Том Егеланд
Краят на кръга (15)

1.

— Боже, Бьорн, ти ли си?

Остаряла е. Винаги съм мислел за нея като за напълно възрастен човек (да, зряла е може би думата, която търся), но тя носеше годините си с изтънчено и младежко достойнство. Когато се запознах с нея, носеше сребърнорусата си коса безгрижно сресана назад и ходеше в тесни поли и черни мрежести чорапи. Сега виждам как последните години са бушували над нея. По тясното лице, откъдето очите примигват живо към мен, старческите петна и бръчките чертаят картата на разрухата. Ръцете й са слаби, треперещи, като ноктите на малко врабче. През блестящата бяла коса прозира черепа. Тя поклаща глава.

— Мина известно време… — промърморва въпросително, изчакващо. Гласът й е крехък, нежен. Някога бях влюбен в него.

Усмивката е същата, погледът е същият, но руменината я е напуснала. Тя прави една крачка встрани и ме пуска да вляза.

Апартаментът е същият, както си го спомням: огромен, претрупан с мебели, мрачен и изпълнен с тежки аромати. Стая след стая, стая след стая. Врати, обрамчени от широки рамки. Таван, обграден по краищата с гипсови орнаменти. По шкафове и тесни лавици е съживила с помощта на дребни фигурки ключови сцени от библейската история. Моисей на Синайската планина. Мария и младенеца в обора. Проповедта на планината. Разпъването на кръста. В малки кресла и кукленски колички, изплетени от лико, седят мечета от филц и кукли с безжизнени порцеланови лица. Може би Грете Лид Вьойен се държи здраво за онова детство, за което отказва да говори. Не мисля, че има семейство. Във всеки случай никого, с когото тя би искала да бъде свързвана. Никога не съм я чувал да говори за някого, който да й е близък. Грете е изпълнила празнотата с наука. И с мъже. Навсякъде има книги. В апартамента си, на изискана улица във Фрогнер, тя се е зазидала вътре, за да издигне в култ самотата.

Върви след мен към всекидневната. По пътя минаваме покрай спалнята. Вратата е полуотворена. Зървам неоправеното легло. Леглата на другите хора ме карат да се чувствам неловко. Смутен, отмествам поглед в друга посока.

Не е същата. Превърнала се е във възрастна дама. Дори и в стъпките й има нещо износено, влачещо се.

Котка скача долу от един стол и изчезва под рояла. Никога не съм харесвал котките. Нито пък те мен.

Тя кимва към плюшеното канапе.

— Трябваше да ти предложа нещо за пиене — казва и се свива в един стол.

Нещо не е наред. Чувствам го. Обаче не мога да се реша да попитам.

Тя гледа в мен. Усмихва се криво. Два тежки удара се чуват от внушителен стенен часовник.

— Имам нужда от помощ — произнасям, потискайки една кихавица. Канапето е покрито с котешки косми, които гъделичкат носа.

— Разбрах. Не си от хората, които се блъскат пред вратата ти за щяло и не щяло.

Не разбирам дали в това се крие лек упрек, трезво наблюдение или пък е намек за онази вечер преди дванадесет години, когато събрах смелост и й казах, че я обичам. Бях на 20. Тя на повече от 50. Винаги съм бил по-различен от другите.

— Мислиш ли, че съм остаряла? — пита ме.

Никога не съм я лъгал. Затова си замълчавам. Възрастта е просто точка от дадена хронология. Математичката Катлийн Олереншоу била на 86 години, когато разрешила древната математическа загадка „Магическия квадрат“. Независимо как събираш числата, получаваш 30:

0 14 3 13

7 9 4 10

12 2 15 1

11 5 8 6

В празнината, причинена от моето мълчание, Грете въздиша тъжно.

— Болна съм — изрича безразлично. — Рак. От две години. Ценя всеки нов ден.

