Агата Кристи
Нула часът — развръзката (11)

9.

Когато се върнаха в Гълс Пойнт, Хърстъл излезе да ги посрещне в антрето и каза на Мери:

— Бихте ли се качили веднага при нейно благородие, госпожице. Тя е много разстроена и искаше да ви види веднага щом се върнете.

Мери забърза нагоре. Свари лейди Тресилиън пребледняла и покрусена.

— Скъпа Мери. Толкова се радвам, че дойде. Чувствам се изключително депресирана. Бедният господин Тревъс е мъртъв.

— Мъртъв?

— Да, нали е ужасно? Толкова неочаквано. Снощи дори не е успял да се съблече. Сигурно щом е стигнал у дома, веднага му е прилошало.

— О, скъпа, съжалявам.

— Той наистина бе с твърде крехко здраве. С болно сърце. Надявам се, че у дома не се е случило нещо, което би могло да го преумори. Нямаше нищо тежко за вечеря, нали?

— Мисля, че не. Дори съм сигурна. Изглеждаше много добре и бе в добро разположение на духа.

— Наистина съм много разстроена. Мери, бих искала да прескочиш до „Балморъл Корт“ и да поговориш с госпожа Роджърс. Попитай я дали не можем да й помогнем с нещо. А и самото погребение. Заради Матю бих искала да направя всичко необходимо. В хотел тези неща обикновено се уреждат толкова нескопосно.

Мери решително заяви:

— Мила Камила, наистина не бива да се тревожиш. Помисли за здравето си.

— Права си.

— Ще отида веднага в „Балморъл Корт“ и щом се върна, ще ти разкажа всичко.

— Благодаря, скъпа Мери. Ти винаги си толкова организирана и съобразителна.

— Сега те моля, опитай се да си починеш. Подобни емоции са толкова вредни за тебе.

Мери Олдин излезе от стаята и се спусна по стълбите. Като влезе в салона, тя възкликна:

— Старият господин Тревъс е мъртъв. Починал е снощи, след като се е прибрал в хотела.

— Бедното старо момче — въздъхна Невил. — Какво се е случило?

— Сигурно е сърцето. Загубил е съзнание веднага след като се е прибрал.

— Питам се дали стълбите не са причината? — каза замислено Томас Ройд.

— Стълбите? — Мери го изгледа въпросително.

— Да, изпратихме го с Латимър и той тръгна нагоре пеш. Посъветвах го да се качва бавно.

— Колко глупаво от негова страна, че не е взел асансьора! — възкликна Мери.

— Асансьорът не работеше.

— О, разбирам. Какво нещастие! Бедният старец. — После добави: — Отивам там. Камила иска да разбере дали можем да направим нещо.

— Ще дойда с теб — предложи Томас.

Тръгнаха заедно по шосето към „Балморъл Корт“.

— Дали има някакви роднини, на които да съобщим — каза Мери.

— Не спомена такова нещо.

— Хората обикновено казват „моята племенница“ или „моята братовчедка“.

— Беше ли женен?

— Мисля, че не.

Влязоха в „Балморъл Корт“.

Госпожа Роджърс, собственичката на хотела, разговаряше с някакъв висок мъж на средна възраст, който вдигна приятелски ръка да поздрави Мери.

— Добър ден, госпожице Олдин.

— Добър ден, доктор Лейзънби. Това е господин Ройд. Дойдохме със заръка от лейди Тресилиън да попитаме дали можем да помогнем с нещо.

— Много мило от ваша страна, госпожице Олдин — каза съдържателката на хотела. — Заповядайте в моята стая.

Всички влязоха в малка удобна дневна и доктор Лейзънби попита:

— Господин Тревъс е бил снощи у вас на вечеря, нали?

— Да.

— Как изглеждаше? Забелязахте ли някакви признаци на страдание?

— Не, изглеждаше много добре и беше весел.

Лекарят кимна:

— Да, това е най-лошото при сърдечно-съдовите заболявания. Почти винаги краят е неочакван. Разгледах рецептите му, от които личи, че здравето му е било доста разклатено. Разбира се, ще се свържа и с неговия лекар в Лондон.

— Той бе твърде грижлив към себе си — поясни госпожа Роджърс. — Убедена съм, че и при нас се грижеха добре за него.

— Вярвам, че е така, госпожо Роджърс — каза лекарят деликатно. — Без съмнение става дума за някакво допълнително натоварване.

— Например изкачване по стълби — вметна Мери.

— Да, възможно е. Всъщност почти съм сигурен, че това би могло да предизвика края, ако някога се е качвал по тези стъпала, но той не го е правил, нали?

— О, не. Винаги използваше асансьора. Винаги. Беше изключително грижлив към себе си — повтори собственичката.

— Мисля — каза другата жена, — че снощи асансьорът е бил повреден и…

Госпожа Роджърс я погледна недоумяващо.

— Но вчера асансьорът не се е повреждал, госпожице Олдин.

— Извинете ме — обади се Ройд. — Снощи изпратих господин Тревъс. На вратата на асансьора висеше табела с надпис, че не работи.

Госпожа Роджърс гледаше объркано.

— Много странно. Уверявам ви, че нямахме никакви проблеми с асансьора, съвсем сигурна съм. Щях да разбера, ако е имало. Асансьорът не се е повреждал, да чукнем на дърво, повече от година и половина. Той е изключително надежден.

— Може би — предположи лекарят — някой портиер или пиколо са поставили табелата, след като са свършили дежурството си?

— Асансьорът е автоматичен, докторе, не е необходимо някой да го управлява.

— О, да, така е. Бях забравил.

— Ще говоря с Джо. — Госпожа Роджърс излезе забързано от стаята, като викаше: — Джо… Джо…

Доктор Лейзънби погледна въпросително Томас:

— Извинете, напълно ли сте сигурен, господин… ъ…

— Ройд — подсказа му Мери.

— Напълно съм сигурен — отвърна той.

Госпожа Роджърс се върна с портиера. Джо потвърди, че асансьорът не е бил повреден предната нощ. Имали такава табела, за каквато спомена Томас, но тя била прибрана и повече от година не я били използвали.

Спогледаха се и решиха единодушно, че случилото се е изключително странно. Лекарят предположи, че някой от гостите на хотела се е пошегувал, и с това приключиха въпроса.

Доктор Лейзънби обясни на Мери, че от шофьора на господин Тревъс е научил адреса на адвокатите му, че се е свързал с тях и по-късно възнамерявал да посети лейди Тресилиън, за да обсъдят какво е необходимо за погребението. Енергичният лекар се разбърза и се сбогува. Мери и Томас тръгнаха бавно към Гълс Пойнт.

— Сигурен ли си за онази табела, Томас? — попита тя.

— И двамата с Латимър я видяхме.

— Колко странно! — учуди се Мери.