Агата Кристи
Нула часът — развръзката (30)

1.

Моторницата се носеше надолу по реката покрай Гълс Пойнт, после зави в малкия залив, отделящ Гълс Пойнт от зловещата скала Старк Хед. Беше студено и Кей се зави плътно в късото си кожено палто.

Някой понечи да поиска обяснение, но старши инспектор Батъл вдигна широката си длан като картонена кукла и показа, че още не е настъпил моментът. Само шумът от водата нарушаваше мълчанието. Кей и Тед стояха редом, загледани в реката. Невил се бе отпуснал на палубата с разтворени крака. Мери Олдин и Томас Ройд седяха на носа. От време на време всички поглеждаха любопитно към високия сдържан Макуиртър, застанал самотно на кърмата с отпуснати рамене и с гръб към тях.

Едва когато се оказаха в подножието на страшната Старк Хед, Батъл изключи мотора и заговори. Говореше по-скоро замислено, отколкото самоуверено:

— Случаят е много странен, един от най-странните, с които съм се сблъсквал, и затова бих искал да кажа няколко думи за убийствата изобщо. Мислите всъщност не са мои. Чух младият адвокат Даниълс да казва нещо подобно и не бих се изненадал, ако той от своя страна го е чул от друг. Той има този навик! Става дума за следното. Когато четете за някое убийство или, да речем, за някоя криминална история, разкриваща убийство, вие обикновено започвате от самото убийство. Но това е погрешно. Убийството започва много преди това. То е кулминацията на цяла верига от обстоятелства, които се сблъскват в определен момент и на определено място. Хората тръгват по неведоми пътища от различни краища на земното кълбо и се срещат в този момент и на това място. Господин Ройд е пристигнал от Малайските острови. Господин Макуиртър е тук, защото е пожелал да посети отново мястото, където някога се е опитал да сложи край на живота си. Самото убийство е краят на историята. Нула часът! — Замълча. — Сега за нас настъпи този час.

Петимата се бяха обърнали към него, само петимата, защото Макуиртър продължаваше да стои гърбом към тях. Петимата бяха озадачени.

— Искате да кажете, че смъртта на лейди Тресилиън е била кулминацията на една дълга поредица от обстоятелства? — попита Мери.

— Не, госпожице Олдин. Смъртта на лейди Тресилиън е била една брънка в пъкления план. Убийството, за което говоря, е убийството на Одри Стрейндж.

Заслуша се в ускореното дишане на останалите. Дали някой не се бе уплашил…

— Това престъпление е било замислено с най-малки подробности доста отдавна. Може би още през зимата. С единствената цел Одри Стрейндж да увисне на бесилото.

Планът е бил скроен много хитро от някого, който се е смятал за изключително умен. Убийците обикновено са суетни. Първо открихме неубедителни и несериозни улики срещу Невил Стрейндж. Но след като този някой е подготвил достатъчно лъжливи улики, той не е предполагал, че можем да очакваме и втората серия от улики да бъде лъжлива. И все пак, ако се замислите, всички улики срещу Одри Стрейндж биха могли да бъдат подправени. Оръдието на убийството, взето от решетката пред камината в нейната стая, ръкавиците й — лявата опръскана с кръв и скрита в бръшляна под нейния прозорец. Следи от пудрата, която тя използва, намерени по вътрешната страна на яката на сакото, както и няколкото косъма. Собствените й отпечатъци от пръсти, появили се съвсем естествено върху отрязъка пластир, взет от нейната стая. Дори ударът, нанесен с лявата ръка. И най-сетне унищожителната улика — признанието на самата госпожа Стрейндж. Не вярвам някой от вас (освен онзи, който е наясно) да повярва в нейната невинност, след като я е наблюдавал по време на задържането й. Тя фактически призна вината си, нали? И аз самият не бих повярвал, че е невинна, ако не бях преживял нещо подобно… Начинът, по който говореше, ме порази като гръм, защото познавам едно друго, момиче, което направи абсолютно същото, призна несъществуваща вина. Одри ме гледаше с очите на другото момиче… Трябваше да изпълня дълга си. Ние, полицаите, сме длъжни да действаме, като отчитаме обстоятелствата, а не своите чувства и емоции. Но уверявам ви, че в този момент се молех да стане чудо, защото разбирах, че само чудо можеше да помогне на тази нещастница. И чудото стана. Съвсем навреме! Господин Макуиртър се появи и разказа историята си. — Батъл замълча. — Господин Макуиртър, бихте ли повторили онова, което ми разказахте в къщата?

Макуиртър се обърна. Заговори с кратки, накъсани изречения, убедителни тъкмо поради своята лаконичност.

Разказа как е бил спасен миналия януари и как е пожелал отново да посети същото място. Продължи:

— Отидох там в понеделник късно вечер. Стоях на скалата, потънал в мисли. Трябва да е било към единайсет. Погледнах насреща към къщата, както научих по-късно, на Гълс Пойнт. — След кратка пауза продължи: — От единия прозорец на къщата висеше въже, спуснато до водата. Видях някакъв мъж да се катери по въжето…

Измина миг, преди да разберат значението на казаното. Мери Олдин извика:

— Но това значи, че все пак е бил външен човек? Никой от нас не е замесен. Бил е някой крадец!