Вземам ръката й в своята. Все едно да държиш хладната ръка на спящо дете.

— Лекарят казва, че съм жилава пръчка.

— Боли ли?

Повдига рамене с едно движение, което може да означава и да, и не. После добавя:

— Най-вече духът.

Стискам ръката й.

— Е! Какъв е проблемът? — пита делово и отдръпва ръката си. В тона й се долавя нотка от онзи авторитет, с който се обграждаше като професор в университета. Изминаха седем години откакто се оттегли. Ние все още говорим за нея.

— Ако си болна, няма да…

— Глупости!

— Исках само…

— Лилебьорн!

Спира върху мен погледа си.

Не знам как да започна. Тя ми помага:

— Чух, че участваш в разкопките в манастира „Верне“.

Същото беше и докато беше в университета. Знаеше всичко.

— Открихме нещо — казвам. И пак засичам. Търся правилните думи. Накрая избухвам: — Само се опитвам да разбера какво може да се е случило! — Което естествено няма никакъв смисъл.

— Какво открихте? — пита.

— Ковчеже.

Колебливо:

— Аха?

— От злато.

Поклаща глава:

— Виж ти!

— Професор Лайлуърт се измъкна с него.

Мълчи. Да беше поне започнала да се смее. Да беше поклатила глава. А тя мълчи. Започва да кашля. Отначало предпазливо, след това високо и хриптящо. Сякаш белите й дробове се блъскат в гърдите й. Държи и двете си ръце пред устата. Когато пристъпът утихва, тя остава седнала, опитвайки се да си поеме дъх. Не поглежда към мен. Това е добре. Така не й се налага да види изписаното в очите ми.

Прочиства гърло няколко пъти. Дискретно изважда носна кърпичка и плюе.

— Извини ме — прошепва.

Дълго се взирам в котката, която дреме под рояла. По времето, когато бях най-запаленият студент и обожател на Грете, онзи, който постоянно биваше довеждан от някоя важна задача до дома й, тя имаше котка на име Луцифер. Но едва ли е възможно да е същата. Нищо че изглежда абсолютно по същия начин.

— Истинско ли е ковчежето? Старо? — пита.

— Нищо не сочи обратното.

— Никой не е „посолявал“ разкопките?

Поклащам глава. „Посоляването“ е игра, с която ние, археолозите, се забавляваме. Заравяме съвременни предмети в културните слоеве — дистанционно управление на телевизор в съкровището на някой древен крал, безопасна игла сред късове глинени съдове и върхове на стрели.

— Грете, ковчежето е старо. И освен това — изхилвам се глухо, — говорим за разкопки, ръководени от Греъм Лайлуърт. Никой не би посмял да омърси неговите шахти!

Грете също се засмива.

— И той е знаел какво търсим — продължавам. — Знаел е, че ковчежето е някъде там. Знаел е, че ще го намерим. Знаел е!

Тя размишлява за момент над моите твърдения.

— Мислиш, може би, че той иска да открадне ковчежето? За да го продаде след това на предложилия най-добра цена? — пита с глас, клокочещ от храчките.

— Минавала ми е и тази мисъл. Но не е съвсем толкова просто.

— Така ли?

— Отделът за старини е също замесен.

Взряла се е в мен изчаквателно, сдържано.

— Може би и Дирекцията за управление на културното наследство — добавям.

Очите й се стесняват. Сигурно си мисли, че бедният Бьорн вече е полудял.

— Всичко, което казвам, е истина, Грете!

— Да, да.

— И не съм полудял!

Усмихва ми се.

— Разкажи ми какво е това, в което всички те са замесени.

— Не знам, Грете, не знам…

— Тогава защо…

— Може би е поръчкова кражба? — изстрелвам малко прекалено възбудено.

Тя мълчи.

— Но защо?

— Не знам. Възможно ли е Лайлуърт да е член на някоя международна банда, занимаваща се с предмети на изкуството?

