Серия
Поредица от злополучия (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Miserable Mill, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Лемъни Сникет. Дяволската дъскорезница

Превод: Теодора Джебарова

Редактор: Елина Керелезова

Илюстрации: Брет Хелкуист

Печат: „Лито Балкан“ АД — София, 2003 г.

ИК „Егмонт България“, 2003 г.

ISBN: 954-446-736-X

  1. — Добавяне

Глава десета

dqvolskata_dyskoreznica_10.png

Вайълет прочете разпореждането на глас на брат си и сестра си и не можа да реши чия реакция беше по-разстройваща. Когато чу лошата новина, Съни прехапа долната си устна от тревога. Зъбите й бяха толкова остри, че по брадичката й потекоха капчици кръв и това беше разстройващо. Но Клаус сякаш изобщо не чу разпореждането. Той гледаше втренчено в празното пространство, а това също беше тревожно. Вайълет пъхна листа обратно в плика, седна на долното легло и взе да се чуди какво би могла да направи.

— Лоши новини ли? — попита Фил съчувствено. — Помнете, че понякога нещо може да прилича на лоша новина, а би могло да се окаже замаскирана добра новина.

Вайълет направи опит да се усмихне на Фил, но усмихвателните й мускули просто не помръднаха. Тя знаеше — или мислеше, че знае, защото всъщност грешеше — че единственото маскирано нещо е Граф Олаф.

— Трябва да отидем при Сър — реши Вайълет най-сетне. — Трябва да му обясним какво се е случило.

— Не можете да отидете при Сър без предварително уговорена среща — каза Фил.

— Това е извънреден случай — отговори Вайълет. — Ела, Съни. Ела…

Тя погледна брат си, който се взираше в по-голямата си сестра с разширени, толкова разширени очи. Вайълет си спомни злополуката, която беше причинил, и всичките предишни загинали настойници на бодлерчетата. Не можеше да си представи, че Клаус е способен да извърши такива жестоки убийства, каквито бе извършил Граф Олаф, но не можеше да е сигурна. Не и когато той бе хипнотизиран.

— Динел — каза Съни.

— Клаус просто не може да дойде с нас — реши Вайълет. — Фил, ще държиш ли брат ни под око, докато отидем да посетим Сър?

— Разбира се — отвърна Фил.

— Под много зорко око — натърти тя и поведе Клаус към леглото на бодлерчетата. — Той… той напоследък не е съвсем на себе си, както сигурно си забелязал. Моля те, наглеждай го, за да не направи някоя беля.

— Непременно — обеща Фил.

— Слушай, Клаус — каза Вайълет, — моля те сега да заспиш и се надявам утре сутринта да се чувстваш по-добре.

— Вуб — добави Съни, което означаваше нещо от рода на „Аз също се надявам“.

Клаус легна в леглото и сестрите му се загледаха в босите му крака, мръсни от целодневното ходене без обувки.

— Лека нощ, Вайълет — каза Клаус. — Лека мощ, Сузан.

— Тя се казва Съни — поправи го Вайълет.

— Извинявай — промълви Клаус. — Но съм толкова изтощен. Наистина ли мислиш, че утре сутринта ще се чувствам по-добре?

— Ако си истински щастливец — каза Вайълет. — Хайде сега да спиш.

Клаус погледна голямата си сестра.

— Да, сър — прошепна той.

После затвори очи и мигновено заспа. Най-голямото бодлерче загърна брат си с одеялото и отправи към него дълъг тревожен поглед. След това хвана ръката на Съни, усмихна се на Фил, излезе от общата спалня и пресече двора към дирекцията. Вътре двете бодлерчета минаха покрай огледалото, без да хвърлят дори един поглед към своите отражения, и почукаха на вратата.

— Влез!

Децата познаха гръмовития глас на Сър и притеснено отвориха вратата на кабинета му. Сър седеше зад огромно писалище, изработено от тъмно, много тъмно дърво и все още пушеше пура, така че лицето му не можеше да се види през облака от дим. Писалището беше покрито с книжа и папки. Върху него стоеше и табелка с надпис „Шефът“, чиито букви се състояха от издъвкана дъвка, също както онези на външната табела на дъскорезницата. Трудно беше да се види останалата част от помещението, защото в него светеше само една мъничка лампа и тя стоеше на писалището на Сър. До Сър бе застанал Чарлз, който се усмихна плахо на децата, докато вървяха към своя настойник.

— Имате ли уговорена среща? — попита Сър.

— Не — отвърна Вайълет, — обаче трябва да говоря с вас по много важен въпрос.

— Аз решавам какво е много важно! — излая Сър. — Виждаш ли тази табелка? На нея пише „Шефът“ и това съм аз! Нещо е много важно, когато аз кажа, че е много важно, разбра ли?

— Да, Сър — каза Вайълет, — но мисля, че ще се съгласите с мен, когато ви обясня какво става тук.

— Аз знам какво става тук — сопна й се Сър. — Аз съм шефът! Естествено, че знам! Не получихте ли моето вътрешно разпореждане за злополуката?

Вайълет си пое дълбоко въздух и погледна Сър право в очите или поне погледна онази част от димния облак, където смяташе, че вероятно се намират очите му.

— Злополуката — каза тя най-сетне — стана, защото Клаус беше хипнотизиран.

— Изобщо не ме интересува какво е хобито на брат ти — заяви Сър — и то не е оправдание за злополуки.

