Том Егеланд
Краят на кръга (32)

9.

Даян седи зад банката и се взира в зеления текст на компютъра. Сладка е, когато е съсредоточена. Сладка е също така и когато не е.

Слънцето се прелива вътре през големите прозорци и изпълва библиотеката с мека светлина.

Застанал съм точно на вратата. В ръцете си стискам навита на руло брошура на ОМИ, която получих от Уинтроп. На раздяла той се изхили с глупавия си клоунски смях и каза, че се радвал, че съм склонен да сътруднича. Склонен да сътруднича? Той естествено си въобрази, че си е свършил работата. И че аз съм се решил да изтичам право вкъщи, за да му занеса проклетото ковчеже. Трябва да мисли, че съм лесен за убеждаване, а също, че съм доста глупав.

С едно предпазливо покашляне, което отеква в катедралната тишина, пристъпвам една крачка навътре в библиотеката. Даян поглежда към мен отнесено. Съсредоточеното й изражение се преобразува в усмивка. Светлината ми погажда номер — струва ми се, че се изчервява.

— Пак ли вие? — казва тя.

— Точно се срещнах с Уинтроп.

Става и идва към мен. Била е старателна сутринта (представям си я), когато си е избирала дрехите. Облечена е с кремава копринена блуза, тясна черна пола, която отива на фигурата й, черни найлонови чорапи, обувки на високи токове.

— Ние му казваме: „The man in the moon“^[1] — засмива се и слага ръка на моята.

Усмихвам се насилено. В главата ми докосването отключва поток от хормони.

— Даян, можеш ли да ми помогнеш?

Колебае се за миг. След това казва:

— Разбира се.

— Може би не е толкова просто това, за което се нуждая от помощ.

— Ще направя каквото мога. Но невъзможното би отнело малко повече време.

— Става въпрос за информация от компютърната ви система.

— За?

— Има ли място, където можем да поговорим. Където — снишавам глас още малко, — няма да ни се налага да си шепнем.

Тя хваща ръката ми (леко, нежно) и ме превежда през библиотеката към кабинет с врата от матирано стъкло. Кабинетът е безличен. Лавици, отрупани с дебели папки. Старинно бюро със скъп монитор върху луксозна поставка. Клавиатура с навит кабел надолу към терминала на пода. Празен пепелник. Пластмасова чаша с малко кафе и няколко фаса вътре. Нестабилен офис стол. На него сяда Даян. Поглежда нагоре към мен. Аз преглъщам. Обладан съм от съзнанието, че съм сам с нея и че мога (чисто хипотетично) да се наведа напред и да я целуна. И ако тя отговори на целувката ми и, може би, въздъхне сладостно, бих могъл (все така теоретично) да я повдигна и да я сложа на бюрото и да я любя силно и диво. И след това да опиша всичко в едно читателско писмо до някое мъжко списание.

— Е, какъв ти е проблемът? — пита тя.

Проблемът ми е, че имам някак прекалено много проблеми.

Столът изскърцва под тежестта ми.

— Бива ли те да търсиш? — питам и кимвам към компютъра.

— Хм, да. Това горе-долу ми е работата.

— Имам нужда да науча повече за Макмълин.

Тя ме поглежда бързо. Не успявам съвсем да разтълкувам погледа й.

— Защо? — пита хладно.

— Не знам какво търся — отговарям откровено.

Погледът й продължава да ме пронизва. Чак когато осъзнава колко неудобно се чувствам, тя придърпва клавиатурата към себе си, натиска F3 за „търсене“ и изписва Майкъл &1 Макмълин. Компютърът обмисля въпроса и жужи, преди да отговори: 16 documents found. 11 closed^[2].

— Искаш ли разпечатка? На файловете, до които има достъп?

— Достъп?

— Единадесет от файловете са защитени. Имаш нужда от парола, за да получиш достъп до информацията.

— Нямаш ли парола?

— Естествено. Но виж.

Тя написва паролата си.

Unauthorized. Level 55 required^[3], отговаря машината.

— Какво означава това? — питам.

