Агата Кристи
Нула часът — развръзката (24)

10.

Мери Олдин бе неспокойна. Тя ту излизаше, ту влизаше в къщата, току откъсваше някоя изсъхнала далия, връщаше се в салона и преместваше безцелно някоя ваза с цветя. От библиотеката се долавяха неясни гласове.

Господин Трелони седеше вътре заедно с Невил. Кей и Одри не се виждаха.

Мери отново излезе в градината. Долу до зида видя Томас Ройд, който пушеше спокойно. Приближи се до него.

— О, господи! — Тя седна до него с дълбока и неспокойна въздишка.

— Какво има? — попита той.

Мери се засмя и в смеха й се доловиха истерични нотки.

— Само ти можеш да попиташ така. В къщата стана убийство, а ти просто питаш какво има.

Томас отвърна изненадано:

— Исках да кажа, има ли нещо ново.

— О, зная какво искаше да кажеш. Наистина човек изпитва огромно облекчение, когато някой се държи като тебе, толкова чудесно, че все едно нищо не се е случило.

— Каква е ползата да се вълнуваш?

— Никаква. Ти си изключително разумен. Поразява ме начинът, по който успяваш да го постигнеш.

— Мисля, че просто съм чужд.

— Това е вярно, разбира се. Ти не можеш да почувстваш нашето успокоение, когато падна подозрението от Невил.

— Естествено, доволен съм, че стана така — отвърна той.

Мери потрепери.

— Бе на косъм от края. Ако на Камила не й бе хрумнало да позвъни на Барет след излизането на Невил.

— Вярно, това щеше да е краят на клетия Невил. — Говореше с някаква мрачна наслада. После поклати усмихнат глава, когато забеляза упрека в очите на Мери. — Наистина не съм безсърдечен, но сега, когато с Невил всичко е наред, не мога да не изпитвам задоволство от факта, че се попритесни. Винаги е толкова дяволски самонадеян.

— Съвсем не е, Томас.

— Може и да не е. Това е просто негов стил. Все пак сутринта изглеждаше ужасно изплашен.

— Колко си жесток!

— Е, сега всичко е наред. Знаеш ли, Мери, дори и в този момент Невил извади дяволски късмет. Всеки друг нещастник не би се измъкнал при толкова много доказателства.

Мери потрепери отново.

— Не говори така. Предпочитам да вярвам, че невинните намират… закрила.

— Така ли, мила?

Тя неочаквано избухна:

— Томас, страхувам се. Ужасно се страхувам.

— Защо?

— Заради господин Тревъс е.

Томас изпусна лулата си върху камъните. Наведе се да я вдигне, а гласът му се промени:

— Какво господин Тревъс?

— Онази вечер у нас… историята, която разказа… за малкия убиец! Питам се, Томас… дали наистина бе само история? Или я разказа с някаква цел?

— Искаш да кажеш — изрече бавно Ройд, — че е била адресирана към някого в стаята?

— Да — прошепна Мери.

— И аз се питах това — каза той тихо. — Всъщност точно за това си мислех, когато преди малко ти се появи.

Жената притвори очи.

— Опитвах се да си спомня… Разказа я, разбираш ли, толкова целенасочено. Почти я натрапи в разговора. И каза, че винаги би познал лицето. Подчерта това. Сякаш го е познал.

— Хм — промърмори Томас. — Мислех си за това.

— Но защо го направи? Какво ли е искал да каже?

— Предполагам — изрече Ройд, — че е искал да предупреди някого. Да не се опитва да прави нещо подобно.

— Смяташ, че господин Тревъс е знаел, че са искали да убият Камила?

— Не, не. Това е твърде невероятно. Може да е било само предупреждение по принцип.

— Питам се дали да не кажем на полицията?

Томас отново се замисли сериозно.

— Според мен не е нужно — каза най-сетне. — Не виждам някаква връзка със случилото се. Ако Тревъс беше жив да каже сам какво е искал…

— Не — прекъсна го Мери. — Той е мъртъв! — Потрепери. — Каква странна смърт, Томас.

— Инфаркт. Имаше болно сърце.

— Имах предвид онази странна история с повредения асансьор. Не ми харесва.

— И на мен никак не ми харесва.