може да се окаже най-късметлийската част от живота ви.

— Възхищавам се на оптимизма ти — каза Клаус и се усмихна на Фил.

— Аз също — присъедини се Вайълет.

— Тенпа — съгласи се Съни.

— Така трябва да се мисли — повтори Фил и стана, за да си раздвижи краката.

Сираците Бодлер кимнаха, но скришом се спогледаха. Вярно, че Граф Олаф не беше се появил, или поне досега не беше се появил. Но тяхното положение бе далеч от късметлийско. Трябваше да се будят от дрънченето на тенджери и да бъдат командвани от надзирателя Флагарфо. На обяд получаваха само дъвка, или що се отнася до Съни, въображаеми подлютени царевични палачинки, пълнени с месо. И — най-лошото от всичко — работата в дъскорезницата беше толкова изтощителна, че те нямаха сили за нищо друго. Макар да се намираше всеки ден близо до сложни машини, Вайълет отдавна не бе помисляла да изобрети нещо. Макар да имаше свободен достъп до библиотеката на Чарлз, щом пожелаеше, Клаус дори не беше хвърлил един поглед на някоя от трите книги. И макар наоколо да имаше множество твърди неща за хапане, Съни бе пъхнала в устата си само няколко от тях. На децата им липсваше изучаването на влечугите с чичо Монти. Липсваше им животът над езеро Лакримозо с леля Джоузефин. И най-много от всичко, разбира се, им липсваше животът в дома на родителите им, където всъщност им беше мястото.

— Е — подхвана Вайълет след дълга пауза, — ще трябва да поработим тук само няколко години. После ще стана пълнолетна и бихме могли да използваме част от Бодлеровото състояние. Иска ми се да си построя изобретателско ателие, може би над езеро Лакримозо, където стоеше къщата на леля Джоузефин, та винаги да си спомняме за нея.

— Аз пък бих искал да построя библиотека — каза Клаус, — която да е достъпна за всички. И все се надявам, че бихме могли да изкупим обратно колекцията от влечуги на чичо Монти и да се грижим за тях.

— Долк! — изписка Съни, което означаваше „А пък аз бих могла да стана зъболекарка!“.

— Какво, за бога, означава „Долк“?

Сираците вдигнаха глави и видяха, че Чарлз е влязъл в дъскорезницата. Усмихваше им се и вадеше нещо от джоба си.

— Здравейте, Чарлз — каза Вайълет. — Радваме се да ви видим. Какво правихте днес?

— Гладих ризите на Сър — отговори Чарлз. — Той има страшно много ризи и е прекалено зает, за да си ги глади сам. Имах намерение да се отбия при вас, но гладенето ми отне много време. Донесох ви малко мариновано говеждо месо. Страх ме беше да взема повече, защото Сър щеше да забележи, че го няма, но ето ви това.

— Много ви благодарим — каза Клаус учтиво. — Ще си го поделим с другите работници.

— Е, добре — съгласи се Чарлз, — но миналата седмица те получиха талон за трийсет процента намаление от цената на маринованото говеждо, та сигурно са си купили много.

— Може би — обади се Вайълет, която знаеше отлично, че никой от работниците не може да си позволи мариновано говеждо. — Чарлз, искахме да ви питаме за една от книгите във вашата библиотека. Онази с окото на корицата. Откъде сте я…

Въпросът на Вайълет бе прекъснат от дрънченето на тенджерите, които надзирателят Флагарфо блъскаше една в друга.

— Връщайте се на работа! — крещеше той. — Връщайте се на работа! Още днес трябва да приключим с връзването на дъските, та няма време за празни приказки!

— Бих искал да поговоря още няколко минути с тези деца, надзирателю Флагарфо — каза Чарлз. — Убеден съм, че можем да удължим малко обедната почивка.

— Дума да не става! — заяви надзирателят Флагарфо, като тръгна към сираците. — Имам нареждания от Сър и смятам да ги изпълнявам. Освен ако искате да кажете на Сър, че…

— О, не — отвърна Чарлз бързо, отстъпвайки от надзирателя Флагарфо. — Мисля, че не е нужно.