— Работим на няколко нива. До единадесетото ниво имат достъп всички потребители, дори външните лица. Двадесет и второто ниво защитава информация, достъпът до която изисква документирането на основателна причина. Това са, например, изследователските проекти, по които се работи в момента. Тридесет и трето ниво съдържа файлове, над които има наложена забрана за разпространяване. Ние в библиотеката имаме level 33 clearance^[4]. Четиридесет и четвърто ниво се отнася до информация за персонала и вътрешни връзки. И след това идва петдесет и пето ниво, което само един бог знае какво защитава. Тоест ръководството на общността.

— Всички ли сте свързани към една база данни?

Даян ме поглежда сякаш съм задал тъп въпрос. Точно такъв се оказва.

— Ние сме една база данни — казва. — Не си ли чувал за нас? Бюлетина на ОМИ. Или www.soinsc.org.uk. Водещият в своята област! Имаме абонаменти в университети и изследователски институции по целия свят.

— Какъв тип информация?

— Всякакъв! Всичко, което се отнася до наука или изследователска дейност, в която общността е взела участие. Тоест повечето такива. Базата данни съдържа всички наши материали, стари и осъвременени, както и препратки. Всички доклади и полеви бележки са приложени. В допълнение качваме сродни статии от „Ройтерс“, „Асошиейтед прес“, „Таймс“, „Ню Йорк Таймс“ и редица други сериозни медии.

— Можеш ли да търсиш каквото и да било?

— Приблизително.

— Опитай с Кивота на свещените тайни.

— Какво е това?

— Реликва.

— Кивота на какво?

Повтарям. Тя пише. Получаваме девет резултата. Първият от тях посочва научния труд, писан от татко, Лайлуърт и Де Уит през 1973 година. Другият представлява кратко изложение на самия мит:

„Кивотът на свещените тайни: мит за свещен предмет или послание, намиращо се в златен сандък. Според философа Дидактдемий (ок. 140 г. сл.Хр.) посланието е било предназначено само за «най-вътрешния кръг на посветените». Съдържанието му е неясно.

Кивотът бил съхраняван в Манастира на Светия кръст в периода между 300–954 г. сл.Хр., когато е бил откраднат. Кръстоносците трябва да са предали кивота на Ордена на монасите хоспиталиери през 1186 г., но достоверните следи намаляват значително след падането на Акра през 1291 г. Устни предания загатват, че сандъкът трябва да е бил скрит от монасите в един октагон. Според различните предания, октагонът би могъл да се намира в Йерусалим (Израел), Акра (Израел), Хартум (Судан), Аия Напа (Кипър), Малта, Линдос (Родос), Варна (Норвегия), Себерсун (Дания).

Препратки:

Арнцен, Де Уит, Лайлуърт реф. номер: 923/8608hg

Беранже Соние реф. номер: 321/231lab

Свитъците от Мъртво море реф. номер: 231/4968сс

Варна реф. номер: 675/6422ie

Орденът на монасите хоспиталиери реф. номер: 91l/1835dl

Манастирът на Светия кръст реф. номер: 154/5283oc

Персийският цар Камбиз реф. номер: 184/0023jv

Рен льо Шато реф. номер: 167/9800ea

Плащаницата от Торино реф. номер: 900/2832vy

Климент Трети реф. номер: 821/4652om

Институт Шимър реф. номер: 113/2343cu

Пророк Йезекил реф. номер: 424/9833ma

Q реф. номер: 223/9903ry

Наг Хамади реф. номер: 223/9904an“

За останалите документи — странна сбирка от староевропейски митове, кралски династии, благороднически родове, окултизъм, херметическа наука и неразбираеми препратки, е нужна парола за достъп. Даян вкарва своята парола. Unauthorized. Level 55 required, отговаря машината.

— Странно — казва Даян. — Обикновено не защитаваме с парола обща информация. Единствено информация за персонала. Възможно ли е някой от тези крале или пророци да работи при нас? — кикоти се тя.

— По някой краткосрочен проект? — предлагам аз.

Тя поглежда нагоре към мен.

— Каква е тази реликва?

— Един бог знае. Потърси на Йезекил.

— Кой?

— Пророк Йезекил. Имаше препратка.

Получава четири резултата. Три от тях са заключени. Достъпният препраща към институт „Шимър“.

— Знаеш ли нещо за институт „Шимър“? — питам.

— Център, обединяващ изследователската дейност в областта на археологията и теологията. Освен всичко друго.

— Опитай с Варна. В-а-р-н-а.

