Том Егеланд
Краят на кръга (81)

12.

— Някой път хрумвало ли ти е, че нищо в живота ни не е абсолютно така, както си го представяме?

Той седи в светлината от пламъците пред камината в библиотеката. Вечер е. Един неандерталец със стиснати челюсти и неспокоен поглед ме взе от стаята ми и ме преведе мълчаливо през коридорите на крепостта до това, което Макмълин с прекалена скромност нарича „кътчето за четене“.

Стените в голямата стая са покрити с книги. Хиляди и хиляди стари книги, от пода до тавана; мозайка от жълтеникавокафяви гърбове и корици с красиво изписани заглавия на латински и гръцки, френски и английски. Стаята мирише на прах, кожа и хартия.

Макмълин е напълнил две чаши с шери. Вдигаме наздравица безмълвно. Цепениците в камината пукат и пращят.

Той се покашля.

— Чух, че си говорил с Даян.

Гледам в огъня.

— Грете е нейната майка.

— Така е.

— Имаме много общо, ти и аз.

— Съжалявам, че трябваше да свърши по този начин — казва той. — С теб и Даян. И… всичко.

— Защо се казваш Макмълин? — питам аз.

Той ме поглежда учудено.

— Как би предпочел да се казвам?

— Произлизаш от стар френски род. Защо тогава името ти е шотландско?

— Защото ми харесва звученето му.

— Значи е само прякор?

— Имам толкова много имена.

— Много? Защо? И защо шотландско?

— Това име харесвам най-много. Един от предците ми, Франс II, се оженил за Мария Стюарт, която била израснала във френския двор и имала дълбока връзка с Франция. Сигурен съм, че си си научил урока по история. Преди внезапно да се спомине, той имал авантюра с благородна дама от могъщия шотландски клан Макмълин.

Отпива от шерито. Между нас вибрира мембрана от взаимна несигурност. Макмълин потъва в себе си. Аз самият изпращам погледа и вниманието си на откривателска обиколка из голямата стая.

Накрая не издържам натиска на тишината.

— Защо ме помоли да дойда? — питам.

Погледът му среща моя с игрив проблясък. Сякаш опитва да разбере колко дълго може да разтегли търпението ми.

— Вчера — казва, — ти разказах за пергаментите, намерени от свещеника Беранже Соние при разчистването на старата църква.

— А тази вечер? — питам, усмихвайки се, подканящо. Чувствам се пренесен в „Хиляда и една нощ“. Естествено, Шехерезада е била по-съблазнителна от Макмълин.

— Тази вечер ще ти разкажа какво разкрили пергаментите.

— Нещо за някакво родословно дърво.

— Генеалогия. И още повече.

Макмълин вдишва дълбоко, задържа и изпуска въздуха през устните си. Прозвучава като единична дълга въздишка.

— Някаква идея за онова, което се е случило в действителност — добавя. — В действителност?

Той потрива силно ръце, сякаш се опитва да смъкне от себе си чифт невидими ръкавици.

— Преди няколко дни ти разказах нещо, което може би ти е трудно да приемеш.

— Имаш предвид разпъването на кръста?

Не отговаря веднага. Сякаш изобщо не иска да разкаже каквото и да било.

— Разпъването на Христос на кръста — започва той, — е както историческо събитие, така и религиозен символ. Християнството се основава на догмата, че Исус е възкръснал от мъртвите.

— Макмълин — питам, навеждайки се напред в стола, — коя вяра изповядваш?

Той подминава въпроса.

— Ако Исус не е умрял на кръста и ако възкръсването е инсценирано, кой е бил той тогава?

— Бунтовник. Проповедник. И голям философ и хуманист — предлагам аз. — Говорили сме за всичко това.

— Но не и божество — допълва Макмълин. — Още по-малко син Божи.

— Трябва да си евреин?

— Вярата ми — казва той — не е от значение. Не принадлежа към никоя църква. Вярвам в Сила, която не може да бъде описана с думи или обхваната между корици. И която не е собственост на свещеници и пророци. — Той тръсва глава. — Но в какво вярвам и защо, можем да поговорим някоя друга вечер.

