Том Егеланд
Краят на кръга (44)

21.

Куфарът на Даян стои подреден в антрето. По изражението на лицето й човек може да реши, че последните пет часа е седяла върху него и ме е чакала.

— Най-накрая — озъбва се тя. — Къде…

Прекъсвам я.

— Мисля, че са ги убили!

Даян не успява съвсем да затвори устата си.

— Трябва да тръгваме! — мрънкам.

— Кой… — пелтечи тя, — кого е убил?

— Татко. И Де Уит.

— Кого са убили?

— Те са били убити.

— Вече не разбирам нищо! Защо са били убити?

— Знаели са нещо.

— О, боже. За кивота?

— Не знам. Но са умрели почти едновременно. При злополуки.

— И?

— Трябва да има някаква връзка.

— Не мисля…

— Даян! Нищо не знаеш за това. Ела! Готови ли са ти нещата? Идвай, тръгваме!

— Толкова ли е спешно?

— Те са по петите ми!

— Почакай малко.

— Нямаме време!

— Кой е по петите ти?

— Макмълин! Лайлуърт! Кинг Конг! ЦРУ! Дарт Вейдър!

— Ех…

— Идвай сега!

— По петите ти?

— Изплъзнах им се в последния момент. Преди да ме пипнат!

Тя ме гледа разтревожено.

— Бьорн… Не мислиш ли, че преувеличаваш мъничко?

— Даян!

— Добре! Тръгваме, тръгваме! Твоят багаж долу ли е?

— Ще остане в хотела.

— Но…

— Имам паспорт и пари.

— Бьорн, страх ме е. Какво се е случило?

— Ще ти разкажа по-късно. Ела! Трябва да побързаме, ако искаме да хванем полета.

— Но не трябва ли…

— Не трябва ли какво?

— Да се обадя на татко.

— Сега?

— Ами, той…

— Обади се от летището! Обади се от Норвегия!

— Ще отнеме само минута. Половин!

— Звъни тогава! Побързай!

Даян вдига слушалката. Гледам я. Тя ме гледа. Затваря отново.

— Не е толкова страшно — казва. — Мога да позвъня от Норвегия.

В същия момент телефонът иззвънява. Объркана, тя вдига слушалката. Отговаря с „Да“ няколко пъти, нетърпеливо, сдържано.

— Какво искаш да кажеш? — пита тя. И слуша. — Какви основания? — изръмжава. Поглежда ме и след това театрално повдига поглед към небето. — Да обясня какво? — крещи в слушалката. После затваря.

— От работата — пояснява. — Човек би си помислил, че светът ще се срути, само защото някой си е взел отпуска.

Занасям куфара до асансьора. Даян заключва, но се сеща, че е забравила да пишка. Жени! Блъсва вратата отново след себе си. Бави се цяла вечност. Задържам асансьора, като поставям куфара пред детектора и той продължава да пищи, докато вратата не се затваря зад нас. Даян натиска копче с картинка на кола върху него. Асансьорът жужи слабо. Чувствам гъдел в диафрагмата си.

В гаража тя отключва багажника на хондата. Слагам куфара й вътре.

Даян излиза на заден ход от паркинга. Гумите свирят, докато набира скорост, ехтенето е глухо. Потъвам назад в седалката и поемам въздух. Краката ме болят.

Трябва да изчакаме да се отвори пространство, за да може Даян да се измъкне от гаража и да се включи в движението. Една от колите, които преминават и която спира рязко пред отбивката към блока, е едно бежово BMW 745. Не успявам да погледна вътре. Но е невъзможно да са те.