Тя се усмихва хладно.

— Греъм? Прекалено голям егоист е, за да бъде част от нещо, каквото и да било то! Да не говорим за банда! — Избликът й е жлъчен и емоционален.

— Познаваш ли го?

— Аз… срещала съм го.

— О! На разкопки?

— Да. Както и в Оксфорд. Преди двадесет и пет години. Защо си толкова подозрителен?

— Той планира да изнесе тайно ковчежето със себе си извън страната.

— Невъзможно! Сигурно само е…

— Грете! Знам плановете му!

— Как можеш да си толкова сигурен?

Несъзнателно снишавам глас:

— Защото го подслушах! — Давам време на думите да паднат на мястото си. — Подслушах го, докато заговорничеше с професор Арнцен.

С примирена, иронична усмивка тя поклаща глава:

— Толкова типично за Греъм. А ти си се правил на момчетата Харди^[1], както разбирам.

— Опитвам само да разбера.

— Какво по-точно?

— Как е могъл да знае, че ковчежето ще лежи насред развалините на осемстотингодишен октагон по средата на норвежко царевично поле?

Очите на Грете стават бездънни. Известно време плувам из погледа й.

— Всемогъщи боже — проронва тя по-скоро на себе си.

— Какво има?

— Октагон?

— Да. Вече сме разкопали части от него.

— Не вярвах, че съществува.

— Знаеш ли за него?

Получава нов пристъп на кашлица. Навеждам се напред и я потупвам по гърба. Минават няколко минути, преди да успее да възстанови нормалното си дишане.

— Как си? — питам я. — Искаш ли да звънна на Бърза помощ? Да си вървя ли?

— Разкажи ми за октагона.

— Не знам много. Никога не съм чувал за октагон в манастира „Верне“ — отговарям.

— Може би не в норвежките източници. Но за него се говори в чуждата литература, посветена на хоспиталиерите, и ранните християнски митове.

Трябва да съм отсъствал от тая лекция.

Питам:

— Мислиш ли, че професор Лайлуърт е знаел за октагона?

— Точно това имам предвид! — В гласа й има кокетство, лукавство.

— Защо не каза нищо? Защо го държеше в тайна?

— Едва ли е било тайна. Или си питал?

— Той каза, че търсим укрепление. Никога не е споменавал за октагон.

Кимва уморено, сякаш разговорът я отегчава. Скръства ръце:

— А какво мисли професор Арнцен по въпроса?

Отвръщам поглед.

— Бьорн?

— Не съм го обсъждал с него.

— Защо?

— Той е един от тях.

— Един… от… тях? — повтаря тя колебливо.

Изхилвам се, защото разбирам колко параноично звуча.

Внимателно вземам ръката й в своята.

— Грете, какво се случва?

— Мен ли питаш?

— Професор Арнцен и професор Греъм Fucking Лайлуърт! Обирджии на гробове? Обикновени обирджии на гробове?

Тя затваря очи с мечтателна усмивка.

— Защо се усмихваш?

— Нищо не е толкова изненадващо. Всъщност не е.

— Не?

— Баща ти и Греъм учеха заедно в Оксфорд, знаеш ли? През седемдесетте. По същото време, когато и аз. Греъм и Биргер бяха най-добрите приятели.

Отпускам се назад на канапето. На една жица от другата страна на прозореца пърха лястовица. Остава там за малко, преди да отлети.

— Трюгве Арнцен не ти ли е разказван за това? — пита. — Или Лайлуърт?

— Трябва да са забравили да го споменат. Разбира се, знам, че татко е работил в Оксфорд. Но не и че Лайлуърт е бил там.

— Именно баща ти запозна Греъм Лайлуърт и Трюгве Арнцен.

— Значи татко и Лайлуърт са били състуденти?

— Работиха заедно върху монография, която привлече определено внимание.

Мислите ми блокират.

— Имаш ли я? — питам.