— Обясни ми, моля, защо смяташ, че Исус е преживял разпятието?

Макмълин държи чашата за шери срещу светлината и я завърта.

— Изкушавам се да обърна въпроса.

— Защо е умрял?

— По-точно казано защо е умрял толкова бързо?

— Бързо?

Той оставя чашата на ниската кръгла масичка между нас.

— Малко неща в евангелията предполагат, че раните, нанесени на Исус, всъщност съвсем повърхностни, биха довели до бърза смърт.

— Той е бил разпнат! — възкликвам. — Прикован към кръст! Измъчван! Как не би умрял бързо?

Макмълин допира върховете на пръстите си.

— Всеки вярващ, лекар, историк, има правото на свое собствено разбиране. Но е факт, че ако не си много болен, или не са ти нанесени сериозни вътрешни наранявания, да умреш отнема дълго време. Тялото е издръжлив организъм. Цялата му функция е насочена към това да живее.

— Доколкото си спомням, Исус е висял на кръста с часове?

— Това не значи нищо. Минавали дни, преди смъртта да освободи разплатите. Често много дни. Освен ако пазачите не били достатъчно състрадателни да им счупят краката или да ги прободат от милост с копие.

Опитвам се да си представя страданието.

— За да разбереш реда ми на мисли — продължава той, — трябва да знаеш как римляните са изпълнявали разпъването. Всичко е ставало по установен ред.

— Не съм сигурен, че искам да узная.

— През лятото на хиляда деветстотин шестдесет и осма година група изследователи, ръководени от археолога Цаферис, намерили четири общи гроба при Гив’ат ха-Мивтар, на север от Йерусалим. В гробовете имало общо тридесет и пет скелета. За време на смъртта се определяли годините между втори век преди Христа и седемдесетата година след Христа. Всеки от скелетите разказвал своята ужасна история. Тригодишно дете със стрела в черепа. Юноша и малко по-възрастна от него жена били изгорени. Жена на възраст около шейсетте с разбит череп. Друга жена на около тридесет умряла при раждане; останките на плода били все още в таза й. Но най-интересният от всички бил мъж, който бил разпнат на кръст.

— Исус?

— Не — отговаря той. — Това вече би предизвикало малка сензация. Нашият човек бил малко по-млад от Исус. Но същият този млад мъж, който според надгробната плоча се казвал Йехоханан, бил разпнат в същото столетие като Исус. И не само е бил разпнат, така да се каже, по същото време, но също така и на същото място, близо до Йерусалим, от римляните. Следователно можем да предположим, че разпъването на Исус има много прилики.

— Предпочитам да не чувам детайлите.

— Този метод на екзекуция бил, най-меко казано, ужасен. Неописуемо брутален. След произнасянето на присъдата жертвата била бита с камшици и изтощена. След това ръцете били прикрепени с помощта на ремъци или гвоздеи към тежка греда, поставена хоризонтално зад тила и раменете. Осъденият трябвало да я занесе до мястото на екзекуцията, където тя била издигната като вертикален стълб.

Макмълин отпуска ръце върху бедрата си и несъзнателно свива юмруци.

— Интересното при Йехоханан е, че в най-долната част на костта на предмишницата му имало следи от гвоздей — продължава той. — С други думи, той не е бил прикован към кръста през дланите, а през предмишницата. Дланите не биха издържали тежестта на възрастен мъж. След това краката на Йехоханан са били притиснати един до друг и наклонени настрани, така че коленете му сочели право напред от стълба. Гвоздей бил прокаран през двете пети. Учените предполагат, че кръстът е бил снабден с малка подпора, на която Йехоханан можел да опре задните си части. С други думи, той висял в съвсем неестествена и изкривена поза.

Макмълин отпива от шерито. Гледаме в пламъците в камината.