— Не ме разбрахте, Сър — настоя Вайълет. — Клаус беше хипнотизиран от доктор Оруел, която се е сдушила с Граф Олаф.

— О, не! — възкликна Чарлз. — Горките дечица! Сър, трябва да сложим край на тази работа!

— Вече слагаме край на тази работа! — отсече Сър. — Вие няма да причинявате повече злополуки, деца, и тогава ще работите в безопасност в тази дъскорезница. Иначе ще изхвръкнете оттук!

— Сър! — извика Чарлз — Не бихте изхвърлили децата на улицата!

— Не, разбира се — каза Сър. — Както обясних във вътрешното разпореждане, аз се запознах с една много мила млада дама, която работи като лекарска секретарка. Когато споменах пред нея, че съм поел да се грижа за три деца, тя заяви, че ако някога ми създадеше неприятности, тя ще ви вземе, тъй като открай време искала да има собствени деца.

— Палш! — изписка Съни.

— Това е Граф Олаф! — извика Вайълет.

— Аз да не ти приличам на идиот? — попита Сър, сочейки своя облак. — От господин Поу получих пълно описание на Граф Олаф и тази секретарка няма никаква прилика с него. Беше много приятна дама.

— Потърсихте ли татуировката? — попита Чарлз. — Граф Олаф има татуировка на единия глезен, нали помните?

— Не съм търсил татуировката, разбира се — възрази Сър припряно. — Не е прилично да се оглеждат краката на една жена.

— Но тя не е жена! — избухна Вайълет. — Искам да кажа: той не е жена! Той е Граф Олаф!

— Видях табелката с името й — каза Сър. — На нея не пише „Граф Олаф“. Пише „Шърли“.

— Фити! — изписка Съни, което — както вече ви е известно — означаваше „Тази табелка не доказва нищо, разбира се!“.

Но Вайълет нямаше време да превежда, защото Сър взе да удря с ръка по писалището.

— Хипноза! Граф Олаф! Фити! Омръзнаха ми вашите оправдания! — кресна той. — Работата ви е да се трудите с всички сили в дъскорезницата, а не да причинявате злополуки! Достатъчно съм зает и без да трябва да се оправям с непохватни деца!

Вайълет набързо се сети за нещо друго.

— А може ли да се обадим на господин Поу? — попита тя. — Той знае всичко за Граф Олаф и би могъл да ни помогне.

Тя не добави, че господин Поу обикновено не успява да им помогне особено много.

— Искаш да прибавиш цената на един междуградски разговор към бремето да се грижа за вас? — попита Сър. — Няма да го бъде. Ще се изразя колкото мога по-просто: ако откачите още веднъж, ще ви дам на Шърли.

— Но, Сър — обади се Чарлз. — Това са деца. Не би трябвало да им говорите по този начин. Както си спомняте, аз поначало смятах, че идеята децата Бодлер да работят в дъскорезницата, не е добра. С тях трябва да се отнасяме като с членове на семейството.

— И аз се отнасям с тях като с членове на семейството — заяви Сър. — Много мои братовчеди живеят в онова общежитие. Отказвам да споря с тебе, Чарлз! Ти си мой съдружник! Твое задължение е да ми гладиш ризите и да ми приготвяш омлетите, а не да ме командваш!

— Прав сте, разбира се — каза Чарлз отстъпчиво. — Извинете.

— Сега се махайте оттук! Всички! — излая Сър. — Имам ужасно много работа!

Съни отвори уста да каже нещо, но знаеше, че ще е безсмислено. Вайълет се сети за нещо друго, на което можеше да се позове, обаче знаеше, че ще е безполезно. Чарлз вдигна ръка, за да изтъкне нещо, но знаеше, че ще е безплодно — дума, която тук означава „безсмислено и безполезно“. Така че Чарлз и двете бодлерчета напуснаха тъмния кабинет без дума повече и за миг застанаха заедно в коридора.

— Не се тревожете — прошепна Чарлз. — Ще ви помогна.

— Как? — прошепна Вайълет в отговор. — Ще се обадите ли на господин Поу да му кажете, че Граф Олаф е тук?

— Юло? — попита Съни, което означаваше „Ще накарате ли да арестуват доктор Оруел?“.

— Ще ни скриете ли от Шърли? — попита Вайълет.

— Хенипул? — попита Съни, което означаваше „Ще развалите ли хипнозата на Клаус?“.

— Не — призна Чарлз. — Не мога да направя нито едно от тези неща. Сър ще ми се разсърди, а това не бива да става. Обаче утре ще се опитам да ви донеса тайно малко стафиди за обяд. Така добре ли е?

Не беше добре, разбира се, и то никак. Стафидите са евтини, полезни за здравето и някои хора дори ги намират много вкусни. Но едва ли се смята, че оказват някаква помощ. Всъщност стафидите бяха едно от най-безполезните неща, които Чарлз можеше да предложи, ако наистина искаше да помогне. Обаче Вайълет не му отговори. Тя гледаше към дъното на коридора и мислеше. Съни също не му отговори, защото вече пълзеше към вратата на библиотеката. Сестрите Бодлер нямаха време да говорят с Чарлз. Те трябваше да измислят някакъв план, и то трябваше да го измислят бързо. Сираците Бодлер се намираха в извънредно трудно положение и се нуждаеха от всеки възможен миг, за да съчинят нещо, което да им окаже много, много по-сериозна помощ от стафидите.