Тя посочва към лавицата с книги.

Ставам бавно и отивам при лавицата, където прокарвам показалец по гърбовете на книгите.

— Третата лавица — упътва ме тя. — До атласа. Черна, лепена.

Издърпвам монографията. Дебела е. Хартията е започнала да пожълтява и да се напуква.

„Comparative Socio-Archaeological Analysis of InterContinental Treasures and Myths“^[2] — прочитам на корицата. „От Биргер Белтьо, Чарлз де Уит и Греъм Лайлуърт, Оксфордски университет, 1973 г.“

— За какво се отнася?

— Откриха връзки между определен брой религиозни митове и археологически открития на съкровища.

Чудя се защо професорът и мама са скрили екземплярите, които татко несъмнено е оставил след себе си.

Прелиствам монографията наслуки. На страница втора виждам посвещение, което е задраскано с туш. Повдигам хартията срещу светлината: „The authors wish to express their greatest respect and gratefulness to their scientific advisors, Michael MacMullin and Grethe Lid Wien“^[3].

Хвърлям изумен поглед към Грете. Те премигва в отговор.

На страница 54 прочитам няколко абзаца от главата за откриването на Свитъците от Мъртво море^[4] в Кумран. На страница 466 — това не е някой непретенциозен, набързо списан труд — се натъквам на бележка под линия от десет страници, прокарваща паралел между съкровището Хюн^[5], открито в Йовре Айкер през 1834 г., и артефакти от гробовете при Агия Фотия^[6] на остров Крит. Търся в индекса манастира „Верне“, но не намирам препратка. Не и докато показалецът ми не стига до Varna Pages 296–301.

Главата носи заглавие: „The Octagon of Varna: The Myth of the Shrine of Sacred Secrets“^[7].

Докато отварям на съответната страница, пада някакъв разделител. Визитна картичка. Стара е, внушаваща респект. „Чарлз де Уит — Лондонска географска асоциация“ С рефлексивно движение пъхам картичката в джоба си, докато същевременно прелиствам главата.

Чета бързо. За няколко минути съм преминал през текста, който разказва мита за осмоъгълен храм — октагон, построен от Ордена на йоанитите около реликва, за която се говори, че носи, ако съм разбрал текста правилно, послание от божествено естество. Може би от времето на Исус. Може би от времето на кръстоносните походи. Не е съвсем лесно за разбиране. Може да съм се объркал. Четях страшно бързо.

— Може ли да я заема? — повдигам книгата. — Бих искал да я прочета по-задълбочено.

— Да, разбира се! — отвръща тя ентусиазирано. Сякаш повече от всичко друго иска да взема монографията със себе си.

— Сега ми разкажи какво знаеш ти за това! — моля я аз.

Премигва доволна и прочиства гърло. С крехък, вибриращ глас Грете разказва за кръстоносеца, който през 1186 г. донесъл със себе си една реликва на Ордена на рицарите хоспиталиери в Йерусалим. Реликвата по-късно станала известна като Кивотът на свещените тайни. Хоспиталиерите получили нареждане от папа Климент III не само да пазят кивота, но и да го скрият далеч от крадци, кръстоносци и рицари, от епископи, папи и крале. Когато на следващата година Саладин^[8] превзел Йерусалим и хоспиталиерите напуснали града, с тях изчезнали и всички следи. Останала само една нишка, по която да се водят онези, които през вековете са търсили съкровището: свещеното ковчеже се намира в октагон, в осмоъгълен храм.

— В манастира „Верне“? — подхвърлям саркастично.

Тя седи, отпусната назад и ме гледа. В изражението й се крие сянка от снизходителност:

— Защо не в манастира „Верне“?

Едвам сдържам смеха си.