— Да висиш напред на ръцете си по този начин затруднявало дишането — продължава той. — Каквито били изобретателни, палачите често удължавали страданията като поставяли някаква опора за краката или седалището, така че разпнатият да може да си почива. Така той по-скоро стоял, отколкото висял, ако разбираш. С опора за краката един здрав и силен мъж можел да живее ден-два, понякога до седмица на кръста. — Макмълин ме поглежда и преглъща. — Едва ли съществува по-нехуманна екзекуция. Жертвите не умирали от болка или от загуба на кръв. Умирали от изтощение, от жажда, от задушаване или отравяне на кръвта! — Той потрива длани по страните си, докато се овладее. — Случвало се палачите да проявят състрадание към осъдените. Парадоксално, но това означавало да им счупят краката. Така можели да им помогнат да умрат. Тъй като със счупени крака те не успявали да държат тялото си изправено и се задушавали. Ето какво се случило с Йехоханан! Докато висял на кръста, краката му били счупени. За негово добро.

— А Исус?

— Краката на Исус били приковани към кръста. Той е имал добра опора за тялото. Въпреки това висял на кръста само няколко часа, преди да издъхне. Според лекарите той не можел да умре толкова скоро. Нищо в разказа на Библията не подсказва мъченията, на които бил подложен — ударите с камшик, трънения венец, приковаването, раните от копие, да са могли да доведат до смъртта му.

— Защо не — противопоставям се аз. — Не е ли възможно той просто да е бил толкова изтощен от мъченията, че разпятието да му е дошло в повече?

— Римляните имали опит. Самият Пилат Понтийски бил учуден колко бързо умрял Исус. Дотолкова недоумявал, че повикал един офицер, за да потвърди, че е издъхнал.

Въртя се на стола. Не знам дали да се оставя да бъда понесен от странния ентусиазъм на Макмълин или това е още една заблуда, целяща да ме обърка и да обвие истината в димна завеса.

Макмълин става и отива до лавицата над камината. Обръща се към мен и скръства ръце.

— От какво Исус може да е умрял толкова бързо? Едва ли, че е бил прикован на кръст. Не от раните от копие отстрани, които според Писанието са му били нанесени след смъртта му. Единствената правдоподобна причина за смъртта му е, както ти предлагаш, изтощение от стреса. Но Исус бил млад, здрав, силен мъж. Прекалено издръжлив е бил, че да е умрял от изтощение.

— Винаги съм мислил за разпъването на кръст като за нещо неописуемо жестоко — казвам. — Нещо, което те убива бързо и болезнено.

Макмълин въздиша тежко:

— Жестоко, да. Но не и бързо. Напротив. Разпъването на кръст било дълъг и мъчителен метод за умъртвяване.

Той сяда отново на стола и изпразва чашата шери на екс.

— Още един факт. На Исус са му дали да пие от гъба, напоена с оцет, точно преди да издъхне. Оцет? Защо? Оцетът имал стимулиращ ефект и целта му била да държи жертвите в съзнание. Вместо да умре, той трябвало да се съживи след пиенето на оцет.

Макмълин върти празната чаша между пръстите си.

— Именно сега можем да започнем нашата мисловна игра, нашия интелектуален експеримент. — За няколко секунди той се изгубва във вътрешен монолог. — Представи си — продължава, — че гъбата не е съдържала ободряващ оцет, а нещо напълно различно. Например, упойващо, наркотично вещество. Вещество, което да накара Исус да изгуби съзнание, да припадне. За всички, които наблюдават разпъването, това би изглеждало като внезапна смърт.

Опитвам се да си представя. Но все още не съм сигурен в какво да вярвам.

Макмълин се обляга назад в стола и ме наблюдава с предпазлива усмивка, разцъфваща в ъгълчето на устните. Сякаш отлично разбира какво преминава през главата ми в този момент.

— Започнеш ли да четеш евангелията с критичен поглед, въпросите се нареждат на опашка един след друг — казва той. — Според Библията разпятието се е случило на Голгота, което в превод означава „лоб, череп“. Близо до градина… градина с частна гробница в скалата. Градината принадлежала на Йосиф от Ариматея, един от последователите на Исус. Не всеки случаен човек имал правото да има частен гроб в градината си. Той трябвало да е от висшата класа. Същевременно с това разпъването на кръст бил метод за екзекуция, който римляните били запазили изключително за нисшите слоеве на обществото. Всичко е доста неразбираемо. Описанията в Библията загатват, че е възможно разпятието да е било с частен характер и на частна земя. И че изобщо не се е случило на обществено място за екзекуции. Но процесът е бил обществен.