— Добре — отсече надзирателят. — Хайде, ставайте, джуджета! Обядът свърши!

Децата въздъхнаха и станаха. Отдавна се бяха отказали от опитите си да убедят надзирателя Флагарфо, че не са джуджета. Махнаха за сбогом на Чарлз и тръгнаха бавно към чакащата ги връзка дъски, а надзирателят Флагарфо вървеше зад тях и в този миг на едно от децата бе погоден номер, какъвто — надявам се — никога не е бил погаждан на някого от вас. Този номер се състои в това да протегнеш крак пред човек, който ходи, така че той да се спъне и да падне. Един полицай ми го погоди веднъж, кога то носех кристалното кълбо на една циганка гадателка, която никога не ми прости, задето паднах и разбих кълбото й на хиляди парченца. Това е долен номер, който се изпълнява лесно, и със съжаление трябва да кажа, че надзирателят Флагарфо го погоди в този миг на Клаус. Клаус се изтърси на пода на дъскорезницата, очилата му паднаха и отхвръкнаха до връзката дъски.

— Ей! — възкликна Клаус. — Вие ме спънахте!

Една от най-досадните страни на този вид номера е, че лицето, което ги погажда, обикновено се преструва, че не разбира за какво става дума.

— Не разбирам за какво става дума — каза надзирателят Флагарфо.

Клаус беше прекалено ядосан, за да спори. Той стана, а Вайълет отиде да вземе очилата му. Но когато се наведе да ги вдигне, тя веднага видя, че нещо съвсем, ама съвсем не е наред.

— Ротуп! — изписка Съни и казваше истината.

Когато отхвръкнаха през помещението, очилата на Клаус се бяха изпързаляли по пода, след което се блъснаха доста силно в дъските. Вайълет ги вдигна — те приличаха на модерната скулптура, направена преди време от една моя приятелка. Скулптурата се наричаше „Огънато, напукано и безнадеждно счупено“.

— Очилата на брат ми! — извика Вайълет. — Те са се огънали и напукали! Те са безнадеждно счупени, а без тях той не вижда почти нищо!

— Толкова по-зле за него — каза надзирателят Флагарфо, обърнат към Клаус, и вдигна рамене.

— Не говорете глупости — обади се Чарлз. — Той има нужда от нови очила, надзирателю Флагарфо. И дете би видяло това.

— Обаче не и аз — каза Клаус. — Почти нищо не виждам.

— Ела, хвани ме под ръка — предложи Чарлз. — Няма начин да работиш в дъскорезницата, ако не виждаш какво правиш. Веднага ще те заведа на очен лекар.

— О, благодаря ви — каза Вайълет облекчено.

— Има ли очен лекар наблизо? — попита Клаус.

— Разбира се — отговори Чарлз. — Най-близо е доктор Оруел, автор на онази книга, за която говорехте. Кабинетът на доктор Оруел е на две крачки от портала на дъскорезницата. Сигурно сте го видели, когато пристигнахте тук… Построен е по подобие на огромно око. Да вървим, Клаус.

— О не, Чарлз! — възрази Вайълет. — Не го водете там!

Чарлз сложи ръка зад едното си ухо.

— Какво каза? — провикна се той.

Фил беше щракнал ключа на вързачката и въженото кълбо бе започнало да се върти в своя кафез, като издаваше силен бръмчащ звук, а работниците се хванаха пак на работа.

— Тази сграда носи знака на Граф Олаф! — извика Клаус, но надзирателят Флагарфо задумка отново с тенджерите и Чарлз поклати глава, за да даде да се разбере, че не е чул.

— Йоряр! — изписка Съни, обаче Чарлз само вдигна рамене и поведе Клаус навън.

Двете сестри Бодлер се спогледаха. Бръмчащият звук продължаваше, а надзирателят Флагарфо дрънчеше с тенджерите, но това не бяха най-силните звуци, които момичетата чуваха. По-силен от машината, по-силен от тенджерите беше звукът на собствените им лудешки биещи сърца, когато Чарлз отвеждаше брат им.