Агата Кристи
Нула часът — развръзката (17)

3.

Батъл и Лийч бяха застанали на прага на приятно обзаведената спалня. Един полицай внимателно оглеждаше дръжката на тежкия стик за голф на пода и търсеше отпечатъци от пръсти. Краят на стика бе изцапан с кръв и по него личаха полепнали няколко бели косъма.

До леглото районният съдебен лекар доктор Лейзънби се бе навел над тялото на лейди Тресилиън.

Изправи се с въздишка.

— Идеален прав удар. Била е ударена отпред с чудовищна сила. Първият удар е разбил черепа и я е умъртвил, но убиецът е ударил втори път за по-сигурно. Няма да разработвам версии, а само ще ви изложа голите факти.

— От колко време е мъртва? — попита Лийч.

— Мисля, че е убита между десет часа и полунощ.

— Не можете ли да бъдете по-точен?

— За съжаление не. Трябва да се вземат под внимание всички факти. В днешно време не бесим хората по ригор мортис. Било е след десет и преди полунощ.

— И ударът е бил нанесен с този стик?

Лекарят го погледна.

— Вероятно. Все пак имаме късмет, че убиецът го е забравил. Не бих могъл да съдя за стика по раната. По всичко личи, че убиецът не е действал с острия край на стика. Ударът сигурно е бил нанесен с извития му край.

— Трудно ли е било? — попита Лийч.

— Ако е било предумишлено, да.

— Допускам, че по някаква нелепа случайност се е получил такъв удар.

Лийч бе вдигнал ръце, като се опитваше интуитивно да имитира удара.

— Нелепо е — каза.

— Да — отвърна лекарят замислено. — Цялата история е нелепа. Ударена е в дясното слепоочие, но който и да го е сторил, сигурно е стоял от дясната страна на леглото с лице към горния му край. Отляво няма достатъчно място, ъгълът откъм стената е твърде малък.

— Левак ли? — наостри уши Лийч.

— Не мога да коментирам този въпрос, има твърде много подводни камъни. Ако настоявате, ще ви дам най-лесното обяснение — че убиецът е левак, но има и други начини на тълкуване. Да предположим например, че старата дама е извърнала леко глава наляво точно в момента на удара. Или убиецът преди това е преместил леглото напред, застанал е отляво и после е върнал леглото на мястото му.

— Последното не звучи много правдоподобно.

— Но е възможно. Имам известен опит в това отношение и мога да ви уверя, момчето ми, че предположението смъртоносният удар да е нанесен с лявата ръка е пълно с уловки.

Както бе клекнал на пода, сержант Джоунс отбеляза:

— Този стик за голф е за дясна ръка.

Лийч кимна.

— Все пак може да не е бил на мъжа, който го е използвал. Предполагам, че е бил мъж, нали, докторе?

— Не е задължително. С такова тежко оръжие като стик за голф и жена би могла да нанесе страхотен удар.

Старши инспекторът каза със спокоен глас:

— Но не сте убеден, че това е било оръжието, нали, докторе?

Лейзънби му хвърли бърз, проницателен поглед.

— Не. Но съм убеден, че вероятно това е било оръжието. Ще анализирам кръвта по него, за да се уверя, че е от същата кръвна група. Ще изследвам и косата.

— Да — каза одобрително Батъл. — Винаги е по-добре да сме прецизни.

— Самият вие изпитвате ли някакво съмнение по отношение на този стик, старши инспекторе — попита Лейзънби.

— О, не, не — поклати глава Батъл. — Аз съм обикновен човек. Обичам да вярвам на очите си. Била е ударена с нещо тежко. Стикът е тежък. По него има кръв и коси, предполагам — нейните кръв и коси. Следователно това е използваното оръжие.

— В момента на удара будна ли е била, или е спяла? — попита Лийч.

— Според мен — будна. Върху лицето й е изписана изненада. Бих казал, но това е само мое мнение, че не е очаквала какво ще последва. Няма следи от борба, нито израз на ужас или страх. Бих предположил, че или се е събудила, била е замаяна и не е разбрала какво става, или е приела нападателя за човек, който не би й сторил зло.

— Била е запалена само нощната лампа — отбеляза замислено Лийч.