— Защо някой би инсценирал подобно нещо?

— Как — пита той тихо, — би се отнесъл към твърдението, че разпъването е било измама с подкрепата на управниците?

— Какво искаш да кажеш? Че римляните са били част от тази инсценировка?

— Защо не? Кой е бил Пилат Понтийски, ако не един подкупен измамник. Колко ли трудно, мислиш, е било да бъде подкупен, за да погледне през пръсти към едно лъжливо разпъване на кръст. Хитра малка постановка, която освен всичко друго щяла да реши всичките му проблеми с този юдейски Исус, който бунел духовете.

Поглеждам театрално нагоре към небето, но той не вижда.

— Трябва да разглеждаме обстоятелствата около смъртта на Исус, изхождайки от тогавашното разбиране за него — казва Макмълин. — Кой е бил той за тях? Политически бунтовник! Не божество! Припомни си, че по онова време е изобилствало от самозвани пророци. Проповедници, предсказатели, факири, гадатели, оракули… Всеки втори шарлатанин можел да прави чудеса.

— Тогава защо продължаваме да почитаме него и до днес? Нещо трябва да го е отличавало от масите?

— Той е владеел силата на словото. На словото!

— И това е било всичко?

— Неговото слово било различно. Виждането му за човека било различно. Той създал нова ценностна система, където човешкото достойнство било център на съществуването. Исус бил мъдър. Мил. Той не е изисквал послушание от последователите си със силата на заплахи, както правели старозаветните пророци на Страшния съд. Той въвел евангелието на любовта. Научил ни на добрина. Смиреност. Любов към ближния. Никое от тези неща, ако трябва да съм искрен, не е било особено разпространено по онова време.

— Но както ти каза, той не е бил единственият пророк.

— Единици са били онези, които са вярвали, че Исус е бил Месията от Стария завет. Юдеите изобщо не го искали. Неговото учение противоречало на учението на техните книжовници. Той нападал старите юдейски догми. Бъдещите поколения, начело с апостолите и евангелистите, са онези, който създават образа на божеството Исус. Като разкрасявали историите за живота и учението му. Като напасвали евангелията към своите читатели и съвремието си. Зачертавали, добавяли. Някои поправяли и разширявали още повече. Защо да се доверяваме на толкова стари и ненадеждни преписи на други преписи? Няма писмени документи за Исус от неговото собствено време. Всичко, което имаме като сведения, е записано впоследствие.

— Говориш ли, говориш… Нищо от това, което казваш, не доказва, че разпъването е било блъф.

— Но то не е било блъф! — Макмълин се навежда към мен. — Слушай какво ти говоря. Разпъването се е състояло. Това, което се опитвам да ти обясня, е, че последиците от него са били съвсем различни от онези, разказани от Библията.

— И едно такова абсурдно твърдение ти базираш единствено на предположения?

Смехът на Макмълин бълбука:

— Инат си! Такъв ми харесваш! Аз не се опитвам да доказвам твърдението си. Аз знам истината. Опитвам се да ти покажа как част от парадоксите в Библията и историята придобиват смисъл чак когато бъдат поставени в рамките на едно модерно разбиране.

— Какво разбиране? Общо взето аз не проумявам нищо!

В очите му проблясват весели искри.

— Нека да ти дам още един пример.

— Доказателство?

— Аргумент. След разпъването на кръста Пилат Понтийски нарушил всички римски правила, като позволил на Йосиф Ариматейски да вземе трупа на Исус. В гръцкия превод на Библията Йосиф моли да получи „soma“ — живо тяло. Пилат му отговаря с „ptoma“ — труп. Как се е стигнало до това грешно тълкувание?

— Мен ли питаш? Не ме бива особено в библейските преводи.

