Том Егеланд
Краят на кръга (58)

5.

Един свойствен мирис — сякаш на хартия и изгорели карамелени бонбони, изпълва библиотеката на института „Шимър“.

Рано сутринта е. Светлината от пустинята пада през стъклените куполи на тавана и остава като наклонени колони върху редиците лавици с книги. Прахът се стели по лавиците с книги и кутии, пълни с ръкописи на папирус, пергаменти и хартия. Менажерия от изследователи и студенти седят приведени над читателските банки: дългокоси американци, православни евреи, жени с шалове и конски опашки, енергични азиатци, очилати дребни мъже, яростно задъвкали моливите си. Поразява ме, че се плъзвам като естествена част в тази леко ексцентрична среда.

Сбирките от книги и множеството ръкописи са свързани предимно със Средния Изток, Мала Азия и Египет. Има отделни секции за книги на езици, на които дори не успявам да разчета знаците. Специализираната литература на английски език е учудващо малко.

А навсякъде: жени и мъже, заключени в собствените си светове на странни специалности и полета на изследване, хора, чиято идентичност се изразява да бъдат световните водещите експерти по възможно най-неопределените дисциплини — шумерско клинописно писмо, същинските автори на Петокнижието, тълкуване на старовавилонски митове и влиянието на египетските погребални ритуали върху предхристиянските догми. Из тази атмосфера, изпълнена със знания, аз се разхождам като първолаче, което не знае точно къде да отиде. Не съм експерт по каквото и да било. Обезсърчен, започвам да се чудя на безграничния ни стремеж към знание за миналото. Изведнъж се оказвам археологът, който пита защо ни е да знаем толкова много за миналото, когато има толкова много неща, които не знаем за света днес.

Не виждам Питър, преди да се блъсна в него. Той е застанал на пръсти и търси някаква книга в секция, обозначена Ancient Mythology: Egypt — Greece^[1]. Проронвам: „Хей!“. Поздравяваме се. Той се усмихва загадъчно, сякаш видът ми постоянно го изпълва с радост.

— Благодаря за компанията вчера — казва и ми намига.

— Аз също благодаря.

— И сте във форма, нали?

Последното по-скоро трябва да се сметне за шега. Може би според него изглеждам малко блед.

Тръгваме, за да не смущаваме задълбочените в книгите си хора.

— Боли ме главата! — споделя той с престорена въздишка.

Спираме се до кутия с микрофилми. Споглеждаме се преценяващо. Като любовници, които се чудят колко сериозно другият приема изминалата нощ.

— Вие ми разказахте нещо — казвам изпитателно.

— Така ли? My oh my. Разказах ви дори прекалено много, знам. Развързва ми се устата, когато пия. Трябва да ви помоля да се отнасяте дискретно с всичко, което чухте.

— Знаете, че можете да ми имате доверие.

— Така ли? Все пак не знам почти нищо за вас. Но сте прав, имам ви доверие.

— Онова, което казахте, събуди любопитството ми.

— Нищо чудно. Въпреки че не си спомням какво съм казал. Или какво не е трябвало да казвам. — С тих смях той оглежда библиотеката. — Хайде! — Хваща ме за рамото и ме повежда през лабиринт от коридори, нагоре по стълби, надолу по стълби и през врати, докато не стигаме до малък кабинет с неговото име на вратата. Кабинетът е дълъг и тесен, претъпкан с книги и купове хартия. Прозорецът е с щора. На тавана се върти перката на вентилатор.

Той изпуска доволна въздишка.

— Тук! Тук е по-добре да се говори — казва и сяда на един стол.

Аз, от своя страна, потъвам в едно пуф-кресло^[2] от другата страна на бюрото. Трябва да положа усилие да си намеря поза, която да е удобна и не напълно унизителна.

— Та какво съдържат тези ръкописи, които анализирате тук? — питам.

— Детайли. Детайли. Детайли. Ще ви кажа едно: прекарваме повечето от времето си да разглеждаме стари ръкописи отново.

— Отново? Защо?

— Защото сме учили. Знаем повече от онези, които за последен път са ги чели и превеждали. Ние четем и превеждаме, използвайки съвременни знания. Доколко са прецизни преводите на библейските текстове? Може ли съвременната наука да хвърли нова светлина върху разбирането и тълкуването на старите текстове? Може ли новооткрити ръкописи, каквито са Свитъците от Мъртво море, да променят разбирането за по-рано открити библейски текстове?

— Все питате и питате! — казвам аз.

— И търся нови отговори. За да се превеждат текстове, които са на няколко хиляди години, се изисква също толкова ново разбиране и знание, колкото лингвистични познания и разбиране за езика.

— И може би вяра?

— Най-вече.

— Какво ще стане, ако се натъкнете на факти, които биха могли да разклатят устоите на вярата?

Той ме поглежда право в очите. На светлината, промъкваща се през щората, мога да видя колко мътни са белите му очни ябълки.