— Това е възможно и в двата случая. Може да я е запалила, когато неочаквано се е събудила от влизането на някого в стаята. Или може вече да е била запалена.

Сержант Джоунс се изправи. Усмихваше се доволно.

— Върху този стик има чудесен комплект от отпечатъци — каза. — Ясни като бял ден!

Лийч въздъхна дълбоко:

— Това ще улесни нещата.

— Какво добро момче — подхвърли доктор Лейзънби. — Оставя ни оръжието, оставя по него отпечатъци от пръстите си. Питам се защо не е оставил и визитната си картичка!

— Може просто да се е объркал — предположи старши инспекторът. — Някои се объркват.

Лекарят кимна.

— Вярно е. Е, а сега трябва да се погрижа за другата пациентка.

— Каква пациентка? — заинтересува се Батъл.

— Преди да открият това тук, бяха изпратили иконома да ме повика. Тази сутрин е била намерена в кома прислужницата на лейди Тресилиън.

— Какво е станало с нея?

— Отравяне с барбитурати. Състоянието й е доста тежко, но ще прескочи трапа.

— Прислужницата! — каза Батъл. Леко изпъкналите му жабешки очи се спряха на дебелия шнур на звънеца, чийто пискюл лежеше върху възглавницата на починалата, близо до ръката й.

— Точно така — кимна Лейзънби. — Това е първото, което лейди Тресилиън би направила, ако е разтревожена — да дръпне шнура и да позвъни на прислужницата. Е, може и да го е дърпала до изнемога. Прислужницата не е могла да го чуе.

— Погрижили са се за това, нали? — отбеляза Батъл. — Сигурен ли сте, че не е имала навика да взема приспивателни?

— Сигурен съм. Няма и следа от приспивателни в стаята й. Пък и открих как са й били дадени. Всяка вечер е пиела отвара от сена. Упойващата билка е била сипана вътре.

Старши инспектор Батъл потърка брадичката си.

— Хм… Някой е знаел всичко за този дом. Разбирате ли, докторе, убийството е много странно.

— Е, това вече е ваша работа — каза Лейзънби.

— Добър човек е нашият доктор — рече Лийч, когато лекарят излезе от стаята.

Двамата полицаи останаха сами. Бяха направили снимки и бяха свършили с измерванията. Вече знаеха всяка подробност за стаята, в която бе извършено престъплението.

Батъл кимна в отговор на забележката на племенника си. Изглежда, нещо го бе озадачило.

— Мислиш ли, че някой може да е държал този стик с ръкавици, след като отпечатъците от пръстите са били оставени?

— Не вярвам, както и ти самият — поклати Лийч глава.

— Искам да кажа, че не би могъл да хванеш стика, а още повече да го използваш, без да размажеш отпечатъците. А те не бяха размазани. Бяха съвсем отчетливи. Сам видя.

Батъл се съгласи.

— А сега ще помолим съвсем мило и любезно всички да ни позволят да вземем отпечатъци от пръстите им, разбира се, без да ги насилваме. И всички ще се съгласят, и после ще се случат някои неща. Или отпечатъците няма да съвпаднат, или…

— Или ще пипнем нашия мъж.

— Предполагам. Или може би жена.

Лийч поклати глава:

— Не, не е жена. Отпечатъците върху стика бяха мъжки. Прекалено големи за жена. Освен това престъплението не е извършено от жена.

— Не е — съгласи се Батъл. — Стилът е мъжки. Някой брутален тип, силен и малко глупав. Познаваш ли такъв човек в къщата?

— Още никого не познавам тук. Всички са се събрали в трапезарията.

Батъл тръгна към вратата.

— Да идем да хвърлим едно око. — Погледна през рамо към леглото, поклати глава и отбеляза: — Не ми харесва този звънец.

— Какво му е?

— Не се връзва. — И като отвори вратата, добави: — Питам се кой е искал да я убие? Наоколо щъкат безброй заядливи старици и си просят някой да ги цапардоса по главата. Тя не изглежда такава. Предполагам, че са я обичали. — Замълча за миг и попита: — Била е богата, нали? Кой ще наследи парите й?

Лийч схвана смисъла на думите му.

— Право в целта! Това трябва да е отговорът. Това трябва да разберем най-напред.