— Защо Пилат би разрешил тялото на Исус да бъде предадено на негов ученик? Рискували са да създадат мъченик! Често разпнатите на кръст изобщо не са ги погребвали. Напротив, с лека ръка ги оставяли на природните стихии и на птиците. За римляните Исус преди всичко е бил проблемен бунтовник. Раздорник и агитатор, който било най-добре да изчезне от съвремието и вниманието на хората. Твърдението, че той трябвало да бъде Божият син, те третирали като куриозна странност. Римляните си имали собствени богове. Те не разбирали напълно защо юдейският Йехова би заченал своя Човешки син с бедна девойка, сгодена за дърводелец. Всяка традиция противоречала с благосклонността, показана от римляните след разпъването на Исус — освен ако могъщи хора не били купили Пилат Понтийски.

— Звучиш толкова сигурен.

— Ти сам посети института „Шимър“. Съществуват други ръкописи, предания, тайни текстове, които помагат да предположим какво може би се е случило. Но дори и в познатите ни текстове би могло да бъдат открити следи, подкрепящи теорията.

Макмълин отива до лавицата с книги и издърпва библия, подвързана в червена кожа.

— Нека потърсим Евангелие от Марко — казва той, навлажнява върховете на пръстите си и разлиства. — Това е евангелието, което било написано първо. В първоначалните, най-старите ръкописи — преписите, историята свършва със смъртта на Исус и отнасянето му до гроба. Когато жените идват до гроба, той е отворен и празен. Тялото липсва. Един мистичен, облечен в бяло мъж — ангел? — разказва, че Исус е възкръснал. Жените побягват изплашени. И в своя шок те не разказват на никого за онова, което са преживели. Това пише Марко. Как тогава той, като цяло, е научил за случилото се, е малка мистерия. Но, това не бил хепиендът, нужен на времето. Никой не би одобрил подобен безсмислен край. Така че какво направили те? Променили го. Дописали нов финал.

— Кои те?

— Писателите! Другите евангелисти!

Възбудено той прелиства страниците, докато се озовава на глава 16 и зачита високо:

„След като мина събота, Мария Магдалина, Мария Иаковова и Соломин купиха аромати, за да дойдат и Го помажат.

И в първия ден на седмицата дойдоха на гроба много рано, след изгрев-слънце,

и говореха помежду си: кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни?

И като погледнаха, виждат, че камъкът е отвален: а той беше много голям.

Като влязоха в гроба, видяха един момък, облечен в бяла дреха, да седи отдясно; и много се уплашиха.

А той им казва: не се плашете. Вие търсите Иисуса Назарееца, разпнатия; Той възкръсна, няма Го тук. Ето мястото, дето бе положен.

Но идете, обадете на учениците Му и на Петър, че Той ви преваря в Галилея; там ще Го видите, както ви бе казал.

И като излязоха скоро, побягнаха от гроба; тях ги обхвана трепет и ужас, и никому нищо не казаха, понеже се бояха.“

Макмълин вдига поглед.

— Тук свършва Евангелието на Марко.

— Но от историята има още! — възкликвам.

— Да. Има още. Но не Марко е бил онзи, който го е написал. Самият Марко, първият евангелист, онзи, на когото останалите евангелисти се позовават, завършва своята история единствено с обещанието за възкръсналия Исус. Да, усещаш ли колко естествено завършва историята на това място? Но онези, които дошли по-късно, не били доволни. Те искали по-определен, по-конкретен завършек. Край със стремителност в себе си! Край, носещ обещания и надежда. Затова някой добавил останалото. И обърни внимание на промяната в стила — да, колко изкуствено залепени и обобщаващи са останалите стихове:

„Възкръснал рано в първия ден на седмицата, Иисус се яви първом на Мария Магдалина, от която бе изгонил седем бяса.

Тя отиде, та обади на ония, които са били с Него и които плачеха и ридаеха;

но те, като чуха, че Той е жив, и че тя Го е видяла, не повярваха.“

— Обърни внимание — отбелязва той — Те не й повярвали, когато разказала какво е видяла. Има и още:

„След това се яви в друг образ на двама от тях по пътя, когато отиваха в село.