— Грешите — отвърна Батъл. — Този някой е дошъл от отсрещния бряг, преплувал е реката. Но някой от къщата е трябвало да подготви въжето, следователно някой свой е участвал. — Продължи бавно: — А ние знаем, че през онази нощ един човек е бил на отсрещния бряг, когото никой не е видял между десет и половина и единайсет и петнайсет и който е преплувал дотук и обратно. Някой, който сигурно е имал приятел на този бряг на реката. — Сетне додаде: — Е, господин Латимър?

Тед отстъпи назад. Изкрещя с писклив глас:

— Но аз не мога да плувам! Всички знаят, че не мога да плувам. Кей, кажи им, че не мога да плувам.

— Разбира се, че Тед не може да плува! — извика тя.

— Така ли? — попита Батъл любезно.

Той тръгна към Тед, а младият мъж заотстъпва назад. Стъпи накриво и се разнесе плясък.

— Господи — каза старши инспекторът с престорена загриженост. — Господин Латимър падна зад борда.

Ръката му стисна като в менгеме ръката на Невил, който понечи да скочи след Латимър.

— Не, не, господин Стрейндж. Недейте да се мокрите. Наблизо има двама рибари, които ловят риба с малка лодка. — Надникна зад борда. — Той наистина не може да плува — отбеляза Батъл с интерес. — Няма грешка. Извадиха го. По-късно ще се извиня, но няма друг начин да се убедите, че някой не може да плува, освен да го хвърлите във водата и да го наблюдавате. Виждате ли, господин Стрейндж, обичам да съм прецизен. Първо трябваше да изключа господин Латимър. Господин Ройд е със саката ръка. Той не би могъл да се изкатери по въжето. — В гласа на Батъл звучеше скрито задоволство: — И така, господин Стрейндж, стигнахме до вас, нали? Добър спортист, алпинист, плувец и прочие. Вие наистина сте се качили на ферибота в десет и половина, но никой не може да потвърди, че ви е видял в хотел „Истърхед“ преди единайсет и петнайсет, макар и да настоявате, че по това време сте търсили господин Латимър.

Невил махна с ръка. Вдигна глава и се изсмя:

— Твърдите, че съм преплувал реката и съм се изкатерил по някакво въже?

— Което сте спуснали предварително от вашия прозорец — допълни Батъл.

— Убил съм лейди Тресилиън и съм преплувал обратно? Защо е трябвало да правя такова невероятно нещо? А кой е подправил всички онези улики срещу мен? Да не би самият аз?

— Точно така. Идеята никак не е лоша.

— И защо съм искал да убия лейди Тресилиън?

— Не сте искали — възрази Батъл. — Искали сте да увисне на бесилото жената, която ви е изоставила заради друг. Защото сте душевноболен. Болен сте още от дете. Впрочем, проверих онзи случай със стрелбата с лък. Всеки, който ви е засягал несправедливо, е трябвало да бъде наказан, а за вас смъртта не е достатъчно наказание. Смъртта сама по себе си не е била достатъчна и за Одри… за вашата Одри, която сте обичали. О, да, обичали сте я истински, преди любовта да се превърне в омраза. Трябвало е да измислите някаква особена, мъчителна смърт. И когато сте избрали начина, ни най-малко не ви е смутил фактът, че ще убиете една жена, която за вас е била почти като майка…

— Всичко това е лъжа! Лъжа! Не съм луд, не съм луд! — промълви Невил съвсем тихо.

— Жегнало ви е — продължи Батъл презрително, — когато ви е напуснала заради друг. Засегнала е самолюбието ви. Само като си представите, че ви е изоставила. Успокоили сте накърнената си гордост, като сте се оженили за друга, която е била влюбена във вас. Направили сте всичко възможно хората да мислят, че вие сте я напуснали, и това да изглежда колкото може по-убедително. Но тайно сте кроели планове как да постъпите с Одри. Не сте били в състояние да измислите нищо по-злокобно от това да я изпратите на бесилото. Жалко за добрия план, защото не сте достатъчно интелигентен, за да го осъществите!

Раменете на Невил потръпнаха болезнено под вълненото сако.

— Цялата история със стика за голф бе една детинщина! — продължи Батъл. — Пък и тези неиздържани улики срещу вас! Одри сигурно е разбрала какво сте целели! Сигурно сте се подсмивали под мустак. Вярвали сте, че не ви подозирам! Вие, убийците, сте странни същества! Толкова сте самоуверени. Въобразявате си, че сте умни и изобретателни, а в действителност сте много жалки…

Невил издаде някакъв странен звук, който приличаше на вой.

— Планът ми беше умен. Никога нямаше да се сетите. Никога! Ако не беше онзи досаден тъпоглавец, онзи жалък шотландски глупак. Бях обмислил всяка подробност — всяка! Не можех да предотвратя провала. Откъде можех да зная, че Ройд е научил истината за Одри и Ейдриън? Одри и Ейдриън… Проклета да е Одри… Тя ще увисне на бесилото. Трябва да я обесите… Искам да умре в страх… да умре… да умре… Мразя я. Казвам ви, че искам да умре… — резкият, писклив глас затихна. Невил се свлече на пода и захлипа.

— О, господи! — възкликна Мери Олдин. Устните й бяха побелели.

— Съжалявам, но трябваше да го притисна… — извини се Батъл тихо и деликатно. — Нали разбирате, че доказателствата бяха твърде оскъдни.

Невил продължаваше да хленчи като дете:

— Искам да я обесят. Толкова искам да я обесят…

Мери Олдин потръпна и се обърна към Томас Ройд.

Той я хвана за ръцете.