Докато слизаха надолу, Батъл разглеждаше списъка в ръката си. Прочете на глас:

— Госпожица Олдин, господин Ройд, господин Стрейндж, госпожа Стрейндж, госпожа Одри Стрейндж. Хм, май са доста представителите на семейство Стрейндж.

— Разбрах, че това са двете му жени.

Батъл вдигна вежди и измърмори:

— Синята брада, а?

Семейството се бе събрало около масата в трапезарията и се опитваше да се храни.

Старши инспектор Батъл изгледа любопитно обърнатите към него лица. Преценяваше ги по някакъв свой метод. Подходът му би ги изненадал, ако можеха да го узнаят. Той подхождаше към тях с абсолютно предубеждение. Нямаше значение, че законът сочеше като изходна точка презумпцията за невинност, докато не се докажеше обратното. Старши инспекторът гледаше на всеки, който бе свързан по някакъв начин с убийство, като на потенциален убиец.

Той изгледа Мери Олдин, застинала и пребледняла в началото на масата, до нея Томас Ройд, който тъпчеше лулата си, последва Одри, дръпнала стола си назад, с чаша кафе в дясната ръка и цигара в лявата, дойде ред на Невил, който изглеждаше зашеметен и объркан и се опитваше да запали цигара с треперещи пръсти, и накрая завърши с Кей, поставила лакти върху масата. Бледността на лицето й прозираше под грима.

Батъл си помисли: „Да предположим, че е госпожица Олдин. Изглежда хладнокръвен противник, начетена жена. Не е лесно да я изненадаш. Мъжът до нея е тъмна личност, има несигурна ръка, лице на покерджия, изглежда, страда от комплекс за малоценност. Предполага се, че тази е едната от съпругите, уплашена е до смърт. Чувства се неудобно с чашата кафе в ръка. А това е Стрейндж. Виждал съм го някъде. Паникьосал се е, нервите му не издържат. Червенокосото момиче е огън, със сатанински нрав. Твърд характер, съчетан с остър ум.“

Докато той ги преценяваше по този начин, инспектор Лийч произнесе краткото си слово. Мери Олдин представи всички по име. Тя завърши с думите:

— За нас, разбира се, случилото се е тежък удар, но сме готови, доколкото можем, да ви помогнем.

— Да започнем с това — каза Лийч, като посочи стика, — дали някой от вас знае нещо за този стик за голф?

Кей възкликна тихо:

— Какъв ужас! С това ли… — и млъкна.

Невил Стрейндж стана и заобиколи масата.

— Прилича на един от моите. Мога ли да го погледна?

— Сега вече може — позволи инспекторът. — Можете да го вземете.

Това кратко многозначително „сега“, изглежда, не направи впечатление на присъстващите. Невил огледа стика.

— Мисля, че е един от стиковете от чантата ми за голф — каза той. — Мога да ви кажа със сигурност след малко. Моля, последвайте ме.

Последваха го до голям шкаф под стълбището. Той отвори широко вратата му и пред смутения поглед на Батъл се разкри буквално планина от тенисракети. В същия миг той си спомни къде бе виждал Невил Стрейндж. Каза бързо:

— Виждал съм ви да играете в Уимбълдън, сър.

Невил извърна леко глава.

— О, така ли?

Отмести няколко ракети. Появиха се две чанти за голф, облегнати върху рибарски принадлежности.

— Само аз и жена ми играем голф — поясни той. — А стикът е мъжки. Да, точно така, мой е.

Бе измъкнал чанта, в която имаше най-малко дузина стикове. Инспектор Лийч си помисли: „Тия спортисти се мислят за кой знае какво. Не бих искал да му нося стиковете.“

— Това е един от стиковете на Уолтър Хъдсън от турнира Сейнт Есбърт — каза Невил.

— Благодаря ви, господин Стрейндж. С това изяснихме един от въпросите.

— Не разбирам как нищо не е изчезнало. Пък и не са влезли с взлом в къщата — в гласа на Невил звучеше недоумение и страх.

Батъл си помисли: „Всички са мислили за това…“

— Слугите — каза Невил — са напълно невинни.

— За прислугата ще говоря с госпожица Олдин — отвърна спокойно инспектор Лийч. — А вие дали не можете да ни информирате кои са адвокатите на лейди Тресилиън?