И като се върнаха, обадиха на останалите; но и тям не повярваха.“

— Странно е — продължава Макмълин — тъй като самият Исус е бил предупредил за възкръсването си. Най-близките му го очаквали. Очаквали да се завърне. Тъй гласи Библията. Тогава защо никой от най-близките му последователи не повярвал, когато това се случило. Исус изпълнил всичко, което бил обещал — и никой от учениците му не го приел? Трябвало да ликуват! Трябвало да славят Господа! Но не, какво се случва? Те не вярват. Отричат! При внимателен прочит на тези стихове, човек скоро вижда как цялото откровение стои като нещо прикачено впоследствие. Защо? Разбира се, ръкописите били променяни. Поправяни. Подобрявани. Също като филмов сценарий. Преписвачите и другите евангелисти били онези, които направили така, че Исус да възкръсне, от плът и кръв, със своите заповеди, а Евангелието да бъде проповядвано по целия свят. Далеч по-приемлив от читателска гледна точка завършек, човек би помислил, че редактор сценаристът бил изпратен от Холивуд.

Макмълин плъзга пръст до стих 14 и чете:

„Най-сетне се яви на самите единайсет, когато вечеряха, и ги смъмри за неверието и жестокосърдието им, че не повярваха на ония, които Го бяха видели възкръснал.

И рече им: идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари.“

— Забелязваш ли как вълнението обзема автора? — пита Макмълин. — Как той се опитва да доведе разказа до връхната му точка, до бушуваща литературна кулминация? И сега той върви нагоре — първоначално с обещания и заплахи:

„Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден.

А повярвалите ще ги придружават тия личби: с името Ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици;

ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди; по болни ще възложат ръце, и те ще бъдат здрави.“

— Да разбираме ли това буквално? — Макмълин сбърчва чело. — Екзорсизъм? Дарба за учене на езици? Имунитет към отрови? Лечебна сила. Или виждаме пред себе си автор, изпълнен с пламенна вяра и ентусиазъм, който иска да доведе един разказ до религиозна кулминация:

„А след разговора с тях, Господ се възнесе на небето и седна отдясно на Бога.

Те пък отидоха и проповядваха навсякъде; и Господ им помагаше и подкрепяваше словото с поличби, от каквито то се придружаваше.“

Макмълин затваря кориците.

— У Марко краят бил неясен, размит, незавършен. Въпреки че в оригиналния завършек на Марко била внесена известна живост от онези, които преписвали и разпространявали неговите текстове, той все пак изглеждал безкръвен. Другите евангелисти изобщо не били доволни. Така че те дали повече цвят на своите версии. Искали да им придадат патос и екшън! Направили така, че възкръсналият Исус, а не някакъв ангел, да посрещне жените при гроба. Срещнали го лице в лице с учениците му. Коя версия е правилна? Кой евангелист разказва истината и кой е разбрал неправилно? Питам се също: какво е онова нещо, което останалите евангелисти знаят, а първият от тях, Марко, изобщо не е чувал? Защо те са толкова по-добре информирани от Марко? Никой от тях не е бил там — имали са едни и същи източници, на които да се опрат. Как могат те да бъдат така обстоятелствени и точни в описанията си на възкресението на Христос и неговото откровение, когато първият от тях не е бил?

Може би Макмълин го отправя като въпрос. Но дори и не се опитвам да отговоря.

— Евангелията се появяват — отговаря си той, — от нуждата на древната Църква да затвърди вярата в Исус като нейния възкръснал Господ. Догмата за възкръсването му била предпоставка. Необходимост. Имали нужда от възкресението като фундамент на своите разкази. Тъй като без възкресението нямало всъщност и религия. Евангелистите не се интересували толкова от историческата личност Исус. Духовната страна на Исус било онова, което описвали. Още повече, те вярвали в него. Били убедени, че духът му бил сред тях. Целта им не е била да опишат исторически или хронологично живота на Исус. Единствената им цел била да проповядват. Да убедят читателите, че Исус бил възкръсналият Божи син. На базата на многобройните предания на древната Църква те съставиш своите евангелия. Но махнеш ли възкресението от Библията, оставаш с разпокъсани истории за героичния живот на един голям хуманист.

Той сипва шери и на двама ни. Седим мълчаливо. Минутите текат.