Тя ме потупва по коляното:

— Лилебьорн, знам какво си мислиш. Винаги си бил толкова нетърпелив, толкова недоверчив, така склонен към прибързани заключения. Какво те учих в университета? Не те ли карах да съчетаваш скептицизма с фантазията? Разбирането с учудването? Съмнението с отвореност към непознатото? Трябва да се вслушваш в митовете, преданията, приказките, в религиите. Не защото те ще ти разкрият истината, Лилебьорн. А защото са израснали от една друга истина.

Напрежението в гласа й и в погледа й ме плаши. Все едно иска да ми предаде ключа към вечния живот, преди да изчезне в облак от пушек и искри. Но не прави нито едното, нито другото. Навежда се напред и взема един бонбон от купата на масата. Пъха го в устата си. Чувам го как трака напред-назад между зъбите й.

Тръсва глава:

— Манастирът „Верне“ не е глупаво място за скривалище. Намира се толкова далеч от Светите земи, колкото някой може да си представи. Норвегия е била предният пост на Цивилизацията. А и историците така и не успяват наистина да обяснят защо хоспиталиерите издигат този октагон в Норвегия през дванадесети век. — Поклаща замислено глава: — Ако наистина сте открили октагона, Бьорн, и наистина сте открили ковчеже… — Оставя изречението да се разнесе в стаята.

— Какво е имало в ковчежето? — питам.

— Именно там е въпросът. Какво има в ковчежето?

— Не знаеш ли?

— Боже опази — отвръща тя, — нямам идея. Имаше много слухове. Все още се говори, че династията на Меровингите е скрила съкровище, чийто размер не можем дори да си представим. Злато и скъпоценни камъни, които Църквата и кралското семейство са събирали през вековете.

— Моля те! — прекъсвам я аз с дълбока и престорена въздишка. — Скрити съкровища? Някога да си чувала за някого, който да е намерил някое такова съкровище?

— Може би то все още чака да бъде открито.

— Романтизъм в стил „Индиана Джоунс“!

— Лилебьорн — започва тя и присвива устни по начин, който ми дава да разбера какво е на път да каже, — говоря за слухове, които циркулират из академичните среди от десетилетия. Не гарантирам, че са истина. Но не ги и отхвърлям с такава абсолютна сигурност, както един млад джентълмен, когото познавам.

— И какви бяха тези… слухове? — Изплювам думата като развалена вишна.

— Съществува карта. И генеалогия. Кодирани текстове. Не познавам историята в детайли. Разказът води началото си от село в Южна Франция, наречено Рен льо Шато, където през миналия век млад свещеник намерил няколко навити пергамента, които, според слуховете, го направили богат. Баснословно богат. Никой не знае със сигурност какво е намерил, когато започвал реставрацията на възложената му черква. Говори се, че документите съдържали голяма, нечувана тайна.

— Която била?

— Ако знаех, Лилебьорн, едва ли щеше да е тайна, нали? Някои спекулираха с религиозни митове. Че бил намерил Ковчегът на завета^[9], което не е толкова невероятно, тъй като сградата на черквата е била издигната върху руините на раннохристиянска черква от шести век. Други вярваха, че е намерил оригинални библейски текстове. Според трети, става въпрос за генеалогии, родствени линии. Някои смятаха, че е открил чисто и просто карти, водещи до средновековно съкровище.

— И какво общо има това с манастира „Верне“?

— Не знам! Не може ли да се предположи, че това съкровище, ако съществува, е скрито в основите на манастира? Или пък, че в ковчежето, което сте намерили, е следата, която води напред?

— Грете — въздишам и я поглеждам с един от своите бамби погледи.

— Q! — възкликва тя внезапно.

— Какво каза?

— Ръкописът Q! — повтаря тя.

Обръщам се, неразбиращ.

Тя продължава:

— Не съм сигурна. Но е догадка. През всичките тези години съм размишлявала какво може да е така важно, за да бъде открито. И подреждайки едно до друго малките късчета информация, парчетата от пъзела изведнъж си идват на мястото. Може би.