— Аскуит и Трелони — отвърна веднага той. — Сейнт Лу.

— Благодаря ви, господин Стрейндж. Ще трябва да се обърнем към тях за имуществото на лейди Тресилиън.

— Имате предвид кой ще наследи парите й?

— Точно така, сър. Завещанието и така нататък.

— Не зная нищо за завещанието — каза Невил. — Доколкото ми е известно, тя нямаше кой знае какво да завещава. Мога да ви разкажа за това, което притежаваше.

— Да, господин Стрейндж?

— Съгласно волята на покойния сър Матю Тресилиън парите остават на мен и на жена ми. Лейди Тресилиън живееше от дивидентите.

— О, така ли? — Инспектор Лийч го изгледа с любопитството на човек, който предвкусва скъпоценно попълнение в любимата си колекция. Този поглед накара Невил да потръпне нервно. Инспекторът продължи с подчертана доброжелателност: — Не знаете ли нещо за сумата, господин Стрейндж?

— Не мога да ви кажа със сигурност. Някъде към сто хиляди лири, струва ми се.

— Така ли? За всеки от вас?

— Не, общо за двамата.

— Разбирам. Доста значителна сума.

— Виждате ли, аз съм достатъчно богат, за да живея независимо, без да се опитвам да се настаня на мястото на мъртвец — каза Невил, кротко усмихнат.

Инспектор Лийч се престори на ужасен от факта, че е заподозрян в такова предположение.

Върнаха се в трапезарията и Лийч произнесе следващата си малка реч на тема взимане на отпечатъци от пръстите — просто една рутинна процедура, за да се изключат отпечатъците на хората от къщата сред оставените в спалнята на убитата.

Всички охотно се съгласиха, дори проявиха нетърпение да дадат отпечатъци от пръстите си. Отведоха ги в библиотеката, където ги очакваше сержант Джоунс.

Батъл и Лийч се заеха с прислугата.

От нея не можаха да научат кой знае колко. Хърстъл разказа как се заключва къщата и се закле, че сутринта нито една от ключалките не е била докосвана. Не са забелязали и следи от взлом. Той обясни, че на главната врата не било сложено резето, за да може да се отвори отвън с ключ. Била оставена така, защото господин Невил бил отишъл до Истърхед Бей и щял да позакъснее.

— Знаете ли в колко часа се е върнал?

— Да, сър. Мисля, че бе около два и половина. Стори ми се, че не беше сам. Чух гласове и после шум от потегляща кола. Чух да се затваря вратата и господин Невил се изкачи по стълбите.

— В колко часа снощи тръгна за Истърхед Бей?

— Към десет и двайсет. Чух го да затваря вратата.

Лийч кимна. За момента явно не можеше да се измъкне нещо повече от Хърстъл. Разпита и останалите. Всички бяха нервни и стреснати, но в дадената ситуация това бе естествено.

Лийч погледна въпросително чичо си, когато вратата се затвори след изпадналата в лека истерия кухненска прислужница, която бе завършила върволицата.

— Върни прислужницата, не онази с изпъкналите очи, а високата нацупена слугиня. Тя знае нещо — нареди Батъл.

Ема Уейлс бе смутена. Бе разтревожена от факта, че този път въпросите задаваше по-възрастният, висок и недодялан мъж.

— Искам само да ви дам един малък съвет, госпожице Уейлс — каза той любезно. — Безсмислено е да криете каквото и да било от полицията. Това ще ги настрои не твърде благосклонно към вас, ако разбирате какво искам да кажа.

Ема Уейлс запротестира възмутено, но уплашено:

— Сигурна съм, че никога…

— Е, хайде. — Батъл протегна голямата си длан. — Вие сте видели или чули нещо. Какво беше то?

— Не чух съвсем ясно… искам да кажа, че не можех да не чуя. Господин Хърстъл също чу. Но не мисля, нито за миг не бих помислила, че това има нещо общо с убийството.

— Вероятно не, вероятно не. Само ни кажете какво сте чули.

— Добре. Отивах да си легна. Беше малко след десет и тръгнах първо да поставя бутилката с топла вода в леглото на госпожица Олдин. Винаги я слагаме, и зиме, и лете. Естествено трябваше да мина край вратата на нейно благородие.