— Защо мислите, че сме така потайни? — пита той с нещо потиснато в гласа си.

Извивам се в почти напразен опит да се поизправя в пуф-креслото.

— Нека ви дам пример — казва Питър. — Дали Моисей е разделил Червено море с Божия помощ, така че бягащите израилтяни да достигнат другата страна в безопасност, а войската на фараона да се удави, когато водите са се втурнали обратно? — Той опира лакти на бюрото, сключва длани и подпира брадичката си на палците. — Институтът е посветил много години в изучаване на този мит. Нашите лингвисти откриха, че е възможно да е направена грешка при превода или тълкуването на израза на иврит „Yam suph“. Чието обяснение е „място, където е толкова плитко, че расте тръстика“. „Yam suph“ — повтаря той провлечено.

Опитвам се да го произнеса, но прозвучава сякаш имам някакъв говорен дефект.

От една лавица Питър издърпва исторически атлас и отваря на буква „С“ — Синай^[3].

— В древността Суецкият залив се е простирал много по-навътре на север. — Той повдига книгата и сочи по картата. — Целият район е бил плитък и покрит с тръстика. Нашите изследователи — интердисциплинарен екип от лингвисти, историци, географи и метеоролози, се хванаха за този езиков детайл. Откриха, че израилтяните може да са прекосили морето през това, което днес наричаме езеро Бардауил.

Той силно забива пръст в хартията. Присвивам очи, докато се ориентирам в картата.

— Изпробвахме известен брой модели в нашия симулатор — казва той. — На това място условията са такива, че ако вятърът е бил достатъчно силен и е продължил достатъчно дълго, той би успял да изтласка дълбоката три-четири метра вода. — С върховете на пръстите си той сякаш избутва водата настрани. — Така Моисей е можел да пресече почти пресушеното езеро. Но — той повдига показалец, — когато вятърът накрая отслабнел или променял посоката си, водната маса щяла да връхлети обратно. — Със замах той шляпва длан върху атласа.

— Уау! — възкликвам аз. Не звучи много научно. Но е единственото, което ми хрумва.

Той се отпуска доволно назад в стола.

— Или пък потопът? Какво се е случило всъщност. Нашите археолози, палеонтолози и геолози са открили доказателства, че преди повече от седем хиляди години голямо наводнение завинаги е изтласкало земеделска цивилизация, населявала земите около Черно море.

— Аз мислех, че потопът е връхлетял населените места между Тигър и Ефрат.

— Ами. Едно от многото предположения. Всичко се базира на предположения. Хипотези. Но ние реконструирахме онова, което може би се е случило, изучавайки старите източници.

— Кои?

— О, много. Библията. Плочките с клинописно писмо, датиращи отпреди четири хиляди години, епоса за Гилгамеш^[4], индийския сборник „Ригведа“^[5]. Както и други, по-малко познати предания.

— И какво открихте?

— Нека започнем с геолозите. Те откриха в Черно море утаечен слой от соленоводни животни на възраст седем хиляди години. Тези утайки са се образували бързо. Като при приливна вълна. Спомнете си, че Черно море първоначално е било сладководно езеро, вътрешноконтинентално море, разделено от Средиземно море с ивицата земя при Босфора. Сега си представете как Средиземно море постепенно и с нарастващ интензитет си проправя път през крехката земна бариера. Докато тя не се спуква. Колко величествено трябва да е било! Море, което наводнява друго море… Тътенът от водните маси се е чувал на петдесет мили разстояние. Триста дни са били необходими на двете морета, за да изравнят нивото на водата. Черно море се е покачило със сто и петдесет метра. Но тъй като районът е огромен, плодородните земеделски земи на север трябва да са били наводнени бавно. Ден след ден хората са били изблъсквани навътре в континента от прииждащото море.

— Какво преживяване! — потръпвам аз.

— И тъй стигаме до следващата следа. Археологическите находки сочат за появата на високоразвита земеделска цивилизация в Източна и Централна Европа точно по това време.

— Бегълци от Черноморието?

— Не знаем. Но е вероятно. Лингвистиката се изказва в подкрепа на подобно предположение. Почти всички индоевропейски езици произлизат от праезик, разказващ мита за страховито наводнение. Тези предания са обикаляли от уста на уста, докато не са били записани две хиляди и петстотин години по-късно, когато човечеството се сдобива с писменост. Смятаме, че това може да е положило основата на мита за библейския потоп.

— Митът? Мислех, че стремежът ви е по-скоро да доказвате, че Библията разказва истината.

Той прави някаква неразбираема гримаса.

— Не казвам, че Господ не е имал пръст в тази работа. — След това той се изправя рязко.

Лекцията свърши и ние се връщаме обратно в библиотеката. Никой от нас не проронва и дума по пътя.

— Ще говорим по-късно — измърморва той, потупва ме по рамото и ме зарязва.

Оставам, без да знам какво да правя, сам и объркан от всички тези недоизречени загатвания.