Питам:

— Тогава, ако всичко, което ми разказа, е истина, какво всъщност се е случило?

Той сръбва от шерито и премлясва леко с език, за да усети всеки малък нюанс. Бавно и концентрирано — сякаш повдига тежест само със силата на мисълта си — той премества поглед от пламъците в камината върху мен.

— Не е лесно да ти дам обяснение, което веднага да ти се стори достоверно — казва той и оставя чашата настрани.

Кимвам бавно.

— Когато една представа ни е била наложена с тежестта на две хиляди години — продължава, — нужно е много, за да бъде приета една абсолютно различна представа. Човек просто не е отворен за вярата в една нова версия.

— Вече ми разказа най-важното: Исус оцелял след разпятието си.

Чак сега забелязвам колко изтощен изглежда Макмълин; стар, уморен. Сякаш разговорът е изсмукал силите му. Кожата му е жълтеникава, студена и влажна, погледът замъглен.

— Някои биха го нарекли заговор — подхваща той отново. Думите му идват бавно, замислено. — Други биха го нарекли гениален ход. Независимо от определението, това трябва да е най-голямата измама в историята на света.

— Но какво се е случило с Исус?

Лицето му претърпява промяна. Сякаш ми разказва нещо, на което сам е бил свидетел, но му е трудно да си го спомни, тъй като е било много отдавна.

— Какво се е случило? — Дълго той седи, без да промълви, след това продължава: — В безсъзнание Исус е бил свален от кръста и увит в плащаницата, която по-късно щяла да стане толкова известна и дискутирана. О да, неговият отпечатък е върху Торинската плащаница. Химичен процес, повече или по-малко. Привидно безжизнен, той бил отнесен до пещерата. Само най-приближените му били с него. Онези, които знаели, че не е мъртъв. За всички други — зяпачите, войниците, било очевидно, че той ги бил напуснал.

— И?

— Никой не знае подробностите около онова, което се случило после. Можем да се придържаме единствено към скрити в текста загатвания според древни херметически текстове. Но по едно или друго време, когато сметнали, че е безопасно, и очевидно под прикритието на мрака, Исус бил отвит от плащаницата, а тя била оставена в пещерата. Той бил пренесен в тайно скривалище. Предполагаме, че трябва да е прекарал няколко седмици скрит, докато жените лекували раните му и се грижели за него. Които освен това се грижели да разпространят историята за ангела до празния гроб.

— Историята, която евангелистите доразвили близо четиридесет години по-късно — добавям аз.

Макмълин ме наблюдава с неразгадаемо изражение.

— Продължи! — настоявам аз.

— Не знаем особено много за онова време. Но можем да предположим, че той бавно си възвръщал силите. Представям си го зад параван в дома на някой богаташ. Обграден от грижите на най-доверените си. И когато най-накрая бил здрав и готов… той напуснал Светите земи.

— Напуснал? — възкликвам аз. Една, досега скрита взаимовръзка започва да се прояснява пред мен.

— Времето му било приключило. Нямал избор. Друг, освен смъртта. Заедно с най-близките си той избягал от властите. Предрешен, той напуснал Йерусалим. Заедно с Мария Магдалина, Йосиф от Ариматея и група от своите най-верни и предани ученици. Дори не всички апостоли знаели за бягството. На тях им била сервирана историята, която служела за камуфлаж. Възкресението. Официалната версия. И както отлично знаеш, те приели разказа за достоверен. Той се превърнал в исторически факт. И в религия.

— Какво станало с Исус?

— Пътувал.

— Къде?

— Към място, където щял да живее без страх.

— Чел съм, че щял да отиде в Кашмир и да създаде общност там?

— Легендата за Кашмир е умело скроена лъжа.

— Тогава какво се случило?

— Исус и групата му пътували на запад, покрай главните пътища, до брега на морето, където ги чакал кораб. Оттам те тръгнали към едно защитено скривалище.

— Накъде?

Той ме поглежда учуден.

— Още ли не си разбрал?

— Да разбера какво? Накъде тръгнали?

— Насам — казва Макмълин. — Последното убежище на Исус бил Рен льо Шато.