Намираме седем документа. Един от тях препраща към труда на татко. Друг препраща по-нататък към хоспиталиерите. Трети към манастир в Малта. Следващият се отнася за текущите разкопки на професор Лайлуърт. Друг един сочи към институт „Шимър“. Останалите три са заключени.

— Потърси Рен льо Шато!

Тя ме поглежда.

— Рен льо Шато! — повтарям аз.

Тя се покашля и се мъчи известно време, докато успее да изпише името правилно и да намери точната френска буква.

Получаваме 18 резултата. Достъпът до повечето е забранен.

Даян разпечатва достъпната информация, която разказва за младия, беден свещеник, намерил пергаменти, чието съдържание е все още неизвестно, но което също така било от такова естество, че той се сдобил с цяло състояние. Намеква се за връзки с кръстоносните походи, рицарските ордени и за конспирации, свързани с масоните и духовни братства.

— Можеш ли да потърсиш всички разкопки, в които ОМИ е участвала? — питам.

— Луд ли си? Ще трябва да седим тук до утре!

— Ами разкопките, водени от Макмълин и Лайлуърт от името на общността?

— Разбира се. Но може да отнеме известно време.

Наистина отнема време. Списъкът е дълъг. Докато погледът ми се плъзга по редицата места и години, попадам случайно на Аия Напа в Кипър, Хси фенг-коу в Китай, Тюмен в Сибир, Карбала в Ирак, Аконкагуа в Чили, Туле в Гренландия, Себерсун в Дания, Лахоре в Пакистан, Коацакоалкос в Мексико, Хартум в Судан.

В полето срещу много от точките стои ASSA и някаква дата. Даян пояснява, че ASSA означава Archaeological Satellite Survey Spectro-Analysis Available. Това е сателитна снимка, базирана на магнитни и електронни измервания на почвата. Подобна геофизична картина може да открие руини на много метри под днешното ниво на почвената обвивка. Същата бележка стои и в полето на Варна (манастира „Верне“), Норвегия. Сателитната снимка е била направена миналата година. Чел съм за техниката в международни специализирани списания.

— Сателитът беше изведен в космоса през януари миналата година — казва Даян.

— Можеш ли да ми намериш снимката? От Варна?

С една търпелива въздишка и усмивка, които едва ли се полагат на всички взискателни учени, Даян слиза в хранилището в мазето, за да потърси сателитната снимка. Но тя не е там.

Греъм Лайлуърт лично се е подписал, че взема папката.

— Нека продължим — казвам. — Какво имаш за хоспиталиерите?

Има маса документи. Намираме препратки към институт „Шимър“ и към мита за Кивота на свещените тайни, който на свой ред препраща към Манастира на Светия кръст югозападно от стария град в Йерусалим. Манастирът бил основан около 300 година на мястото, където легендата и библейската история твърдят, че Лот засадил тоягите на тримата мъдреци, изпратени от Бог. Тоягите пуснали корен и се превърнали в дърво. Легендата разказва, че кръстът, на който разпнали Исус, бил направен от същото това дърво.

Според мита за Кивота на свещените тайни, свещеният сандък бил пазен в Манастира на Светия кръст до 954 година. Тогава той бил откраднат и отново скрит на тайно място. Не съществуват никакви исторически отпратки към сандъка, докато кръстоносците не го предават за съхранение на Ордена на рицарите хоспиталиери през 1186 година.

— Потърси на Греъм Лайлуърт! — моля аз.

Компютърът открива 40 документа. Почти всички са статии от вестници и рецензии в специализирани списания. Но достъпът до последните 4 документа е забранен.

— Потърси на Трюгве Арнцен!

Машината намира 5 документа. Всички са заключени.

— Опитай с мен!

Даян ме поглежда въпросително. Светкавично изписва биорн &1 белто.

Машината отговаря: 0 documents found^[5].

— Изпиши го с „ьо“ — предлагам.

Тя пише бьорн &1 белтьо.

Би трябвало да се почувствам поласкан.

В базата данни на Общността за международни изследвания в действителност е регистриран известния албинос Бьорн Белтьо от Норвегия. 1 document found.^[6]

И не само това. Регистрираната информация е заключена. Това, което знаят за мен, е тайно.

— Въведи паролата си — казвам.

Поглеждаме в монитора.

Неоторизиран потребител. Изисква се ниво 55.

Шест думи. Нищо особено. Просто шест думи в зелен шрифт.