Том Егеланд
Краят на кръга (25)

2.

— Чарлз кой?

— Чарлз де Уит!

Очилата във формата на полумесеци на жената в чакалнята са се плъзнали до върха на носа й и с един поглед, който е изровила от най-тъмните дълбини на фризера, тя ме гледа намръщено над стъклата им. Името рикошира помежду ни за шести път. И двамата сме на път да изгубим търпение. Тя е на моята възраст, но изглежда 10–20 години по-възрастна. Конската опашка е така стегната, че лицето й е придобило толкова изопнат вид, сякаш е преминала през редица неуспешни хирургически операции при някой алкохолизиран хирург в Челси. Облечена е в тесен червен костюм. Тя е от типа жени, които си представям да се впускат в садо-мазо игри под покритието на нощта.

— Не е ли вътре господин Де Уит? — питам учтиво. Срещу опърничавост от нейния калибър помагат само превзетата учтивост и сарказмът.

— Ще говоря ясно, така… че… да… ме… разберете. — Движи устни сякаш съм глух. — Тук… няма… никой… който… да… се… казва… Чарлз де Уит.

Изваждам от джоба си визитната картичка, която намерих у Грете. Хартията е пожълтяла, текстът е избледнял, но не и нечетлив. Там пише: Чарлз де Уит, Лондонска географска асоциация.

Подавам й картичката. Тя не я взема, а се взира безразлично в ръката ми.

— Възможно ли е да се е оттеглил? — питам аз. — Преди вие да постъпите на работа?

По изражението й веднага разбирам, че в тактическо отношение, въпросът ми е катастрофа. Зад полирания плот, в своята облицована чакалня с мокети, на които едно минаване с косачката за трева би се отразило добре, със секретарския телефон от дясната си страна и прастарата електрическа пишеща машина IBM отляво, с цветната снимка на изискания мъж, очарователните деца и мини шнауцера пред себе си, тя е Безспорната повелителка на Вселената. Това е нейната империя. Оттук тя властва над целия свят — от момчето за всичко до генералния директор. Да я нарека рецепционистка или координатор — би било безобразие. Да намекна, че има нещо, което тя не знае за Лондонската географската асоциация, е богохулство.

— Съмнявам се — отговаря.

Чудя се как ли звучи гласът й, когато вечер се промъква до мъжа си любвеобилна и похотлива.

— Идвам от Норвегия, за да се срещна с него!

Поглежда ме през тънка стена от лед. Така трябва да са се чувствали и те, бедните хора, принасяни в жертва, когато са се взирали в очите на главната жрица в секундите, преди тя да забие ножа в сърцата им.

Съзнавам, че битката е загубена. Заемам химикалка от бюрото й. Тя се изопва на стола. Вероятно пресмята колко мастило използвам.

— Добре, госпожо, ако все пак евентуално се сетите за нещо, бихте ли била така любезна, да се свържете с мен — подавам й визитната си картичка, където съм записал името на хотела. — Тук?

Тя се усмихва. Не мога да повярвам на очите си. Усмихва се ужасно мило и това трябва да се дължи на факта, че разбира, че си тръгвам.

— Разбира се — изгуква и поставя картичката на самия ръб на бюрото.

Точно над кошчето за боклук.