— Продължавайте — подкани я Батъл.

— Чух как тя и господин Невил се караха. На висок глас. Той крещеше. О, това бе истинска кавга!

— Спомняте ли си какво си казаха?

— Не съм подслушвала, както можете да си помислите.

— Разбира се, че не. Но все пак трябва да сте доловили някои думи.

— Нейно благородие каза, че няма да го допусне в дома си, а господин Невил отвърна: „Да не си посмяла да говориш против нея.“ Той бе силно възбуден.

С непроницаемо лице Батъл се опита да измъкне от нея още нещо, но не успя. Накрая освободи жената. Спогледаха се с Джим. След малко Лийч каза:

— Сигурно Джоунс вече ще може да ни каже нещо за отпечатъците.

— Кой се зае със стаите? — попита Батъл.

— Уилямс. Той е добър полицай. Нищо няма да му убегне.

— Не пускат обитателите вътре, нали?

— Да, докато не свърши Уилямс.

В този момент вратата се отвори и надникна младият Уилямс.

— Бих искал да ви покажа нещо. В стаята на господин Невил Стрейндж.

Изправиха се и го последваха към апартамента в западното крило на къщата.

Уилямс посочи купчина на пода. Тъмносиньо сако, панталони и жилетка.

— Къде ги открихте? — попита Лийч рязко.

— В един вързоп в дъното на гардероба. Погледнете само, сър.

Той вдигна сакото и посочи края на тъмносините маншети.

— Виждате ли тъмните петна? Това е кръв, сър, или аз съм пън. Ето и тук. Целият ръкав е опръскан.

— Хм. — Батъл избегна грейналия поглед на другия. — Трябва да призная, че работите се нареждат зле за младия Невил. Има ли друг костюм в стаята?

— Един раиран тъмносив, който виси на стола. Около мивката има много вода.

— Изглежда, дяволски е бързал да измие кръвта от себе си. Да, но все пак е близо до отворения прозорец и вътре е наваляло.

— Но не толкова, че да се образува локва на пода, сър. Още не е изсъхнало.

Батъл помълча. Картината се изясняваше. Един мъж с опръскани с кръв ръце захвърля опръсканите си с кръв дрехи, свива ги на вързоп и ги пъха в шкафа. Измива със силна струя вода ръцете си.

Погледна към другата врата.

Уилямс проследи погледа му и отговори:

— Стаята е на госпожа Стрейндж, сър. Вратата е заключена.

— Заключена ли? От тази страна?

— Не. От другата.

— Значи от нейната страна?

Батъл се замисли за секунда. Сетне каза:

— Да поговорим отново със стария иконом.

Хърстъл бе нервен. Лийч попита:

— Хърстъл, защо не ни казахте, че снощи сте чули разправията между господин Стрейндж и лейди Тресилиън?

— Не обърнах внимание, сър — замига старецът. — Не мисля, че беше, както се изразихте, разправия. Само дружелюбно изказано различие в мненията.

Лийч устоя на желанието си да извика: „Дружелюбно различие на мненията, баба ти!“, и продължи:

— Какъв костюм бе облякъл снощи на вечеря господин Стрейндж?

Хърстъл се поколеба. Батъл каза тихо:

— Тъмносин или сив на райета? Искам да ви напомня, че ако не се сещате, някой друг ще ни каже.

Хърстъл наруши мълчанието си.

— Спомних си, сър. Беше с тъмносиния си костюм. Семейството — добави той, загрижен да не пострада престижът му — няма обичая да се преоблича във вечерно облекло през летните месеци. След вечеря те често излизат понякога в градината, понякога до вълнолома.

Батъл кимна. Хърстъл излезе от стаята. На прага се сблъска с Джоунс.

— Работата е опечена, сър — каза възбудено Джоунс. — Имам отпечатъците от всички. На един от тях съвпадат. Разбира се, засега мога да направя само грубо сравнение, но се обзалагам, че съвпадат.

— Е? — попита Батъл.

— Отпечатъците върху стика, сър, са от господин Невил Стрейндж.

Инспекторът се облегна назад.

— Това, изглежда, решава въпроса, нали?