Том Егеланд
Краят на кръга (30)

7.

Има приятни начини да се събудиш. С целувка по бузата. Птича песен. Струнен квинтет на Шуберт в до мажор. Пухтящият шум от моторна лодка.

А има и неприятни. Повечето са такива. Например един звънящ телефон.

Затътрям се към слушалката.

— Грете — промърморвам.

Часът е осем и петнадесет. Успал съм се.

— Мистър Белто? — пита женски глас.

Гласът ми е познат, но не успявам да го разположа в събитията от последните дни.

— Да?

Тя се колебае.

— Обаждам се от Лондонската географска асоциация. — Гласът е напрегнат, хладен, сдържан и в същия момент в съзнанието ми изплува образа на фурията зад бюрото. Садо-мазо повелителката е оставила вкъщи кожената си пола и камшика и си е сложила елегантния секретарски костюм и порядъчния глас.

— Да?

Отново се колебае. Разговорът не й е по вкуса.

— Изглежда е станало недоразумение.

— Аха?

— Вие питахте за… Чарлз де Уит?

— Да? — Злобна усмивка изкривява устните ми.

— I’mterribly sorry…^[1] — Тонът й е толкова сух, че бих могъл да разделя думите една от друга и да натроша буквите на прах. — Изглежда, че действително имаме човек с името Чарлз де Уит.

— Наистина? — Преигравам с учудването, за да удължа унижението й.

По начина, по който поема въздух, разбирам, че е стиснала устни. Това ми доставя удоволствие.

— Може би сте го забравили? — питам.

Тя прочиства гърло. Разбирам, че някой стои до нея и слуша.

— Мистър Де Уит ще се срещне с вас с най-голямо удоволствие. За съжаление в момента той не е в Лондон, но го чакаме да се върне със сутрешния полет. Помоли ме да му уговоря среща с вас.

— Колко мило! Може би и вие ще искате да присъствате? Така ще можете да се запознаете с него? — Това е проблем, който си имам — понякога ставам саркастичен.

Тя решава, че е под достойнството й да отговори.

— Можете да дойдете в…

— Момент! — прекъсвам я. Опитвам се да се направя на важен. Никога не съм крил, че мога да бъда дяволски лош. — Мистър Де Уит може да се свърже с мен, когато се върне. Програмата ми е напрегната.

— Мистър Белто! Той изрично ме помоли да…

— Несъмнено ще бъдете така мила да му дадете номера на хотела. Ще съм свободен през следобеда и през вечерта.

— Мистър Белто!

— На рецепцията приемат съобщения.

— Но…

— И предайте на мистър Де Уит, моля, специални поздрави от мен! Ще чакам да се обади.

— Мистър Белто!

Затварям и кикотейки се, спускам крака на пода. В куфара си намирам бельо, чорапи и риза. Обличам се, преди да позвъня на Грете. Вече не ме учудва, че тя не отговаря.

Отивам в тоалетната. Урината ми мирише на аспержите от предната вечер. Изумих се, когато разбрах, че има изключително малко хора, които имат достатъчно остро обоняние, за да усетят миризмата на аспержи в урина.

Вкопчвам се във всичко, което ме прави уникален.