— Ръкописът Q? — питам аз.

— Q означава „Quelle“. Което означава „източник“. На немски.

— Quelle?

— Наистина ли никога не си чувал за него?

— Не, всъщност не. Какво е това?

— Вероятно гръцки оригинален ръкопис.

— Съдържащ?

— Съдържащ всичко, казано от Исус.

— Исус? Наистина?

— Учението му под формата на цитати. Текст, който Матей и Лука трябва да са използвали като база за своите евангелия, в добавка на Евангелието от Марко.

— Не съм подозирал, че съществува подобен Ръкопис Q.

— Може би не съществува. Това е само теория.

— Защо би попаднал в манастира „Верне“?

— Питай доведения си баща.

— Който знае?

— Във всеки случай повече от мен — произнася най-накрая тя.

— Но как…

— Лилебьорн! — прекъсва ме тя и избухва в сърдечен смях. След това ме поглежда замислено. — Имаш ли желание за едно пътешествие до Лондон?

— Лондон?

— Заради мен.

Колебая се.

Тя добавя:

— И за моя сметка.

— Защо?

— За да разплетеш една стара история.

Не казвам нищо. Нито пък тя. Изправя се на крака, олюлявайки се и с тътреща се походка излиза от стаята и отива в спалнята. Когато се връща, ми подава плик. Отварям го и преброявам тридесет хиляди крони.

— Боже!

— Би трябвало да стигнат, нали? — пита Грете.

— Прекалено много са!

— Недей така. Може да ти се наложат и други пътувания…

— Луда си да държиш толкова много пари вкъщи!

— Не бих поверила парите си на банка.

Усмихвам се, неразбиращ, питащ:

— За какво всъщност се отнася това?

— Твоя задача е да откриеш.

— Грете! — Опитвам се да хвана погледа й, но той се изплъзва. — Защо го правиш?

Тя гледа пред себе си. Най-накрая среща погледа ми.

— Можеше да съм част от всичко това.

— Част от кое?

— Нещото, до чиято повърхност ти се докосваш.

— Но?

— Но се случи нещо…

Сълзите в очите й преливат, захапва долната си устна. Минава известно време, преди да победи чувствата, напиращи отвътре.

Знам, че няма да измъкна повече от нея. Но мотивите й не са важни. Все още не. Рано или късно ще разгадая и тях.

— Ще тръгнеш ли? — пита.

— Разбира се.

— Общността за международни изследвания. ОМИ. Лондон. Уайтхол. Питай за председателя Майкъл Макмълин. Отговорите са в него.

— Отговорите на какво?

— На всичко!

Поглеждаме се един друг.

Тя ме сграбчва силно за горната част на ръката.

— Бъди предпазлив!

— Предпазлив? — повтарям уплашено, грубо.

— Макмълин — отговаря тя — е човек с много приятели.

Звучи като прикрита заплаха.

— Приятели — повтарям. — Приятели като Чарлз де Уит?

Лекото потръпване, което преминава по лицето й е почти незабележимо.

— Чарлз? — гласът й е глух. — Чарлз де Уит? Какво знаеш за него?

— Нищо.

За известно време тя се намира в сфера, където аз нямам достъп.

После казва:

— От него във всеки случай не бива да се боиш. — В гласа й има някаква далечна нежност.

— Какво знаеш за злополуката?

— Някаква дреболия — отговаря. — Разрязване на ръката. Раната гангренясала.

Не разбирам.

— Той падна… — проронвам.

Тя ме поглежда, сбърчва чело. След това разбира.

— О, баща ти ли? — Само погледът издава вълнението. — Няма какво да знаеш — отсича.

Оставам неподвижен.

— Но, Грете…

— Нищо! — сопва се. Напрежението освобождава кашлицата й. Минава една дълга минута, преди да се съвземе. — Нищо — повтаря тихо, този път по-мило. — Няма нещо, което трябва да знаеш.