Агата Кристи
Нула часът — развръзката (32)

3.

Ангъс Макуиртър стягаше багажа си.

Той подреди грижливо три ризи в куфара, сложи и оня тъмносин костюм, който все пак се бе сетил да прибере от химическото чистене. Два костюма, оставени от двама Макуиртър, бяха дошли твърде много за дежурното момиче.

На вратата се почука. Влезе Одри Стрейндж.

— Дойдох да ви благодаря — каза тя. — За път ли се стягате?

— Да. Довечера тръгвам. Ще отплавам вдругиден.

— За Южна Америка?

— За Чили.

— Ще ви помогна.

Той се опита да се възпротиви, но тя настоя. Наблюдаваше я как се движи мълчаливо и методично.

— Готово — каза тя, когато свърши.

— Бързо се справихте — изрече одобрително Макуиртър.

— Спасихте живота ми — каза Одри, след като помълчаха малко. — Ако не бяхте видели случайно онова, което… — Тя се поколеба. После продължи: — Онази нощ, на скалата, когато… ми попречихте да скоча… и казахте „Вървете си у дома, ще се погрижа да не ви обесят“, тогава знаехте ли, че разполагахте с вярно доказателство?

— Не съвсем — отвърна Макуиртър. — Трябваше да премисля всичко.

— Тогава защо го казахте?

Винаги, когато трябваше да обяснява простия механизъм на мислите си, той се притесняваше.

— Имах предвид точно това… че твърдо съм решил да им попреча да ви обесят.

Одри се изчерви.

— Да предположим, че все пак аз го бях извършила?

— Това нямаше значение.

— В оня момент вярвахте ли, че аз съм убиецът?

— Не се замислях твърде. Бях склонен да вярвам, че сте невинна, но и в противен случай това нямаше да повлияе особено на решението ми.

— И после си спомнихте за мъжа на въжето?

Макуиртър помълча. Изкашля се.

— Мисля, че мога да ви кажа. Всъщност изобщо не съм виждал някой да се катери по въжето. Не бих могъл и да видя, защото на Старк Хед бях в неделя, а не в понеделник. Просто предположих какво е станало, като съпоставих фактите след случая с костюма, и моите предположения се потвърдиха от мокрото въже, което намерих на тавана.

От червена Одри бе станала бяла. Тя каза невярващо:

— Цялата ви история е била измислена?

— Умозаключенията нямаше да имат тежест пред полицията. Трябваше да твърдя, че съм видял случилото се.

— Но… можеше да се наложи да се закълнете в това пред съда.

— Да.

— Щяхте ли да го направите?

— Щях.

— И вие… вие сте човекът, които е загубил работата си и се е опитал да се хвърли от една скала само защото не е искал да скрие истината! — извика Одри недоверчиво.

— Уважавам дълбоко истината. Но осъзнах, че има много по-важни неща от нея.

— Какви?

— Вие — каза Макуиртър.

Одри сведе поглед. Той се покашля притеснено.

— Не бива да се чувствате задължена. След днешния ден вие повече никога няма да чуете за мен. Полицията разполага със самопризнанията на Стрейндж и няма да има нужда от моите показания. Но чух, че е толкова болен, че може и да не доживее до съда.

— Радвам се — каза тя.

— Някога сте го обичали!

— Обичах го такъв, какъвто си го представях.

Макуиртър кимна.

— Сигурно всички изпитваме същото чувство — продължи той. — Но нещата идват на местата си. Старши инспектор Батъл съумя да реагира правилно и да го притисне…

Одри го прекъсна:

— Действията му бяха продиктувани от разказаните от вас факти, но не вярвам, че успяхте да го заблудите. Той нарочно си затвори очите.

— Защо мислите така?

— Когато разговаряхме с него, той спомена, че да се види нещо на лунна светлина било чиста случайност, а след няколко изречения добави, че нощта е била дъждовна.

Макуиртър бе поразен:

— Това е вярно. В понеделник през нощта едва ли щях да видя нещо.

— Няма значение — каза Одри. — Той е знаел, че това, което сте твърдели, наистина се е случило. С това се обяснява решението му да притисне Невил. Заподозрял го е веднага след разказа на Томас за нас с Ейдриън. Разбрал е, че ако е намерил мотива на престъплението, то е сбъркал човека. Търсел е някакво доказателство срещу Невил. Очаквал е, както каза, някакво чудо… И вие се появихте в отговор на молбите на старши инспектор Батъл.

— Звучи странно — каза Макуиртър сухо.

— Виждате ли — прошепна Одри, — вие сте чудото. Моето голямо чудо.

— Не искам да се чувствате задължена — изрече той мрачно. — Още сега ще изчезна от живота ви…

— Трябва ли?

Той я изгледа. Ушите и страните й пламнаха. Тя каза:

— Няма ли да ме вземете с вас?

— Не съзнавате какво говорите!

— Напротив. Сега върша нещо много трудно, но за мене то има по-голямо значение от живота или смъртта. Зная, че нямам много време. Впрочем, аз съм консервативна. Бих предпочела да се оженим, преди да заминем!

— Разбира се — съгласи се той смаян. — Не мислите, че бих могъл да ви предложа нещо друго, нали?

— Сигурна съм в това — отвърна Одри.

— Не съм вашият тип — каза Макуиртър. — Смятах, че ще се омъжите за онзи спокоен младеж, който толкова отдавна се грижи за вас.

— За Томас? Скъпият, верен Томас. Той е прекалено верен. Предан е на спомена за момичето, което обичаше преди години. Всъщност вниманието му е насочено към Мери Олдин, въпреки че все още не го е осъзнал.

Макуиртър пристъпи към нея. Заговори решително:

— Наистина ли мислиш това, което казваш?

— Да… Искам да бъда винаги с теб, никога да не те напускам. Ако си отидеш, няма да намеря друг като теб и ще живея в самота до края на дните си.

Макуиртър въздъхна. Извади портфейла си и внимателно провери съдържанието му.

Измърмори:

— Брачното свидетелство ще струва скъпо. Първата ми работа утре е да отида в банката.

— Мога да ти заема малко пари — промълви Одри.

— Нищо подобно. Ако ще се женя, ще платя сам свидетелството. Ясно ли е?

— Излишно е — каза тихо Одри — да се правиш на толкова горд.

— Миналия път, когато те държах в ръцете си — каза той нежно, — ти беше като птица, която се бори да литне. Вече никога няма да ти позволя да излетиш…

Тя отвърна:

— Никога няма да поискам да отлетя.